Александър Флоров, Geopolitica.eu
Още в самото начало на т.нар. „шистова” революция Полша беше обявена за водещата държава в прогнозирания от мнозина бум на добива на шистов газ в Европа. Редица компании демонстрираха интерес към нейните запаси, а някои, като ExxonMobil например, дори започнаха проучването им. През май 2011 г. полски експерти обявиха, че страната разполага с резерви от шистов газ, които ще и стигнат за следващите 100-300 години. Пак тогава Управлението за енергийна информация към Департамента по енергетика на САЩ увеличи този срок до 400 години. Лично премиерът Доналд Туск коментира данните, заявявайки, че потенциалът на шистовите находища в страната му е надминал всички прогнози и обеща, че реалният добив на шистов газ ще започне още през 2014.
Неочаквано обаче, през февруари 2012, ExxonMobil обяви, че проучванията и не са потвърдили наличието на достатъчно големи запаси от шистов газ, за да започне промишления му добив. На този фон отново се заговори, че запасите от шистов газ в Европа могат да се окажат недостатъчни за да може ЕС да ограничи експанзията на руския газов гигант „Газпром”. Впрочем, експертите от ExxonMobil са предпазливи в коментарите си по темата, посочвайки, че добивът на шистов газ в Европа може да стартира едва след пет години и то не в Полша, а в Германия.
Колко и на каква цена?
Всъщност, проблемът с полските „супернаходища” е в това, че всички оценки на запасите от шистов газ в отделните райони на света дълго време се базираха на един единствен доклад от 1997, озаглавен „An Assessment of World Hydrocarbon Resources”. При това, авторът му – германският учен Ханс-Холгер Рогнер, изрично подчертава, че цитираните в него данни са съвсем приблизителни. За да можем повече или по-малко точно да разсъждаваме за годните за добив (!) запаси от шистов газ на планетата, се налага да се инвестират милиарди долари за геологически проучвания. Тоест, нивото на геологическата яснота относно находищата на шистов газ беше и си остава твърде ниско.
Освен това, до 2006 г. практически никой не се занимаваше с индустриален добив на шистов газ, тъй като това беше твърде скъпо. Тоест, знаеше се за съществуването му, а в САЩ дори се осъществяваше добив на шистов газ, но в съвсем незначителни количества. Ситуацията се промени радикално след въвеждането на метода на хидравличното разбиване на пласта и хоризонталното сондиране. Тези методи, вече изпробвани в традиционния петролно-газов сектор, позволиха да се намали себестойността на шистовия газ. Тя обаче си остана доста висока, и въпреки държавната подкрепа за добива на шистов газ, не гарантираше сериозна печалба.
Между другото, въпросът за стойността на добива си остава ключов и днес. Според съществуващите оценки, дори в САЩ, т.е. в най-благоприятната зона за добив на шистов газ, този показател се колебае в границите на 150-200 долара. При това, европейските експерти са единодушни, че на Стария континент добивът на шистов газ ще бъде по-скъп , отколкото в САЩ. На всичкото отгоре, за разлика от обикновените газови находища, където могат да бъдат добити до 80% от запасите им, при тези на шистов газ могат да бъдат добити не повече от 20%. В същото време, изтощаването на находищата на шистов газ става много по-бързо (за 1-2 години), при това плътността на сондирането в шистовите слоеве е доста по-висока, отколкото при традиционния газов добив. С други думи, добивът на шистов газ е истинска златна мина за производителите на сондажно оборудване.
Тоест, непрекъснато повтарящите се лозунги за необходимостта от гарантиране на „енергийната сигурност” и „противопоставяне на руската газова експанзия” просто прикриват съвсем реални икономически интереси, които обаче не са тези на държавите-вносителки на природен газ. И тъкмо поради това, Франция, Германия и Великобритания не бързат и, на практика, избягват гръмките декларации по въпроса за добива на шистов газ.
