Дъжд

Разказ от Ибрахим Бялев

.

– Моля ти се, докторе, този път излъжи, толкова ли е трудно да излъжеш, никой не иска истината…

*

Беше пролет, когато се ражда живот, когато не те свърта на едно място. Особено ако си имаш любима, за която да мислиш ден и нощ, на която да искаш да кажеш толкова много…

Този ден пак щях да се виждам с нея в парка, където имаше място за всички влюбени. Точно те ми даваха смелост да говоря за велики неща, да имам увереност и надежда.

Трябваше да тръгвам, никога не бях закъснявал. „Този път трябва да й покажа, че я ценя”, казах си. Огледах се за последен път в огледалото, но не виждах себе си, а нея. Усмихната, очарователна, но и малко унила. Винаги ми показваше, че съм умен, вежливостта й беше неизменна. Обичаше да ме слуша. ,,А, така ли?”, казваше в края на тирадите ми. ,,Да, да, така”, уверявах я аз.

Позвъних й и й казах, че тръгвам. Не след дълго я чаках с букет цветя на уговореното място пред входа на парка. Погледът ми беше вперен в отсрещната страна на улицата, откъдето трябваше да дойде. Започна да вали, капките дъжд се стичаха по лицето ми, сякаш ми пробваха нервите, докога ще издържа да стоя на открито. Но аз стоях, неподвижен като статуите, стърчащи невъзмутимо наоколо в парка, и чаках да видя едно-единствено лице. Което първо щеше да се усмихне, а после като че да съжали, и след това да ме възнагради с нежна, влажна целувка. Точно това си мечтаех, виждах го с подробности.

Тя се зададе доста забързана – дали заради дъжда или защото искаше по-скоро да стигне до мен – не знаех и никога нямаше да науча. Чадърът в ръцете й, наклонен срещу моментния порив на дъжда, ограничаваше полето на видимост. Като ме забеляза, вдигна ръка за поздрав и, без да се огледа, тръгна припряно да пресича. Чу се силен шум от спирачки, но мокрият път не позволи на колата да спре на място, инерцията я отнесе напред още няколко фатални метра. Звукът от свистенето на гумите накара хората да се обърнат към мястото, където… лежеше неподвижно моята любов. Всичко стана толкова бързо, че не можех изобщо да реагирам, не вярвах на очите си… Чаках да стане и да тръгне към мен с онази усмивка, която постоянно ме пленяваше.

Шофьорът слезе от колата и като видя какво е станало, се хвана за главата. Почна да крещи:
– Ти сляпа ли си бе, как можа да не ме видиш? Какво ще стане с мен сега, имам две деца… Видяхте ли какво направи тая, видяхте ли?

Затичах се с всички сили, вдигнах я от земята…
– Кажи нещо, моля те, не ме оставяй, не си отивай… Виж, аз съм тук, при теб, винаги ще бъда…

Линейката дойде учудващо бързо. Взеха я от мен, сложиха я в колата, качих се и аз. Сложиха й маска, правеха всичко, което трябваше, но тя не се усмихваше, лицето й беше каменно. Воят на линейката се разнасяше наоколо, предупреждаваше всички да бъдат по-внимателни, но те не чуваха, бързаха за някъде. Стигнахме в болницата, взеха я в операционното отделение, а аз вцепенен зачаках пред вратата. Почнаха да идват близки и приятели, питаха се тревожно какво ще стане, суетяха се. След известно време вратата се отвори и докторът тръгна към нас. На лицето му беше изписано това, което щеше да каже. Потърси ме с поглед между насъбралите се. Като ме забеляза се приближи, но аз го изпреварих. Помолих го да не казва истината, да излъже поне този път…

*

Всички в стаята плачеха безмълвно, слушайки разказа ми. Раната беше толкова прясна, преди час се бяхме върнали от погребението. Телефонът иззвъня – характерният, повтарящ се звук се чу няколко пъти, но никой не искаше да вдигне слушалката. След последното позвъняване се чу нейният глас:
– В момента няма никой в къщи, позвънете по-късно. Обичам ви.