По причина, натрапена ми от съдбата, често посещавам гробищата. Тъжно място, но удивително спокойно, където можеш да се отдадеш на размислите си. А в случая поводите за това крещят в лицето. С увеличаващите се смърти на все по-млади хора и никнещите като гъби паметници и същински мавзолеи на гузна роднинска и обществена съвест. За това, че са допуснали най-скъпото, техните свидни рожби, преждевременно да се озоват в „място злачно и упокойно”, както припяват свещениците. Или да емигрират от родината си, захвърляйки всичко, което е почти същото. Защото там те са вече безполезни за страната ни.
Причина за това са нарастващите конфликти в нашето общество – и от там повишената агресивност, външна и понякога вътрешна, насочена към самите нас. Често се мъчим да ги пренебрегваме. От наивност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги виждаме или не – те са винаги налице и когато не сме готови да им намерим решение, те „потъват“ в обществото и стават видими, вече като болест. Симптомите на тази болест на обществото ни отдавна са налице.
И най-добрият приятел не би посмял да ни каже голата истина право в очите, както го правят симптомите. Изредил съм ги в предишен коментар – „Только да почешет”.
В медицината, когато защитните сили на индивида не са в състояние да преодолеят болестта, настъпва смърт. Но обикновено се стига до компромис между причинители и защитни сили и тогава болестта хронифицира. Неизяснената докрай ситуация образува в общественото тяло огнище, постоянно изсмукващо енергия. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен. Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма истинска война, няма истински мир, просто компромис, който е съмнителен, като всички компромиси на света. Компромисът е високата цена на страхливците, която плащаме всички ние.
В изминалите вече над две десетилетия от „демократичните” промени, изплащаме жестоката цена на компромиса на трайния конфликт, който по същество е отдавна КЛАСОВ. Затънали в конфликта, не намираме нито смелост, нито сила да го доведем до разрешение. Всяко решение струва жертви, а тези необходими жертви всяват страх. Така хората се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия, или другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение е правилно и кое – погрешно, без да разбират, че за да бъдем здрави непременно са ни нужни двата полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно, а само един след друг.
Следователно трябва да започнем с единия полюс. Да се решим и да отсечем – с кой от тях!?
Всяко решение освобождава. От всеки решен конфликт, като печалба, извличаме информация, която ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проблем. Освен това, всеки изживян конфликт учи човека по-добре и по-смело да се справя изобщо с конфликтите. Както след всяка прекарана болест тялото става по-силно, така от всеки конфликт човек излиза по-зрял, защото само предизвикателствата ни правят силни и способни. Всички големи култури са възникнали чрез големи предизвикателства и самият Дарвин обяснява развитието на видовете с успешното им приспособяване към условията на околната среда.
Войната е бащата на всички неща – казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че тази сентенция изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите доставят енергията на живота и така осигуряват прогреса и развитието. Такива тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира. Особено към класовия, развързващ ръцете им за грабеж.
Задаваме ли си въпроси, например, защо „успешните” приватизации на Валентин Захариев завършват с изсмукване на всички ресурси на фактически подарените му предприятия и фалиране на същите? Говори ли ни нещо, че ОЦК – Кърджали е препродаден на Захариев от банкерката Цветелина Бориславова, която е първият собственик на предприятието след приватизацията? Която ограби дребните акционери, изкупувайки на десетки пъти по-ниски от реалните цени акциите им. Защо ли премиера ни се затича в почивен ден да се изплащат закъснелите заплати на миньорите от „Горубсо”? И още колко въпроси…
Но да погледнем към съседна Гърция, където кипи обществен бунт, на границата на гражданската война срещу олигархията и властта. Към всички обществени движения, като „Окупирай Уолстрийт” и подобните му по света, срещу всепоглъщащата алчност и безогледност на световния капитал. Където има будна обществена съвест, непримирими медии и борбени и отговорни към членовете си синдикати. Където протестните демонстрации са по-многолюдни и от най-организираните у нас първомайски манифестации при тоталитаризма. Именно там се изграждат стратегиите за така жадуваната промяна, която неминуемо ще настъпи. И никой не чака да му решат проблемите. Всеки се бори, защото там има ЖАЖДА ЗА СПРАВЕДЛИВ ЖИВОТ!!!
Светослав Атаджанов,
Djani.blog.bg
