Ще отглеждаме ли и децата си по държавен стандарт
също като “щастливите кокошки”…
Половин година след публикуване проекта на Закон за детето, предложен от Министерство на труда и социалната политика (МТСП), аргументите “против” сякаш не спират да се увеличават. На проведената на 5 април 2012 г. в Софийския университет дискусия, организирана от Клуб “1-ви ноември”, защитници на законопроекта нямаше. Отсъстваха и авторите му. Представители на държавни институции, ангажирани с новия закон, също липсваха. Уважилите дискусията граждани чуха доводите “срещу” проекта на Национална мрежа на родителите, огласени чрез Гаяне Минасян, Гражданска инициатива за семейството, чрез координатора Явор Ганчев, “Свобода за всеки – адвокати” чрез адв. д-р Виктор Костов, Младежка организация на СДС чрез Гергана Николова.
Пороците на обсъждания проект на Закон за детето, повод за негативната реакция на членовете на неправителствени граждански организации, могат да се сведат до следното:
Първо. Новият нормативен акт е предложен за обсъждане без мотиви и без анализ на действащата правна уредба, макар това да е императивно изискване на Закона за нормативните актове (чл. 26); страда от липса на правна яснота; хаотичен, многословен, излишно преуреждащ вече уредена материя в съществуващи закони – Семеен кодекс, Закон за закрила на детето, Закон за защита от домашно насилие, Закон за народната просвета, Закон за здравното осигуряване.
Второ. С претенцията да закриля не само децата в риск, а всички деца, създава предпоставки за агресивна намеса в правото на неприкосновеност на личния живот, гарантирано от чл. 32 на Конституцията на Р. България и чл. 8 на Конвенцията. Законопроектът отваря широко вратата на държавните чиновници за намеса в отношенията родители – деца, при това “незабавно” (чл. 3 т. 22), в рамките на 24 часа. Въвежда се механизъм за игнориране на семейството чрез достъп на социалните работници до децата през главата на родителите, под благовидния предлог защита на “най-добрия интерес на детето”, допускайки възможност за субективна и безотговорна преценка от страна на държавните служители въз основа на мъгляви определения относно компрометиран детски интерес.
Трето. Под предлог защита правата на децата, проектът отнема права на родителите в полза на държавата в разрез с международни документи, по които България е страна – Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 26, ал. 3, Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), Протокол 1, чл. 2, Международен пакт за гражданските и политическите права, чл. 18, ал. 4. Този проект не гарантира правна сигурност, т.е. не е предвидим по отношение на своите последици за лицата, които могат да бъдат засегнати от нормите му, и те няма да могат да направляват действията си по подходящ начин.
Четвърто. Законопроектът драстично завишава правата на държавата за сметка на правата на родителите, нарушавайки баланса между тях. Правата на родителите са изместени от задължения и отговорности, и сведени единствено до грижа за децата. Правото на родителите да отглеждат и възпитават децата според собствените си убеждения и възгледи е неглижирано, което е в пряко противоречие с чл. 47 (1) на Конституцията, според който отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата. Проектът за Закон за детето оставя на родителите спомагателна (поддържаща) роля за развитието на детето и задължението да изпълняват предписанията на държавните чиновници.
Умишлено или не, думата “възпитание” отсъства, заменена е с “подкрепа”, а вместо определение за “родители”, има такива за “лица, които полагат грижи за детето” (чл. 3 т. 16), “близки на детето” (чл. 3 т. 18), “самотен родител” (чл. 3, т. 21).
Пето. Проектозаконът разглежда правата на детето извън контекста на отговорностите и правата на родителите, извън контекста на семейството. Детето става субект на права, а държавата – техен носител. Нейни служители отнемат, санкционират, преценяват кое е най-добро за детето, посредничат в отношенията родители-деца.
Шесто. Проектозаконът е прекалено рестриктивен. Липсва достатъчна защита на родителите срещу произволни действия от страна на държавата, от злоупотребата с власт или превратното й упражняване от държавни чиновници, които могат да действат на принципа на “моркова и тоягата”, особено по отношение на семейства в затруднено финансово положение чрез социалните помощи (награда) и заплахата за отнемане на децата (наказание).
Седмо. На интереса на родителите, които са най-подходящи и в най-добра позиция да отглеждат децата си, не се гледа със зачитане. Вместо това законодателят създава заблуда, твърдейки, че “най-добрите интереси на детето” са от първостепенно значение по отношение на неговото отглеждане, като в същия момент онова, което прави, е подмяна на обективния стандарт за най-добрия интерес на детето със създаден от държавата стандарт, също като стандарта за “щастливите кокошки” или стандарта “Стара планина” . Родителите, които не спазват предписания стандарт, се санкционират с отнемане на детето.
Чл. 77. (2): „Когато най-добрите интереси на детето налагат това, дирекция „Социална подкрепа“ може да поиска и ограничаване на родителските права.”
Осмо. Законопроектът изобилства от общи и недефинирани термини, което предполага свободно тълкуване и злоупотреби, например:
Според чл. 3. т. 8: „дете, трайно непосещаващо училище” е дете, което не посещава задължително училищно обучение за повече от 1 месец в рамките на една учебна година”. Отсъствието повече от месец от училище автоматично фокусира вниманието на закона върху детето без да държи сметка за причината за отсъствие, която би могла да бъде продължително заболяване, каквито често се срещат сред по-малките деца.
Според същия член, т. 9: „дете в риск” е дете, което има нужда от закрила” – тази дефиниция дава възможност на прилагащите закона чиновници субективно, свободно, несанкционирано и според въображението си да поставят децата в категория “деца в риск”, което автоматично задейства санкциониращите механизми на закона.
