75 минути чувствително документално кино от България изгледа публиката на най-старата паралелна програма на фестивала в Кан „Седмица на критиката“.
Премиерата на „Последната линейка на София“ в прочутата зала „Мирамар“ премина при пълна зала и подчертано внимание от страна на главния селекционер на „Седмицата“ Шарл Тесон, който лично представи филма на талантливия български режисьор Илиян Метев.
„Последната линейка на София“ ни спечели, защото е метафора на случващото се в България, а в някаква степен и на случващото се в Източна Европа“, каза той. „Щастливи сме, че в Кан се изявяват млади творци като Камен Калев и Константин Божанов, а сега и Илиян Митев. Знаем, че са получили образованието си в чужбина и това е добре. Наред с това бихме искали в България да се разбере, че трябва да се дава път и на онези млади хора, които изцяло се формират в страната си.“
На сцената на „Мирамар“ се качиха реалните участници във филма: д-р Красимир Йорданов, медицинската сестра Мила Михайлова и шофьорът Пламен Славков. Те са в Кан във връзка със седемте прожекции на щастливо селекционирана творба и за да участват в дискусиите с критика и публика. В Кан е и семейството на режисьора, което с внимание и такт подкрепя изявите му.
Младият Илиян Метев, който след пожъналия сериозен международен успех „Голешево“ прави втори опит в документалното кино, демонстрира творческа зрялост и оригинален артистичен почерк. Лекарят, Медицинската сестра и Шофьорът са снимани в преобладаващо крупни планове в тясното пространство на работното си място (една от само 13-те линейки, останали в системата на „Бърза помощ“ в София).
Когато тримата са „на адрес“ или на улицата, отново виждаме само лицата им. Това е така, защото Метев категорично се е дистанцирал от непретенциозната репортажност. Външният свят (с чиито банални подробности той не иска да спекулира) присъства главно „зад кадър“. Образът на грубата и често мизерна материалност извън линейката е (почти) изключен. Вниманието е насочено към трима души, които работят заедно и заедно понасят живота си.
Степента на концентрация е толкова голяма, че от един момент нататък, лицата, често снимани фронално, започват да излъчват „святост“. Вместо да ни занимава със статистика за плачевното състояние на родното здравеопазване, тихо, ненатрапчиво и със спокойствие, което буди уважение, Метев предпочита да споделя емоции. Така, „Последната линейка на София“ се превръща в последното убежище на надеждата за спасение въобще. Един тъжно красив филм, който хваща за гърлото. И колкото и банално да звучи – визуална поема за човешката доброта.
След близо 2-годишен снимачен период с цели пет камери, Метев е монтирал филма си сам, като е избирал кадрите си от близо 400 часа материал. „Пред всеки от нас имаше по една камера“- сподели Мила Михайлова в Кан. Имаше и две „общи“, едната от които беше разположена зад гърбовете ни. Шегувахме се, че сме като в „Биг брадър“. С течение на времето свикнахме с тях и буквално не ги забелязвахме. Бяхме си самите ние“. Михайлова, която е майка на 11-годишно момиче, допълни, че присъствието на екипа им в Кан е красив подарък, който не са очаквали. „Представиха ни като актьорите на филма! – пошегува се Михайлова.
В представянето на филма авторитетното списание „Le film français“ поставя акцент върху работата на Метев като цигулар и очевидната, според него, връзка между „музикалната композиция и киното“. Критици споделиха, че способността на българина да монтира „игрално“ допълнително обогатява подчертания му усет за документалност.
Присъствието на „Последната линейка на София“ на най-големия фестивал в света още веднъж показва, че шансове има онова българско кино, което е направено интелигентно и със стил.
Павлина Желева,
в. „Дневник“
http://youtu.be/YaKN_aMOCNk