Между другото, някои полски, а и български медии, обявяват всички противници на добива на шистов газ в Европа за „агенти на Газпром”. Дори на шефа на полския филиал на Greenpeace се наложи официално да опровергава обвинението, че руският концерн влияе върху дейността на ръководената от него организация. Затова си струва да се вгледаме по-внимателно в състава на апологетите на „шистовата революция”, както и в този на техните опоненти. В лагера на опонентите откриваме Франция и Германия, а в този на апологетите са Полша и донякъде Украйна. Последната наскоро обяви търг за предоставяне правото за проучване и разработка на две големи находища на шистов газ, твърдейки, че запасите на едното могат да достигнат 2 трлн. куб. м, а на второто – между 0,8 и 1,5 трлн. куб. м. Разбира се, необходими са инвестиции и то немалки – около 500 млн. долара. Правителството в Киев очаква в търга да се включат редица големи енергийни компании. Впрочем поляците също не се отказват, защото освен спомената по-горе ЕxxonMobil, проучвания на територията на страната извършват Chevron и ConocoPhilips. Още повече, че компанията SanLeon обяви, че е определила четири потенциални зони за добив на шистов газ в лицензирания участък Гора (след сондажите в находището Siciny), посочвайки, че е открила нов пласт, в който може да има шистов газ.
Проблемите с шистовия газ
Истината е, че ситуацията с шистовия газ никак не е проста. От една страна, американските експерти се опитват да отговорят на основния въпрос, касаещ екологията – опасно ли е хидравличното разбиване за околната среда. Този въпрос е изключително важен, да не говорим че е особено актуален именно за нас, европейците. Налице са предупреждения на експерти, както и доказателства за замърсяването на почвата и грунтовите води с веществата, използвани при хидравличния разрив (тук е мястото да припомня, че през 2005-2008 някои американски компании използваха за тази цел дизелово гориво). Неслучайно еколозите, а и не само те, толкова яростно протестират против добива на шистов газ. Както е известно, френската Национална асамблея забрани този добив на територията на страната, а в Германия и Великобритания се проведоха многобройни протестни акции срещу него.
Правителството в Берлин планира да разработи изключително сложни правила и норми за добива на шистов газ. Те ще включват забраната на хидравличното разбиване във вододайните зони, като нови разрешения за добив на шистов газ няма да се издават докато не бъде направена оценка на всички, свързани с този добив, рискове. Впрочем, компанията Wintershall прогнозира, че разработката на шистов газ в страната едва ли ще стартира преди 2020 г.
Междувременно, излишъкът от „обикновен” природен газ на американския пазар доведе до резкия спад на цената му, която на моменти стигаше до 70 долара за хиляда куб. м., т.е. 2-3 пъти по-ниска от себестойността на добива на шистов газ. В резултат от това, американската компания Cheasapeake Energy Corp (вторият най-голям производител на газ в САЩ и най-активния играч на пазара на шистов газ) обяви, че ще намали производството с 8%, а капиталовите си разходи за нови сондажи – с цели 70%. На свой ред, Statoil съобщи, че ограничава инвестициите си в най-голямото шистово находище в САЩ Марселъс (смятано за едно от най-добре проучените и богати на шистов газ в света).
Златното дъно
В самото начало на т.нар. „газова революция” се очакваше, че добивът на шистов газ ще доведе до свръх предлагане на енергийния пазар, в резултат от което цените ще тръгнат надолу и това ще удари по традиционните енергоносители (и техните производители и вносители). Никой тогава не си задаваше въпроса, как, при подобно развитие, много по-скъпият (в пъти) шистов газ ще може да избегне ценовия шок. Смяташе се, че технологичният прогрес ще направи шистовия добив по-рентабилен.
Това обаче засега не се случва, затова се използват други – в това число политически, механизми. Така, през февруари 2012 държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън и специалният пратеник по въпросите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се появиха у нас, включително и за да накарат правителството в София да преразгледа наложената забрана върху добива на шистов газ (първите признаци, че това действително е на път да се случи, вече са налице).
Истината е, че (като изключим чисто геополитическите им съображения, свързани с ограничаване активността на руските енергийни компании в Европа и извън нея) САЩ просто искат да гарантират печалбите на своите сервизни компании, значителна част от чиито капацитет напоследък не се използва (и то именно заради спукването на „шистовия балон” в самата Америка). Ако Полша, Украйна или България наистина решат някой ден да пристъпят към индустриален добив на шистов газ, за целта ще им е необходимо и оборудване, и специалисти, и химикали? Които веднага ще им бъдат предложени от САЩ, срещу съответното заплащане разбира се.