Според същия член, т. 27: „психическо насилие” са всички действия, които могат да имат вредно въздействие върху психичното здраве и развитие на детето, като подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение”. “Другите форми” на отрицателно отношение са оставени на преценката на прилагащите закона. Чиновниците решават кое е вредно и кое не за детето. Мнението на родителите в случая няма никакво значение. Те са длъжни единствено да спазват предписанията, под страх от много сериозна санкция – лишаване от родителски права и отнемане на детето.
И още: чл. 123 (1): „Осиновяване без съгласие на родителя се допуска, когато той трайно не полага грижи за детето и не дава издръжка, или го отглежда и възпитава по вреден за развитието му начин.”
Чл. 187. (1): „Специализираните органи на Министерството на вътрешните работи могат: да настанят детето в специални помещения, като не допускат контакт с лица, общуването с които има вредно въздействие върху него”.
И в двата цитирани члена “вредността” за детето се преценява от прилагащите закона чиновници. Те определят и критериите за вредност и степента на вредност. Родителите нямат шанс за защита, понеже дефинирането на “вредността” е аморфно и на практика без граници.
Проектозаконът претендира да дефинира категории, които никога на са били сфера на държавен контрол. Родителите са призвани да се съобразяват с “желанията и чувствата” на детето, което не винаги е разумно (детето може да желае цял ден да гледа Биг Брадър, сладко похрупвайки чипс пред екрана, или да играе на компютъра игри, провокиращи агресия).
Чл. 7. (2): „Най-добрите интереси на детето се определят въз основа на оценка на следните обстоятелства:
1. възраст, пол, минало, степен на зрелост, здравословно състояние, образование и други характеристики на детето;
2. желанията и чувствата на детето.”
Представянето на императивни задължения като права е твърде странно и объркващо.
Чл. 28. (1): „Всяко дете има право на безплатни задължителни имунизации и профилактични прегледи“
Чл. 34. (1): „Детето има право на предучилищно и училищно образование
(2) Предучилищното образование е задължително за дете, навършило 5 години. Училищното образование е задължително за дете, навършило 7 години и продължава до навършване на 16 години”.
Девето. Законопроектът въвежда процесуално недопустим институт “анонимен сигнал” при това с давност две години, насърчавайки доносничеството като мярка за защита на детето от насилие.
Чл. 210. (3): „Анонимни жалби и сигнали, с изключение на тези, които се отнасят до насилие над дете, както и такива за нарушения, извършени преди повече от две години, не се разглеждат.”
Казуса за злонамерен донос обаче въобще не е разгледан, а той не е за изключване, особено в случаи на “разчистване на сметки” или като форма на изнудване. Правата и защитата на родители и деца, жертва на подобен сигнал – не са уредени в законопроекта.
Десето. Докато на родителите и настойниците е вменено задължение да не използват насилие, принуда и други методи, накърняващи достойнството на детето (чл. 46 ал. 2), то за попечителите и лицата, осигуряващи заместваща грижа по силата на глава шеста на законопроекта, няма такова ограничение.
Единадесето. Едно от малкото права, “запазени” от авторите на законопроекта за родителите, е достъпът до програми за насърчаване на “позитивно родителство” (чл. 9 (1) т. 5). Защо и как е избрано точно “позитивното родителство”, за което информацията е изключително оскъдна, а не “естественото родителство” например, което има немалко привърженици, няма как да знаем, тъй като мотиви към законопроекта липсват. Въведено като препоръка от Съвета на Европа с Rec (2006)19 “позитивното родителство”, приложено на принципа копи/пейст в законопроекта за детето, не се вписва във философията на предлагания нормативния акт, тъй като всъщност тя препоръчва на страните членки “да признаят основополагащата природа на семейството и ролята на родителите, да подхождат положително към потенциала на родителите, признавайки собствения им опит и познаването на собствените им деца” и т.н. Все неща, които не импонират на концепцията на закон, в който, по думите на един от авторите му (В. Тодорова), родителите права нямат, компетентността им да отглеждат и възпитават е отхвърлена, а държавата е всезнаеща, всеразбираща, всеконтролираща и гарант за правата на децата.
Дванадесето. Тринадесето и т.н. Законопроектът допуска дискриминация на деца заради гражданска позиция и поведение на родителите им. И още, и още…
Откровенията на част от авторите и подкрепящите проекта, споделени волно или неволно в публичното пространство, засилват опасенията и дават допълнителни аргументи към съпротивата срещу закона. Според Валентина Симеонова (един от авторите) и Иванка Шалапатова (фондация “За нашите деца”), достойнство на законопроекта е, че за пръв път сред правата на детето е уредено правото на живот, макар Конституцията на Р. България в чл. 28 да прогласява, че всеки има това право. Диана Вакарелска, директор „Социална политика и планиране”, УНИЦЕФ, признава, че “желанието не е да отнемаме децата, а да ги ДАДЕМ НА ТЕЗИ, които НАЙ-ДОБРЕ се грижат за тях”.
По странната логика на държавата децата се нуждаят единствено от отглеждане, обгрижване и подкрепа, при това съобразно стандарта, очертан от предписанията на чиновниците. Също като конвейрно отглежданите “щастливи” кокошки.
“Феноменалната” философия за родителството, заложена в проекта на Закон за детето, провокира все по-силно отекващи негативни реакции на гражданите, отказващи да влязат в Матрицата на анонимната административна целесъобразност. Изходът от битката за права все още предстои.
Светла Василева
