Панкадж Мишра, Агенция „Блумбърг“
Марксист-ленинистите казваха някога, че след като бъде завладяна от пролетариата, държавата ще изчезне като отживелица.
Вместо това „голямото правителство“ стана още по-потисническо в комунистическите страни.
В самата наша дълбоко идеологизирана епоха на глобалния капитализъм се предполагаше, че държавата ще се подчини на логиката на свободния пазар и ще бъде отзивчив посредник в подкрепа на частните инвестиции.
Както подобава, световният капитал намери първоначално най-добър инвестиционен климат в една страна, която се възстановява от марксизъм-ленинзма – Китай, където на хартия комунистическият режим дава субсидии и данъчни отстъпки на компаниите износители и чуждестранните инвеститори.
Липсата на демократична отчетност на едни управници, които не са получили властта на избори, помогна при този процес на икономическа либерализация, по-специално при бързото и до голяма степен неполучило гласност потъпкване на правата на лишените от собственост селяни и работници в заводи.
Може ли обаче държавата в демократичните страни да бъде толкова отстъпчив агент пред гонещите максимална печалба капиталисти?
Като чета някои от направените в последно време коментари, оплакващи състоянието на индийската икономика, оставам поразен от тяхната основна теза: индийската държава има задължението да ускори „икономическите реформи“ – кодови думи за по-нататъшно отваряне на икономиката за частните инвеститори и глобалния приток на капитали и стоки.
Правителството е критикувано заради сковаността си, която, както изглежда, е толкова вредна, че индийските бизнесмени сега са принудени да правят по-голямата част от инвестициите си в чужбина.
Разбито партньорство
Основното предположение тук е, че избраните национални правителства и световната пазарна икономика са логични партньори при създаването на богатство и в много по-бавния, но, както изглежда, устойчив процес на изкореняване на бедността.
Ами ако това не е вярно? Ами ако, както го каза британският философ Джон Грей в една далновидна книга – „Фалшива зора: заблудите на глобалния капитализъм“, „демокрацията и свободният пазар са конкуренти, а не партньори.“
Пишейки през 90-те години на 20-и век, Грей е обезпокоен от задаващия се упадък на европейския социалдемократически модел, поддържан от финансираната с бюджетен дефицит пълна трудова заетост и егалитарна фискална политика.
Както предупреди британският философ, „глобалната мобилност на капитала и производството в един свят на отворени икономики направи основната политика на европейската социалдемокрация негодна“.
Те освен това направиха „днешната масова безработица проблем без просто решение“.
Грей предсказа, че държавата, чиято роля е сведена до управляване на глобалните икономически потоци, много от които убягват на упражнявания от нея надзор, ще загуби своя политически авторитет.
И „естественият партньор“ на интегрираната икономика на общия пазар, с нейното тайнствено и непрозрачно функциониране, ще бъде „политиката на несигурност“ в държавите, все още дефинирани като териториално обособени единици с отделни политически електорати.
Такава е Европа днес. Един гневен и уплашен електорат е готов да отхвърли всяко правителство, което според него изпълнява заповедите на транснационалните организации или пък налага фискална дисциплина по повелята на невидимите притежатели на облигации.
Противоречия на капитализма
Дори в разгара на изкуствения икономически бум през предходното десетилетие се откриха сериозни противоречия между демократичната политика, която уважава мнението на мнозинството, и императивите на глобалния капитализъм, който е настроен да работи за създаването на частно богатство.
Повечето британци последователно гледат на мобилността на работната ръка – предварително условие за икономически растеж – като на заплаха за заетостта в страната и социалната солидарност.
Независимо от големия брой проимигрантски редакционни статии във „Файненшъл таймс“, „Икономист“ и други бизнес издания, редица правителства едно след друго се опитват да демонстрират, че са в унисон с общественото мнение.
Нещо повече: европейски политици – от Марин льо Пен през Ангела Меркел до Гордън Браун – залагат на популистка риторика за национални „ценности“ (често като контрапункт на неясно дефинирания „мултикултурализъм“).
В момент, когато тяхното поле за действие в икономическата сфера се сви, Тони Блеър и Никола Саркози също се опитаха да си изградят в чужбина имидж на мисионери на свободата и демокрацията.
Национализмът в стар стил и международното позьорство обаче не могат да компенсират предаването на икономически суверенитет на бизнес и финансови институции, особено в период на остра криза, като тази в Европа сега.
Събудилите се със закъснение граждани държат избраните правителства отговорни за унищожаването на старите гаранции за сигурност и стабилност.
Политиците са обвинявани, че угаждат на един транснационално ориентиран елит и че позволяват затвърждаването на дълбоки неравенства. Те обаче, естествено, са безпомощни; социалната държава изчезна и не може да бъде възкресена.
Когато насочим поглед към Индия, откриваме една не по-различна задънена улица. За разлика от Европа и Америка, демокрацията в една страна с масова бедност като нея е неотделима от обещанието за подобряване на материалното положение и за социална и икономическа справедливост.
Индийските политици винаги са се стремели да „подкупват“ своя в голямото си мнозинство беден електорат и да „възнаграждават“ себе си и своите съюзници. Те имат склонност да се борят по-здраво в сравнение с европейските си колеги срещу ограниченията, наложени на тяхната сила и власт – например, срещу орязването на държавните разходи, последвано от по-дълбока интеграция на националната икономика с глобалната.
Викащи „болигарси“
За кратко време напрежението между демокрацията и капитализма може да бъде обуздано.
През последното десетилетие мнозина представители на индийската политическа класа откриха нови начини да се обогатят чрез съюзяване с най-големите корпорации, които „обраха каймака“ от националното богатство от петрол, газ, дървен материал и други природни ресурси.
Кредитният бум помогна на доста голямо малцинство в Индия да се почувства богато. Много от тези хора се отдадоха на затворено съществуване, при което повериха всичко – от образованието през здравеопазването до сигурността – в частни ръце.
Новите частни медии помогнаха за създаването на масово усещане, че Индия съвсем скоро ще се превърне в икономическа суперсила.
Големият брой скандали за корупция, ускоряващата се инфлация, забавящата се икономика и страхът от наказателен вот от страна на избирателите, само че по-голямата част от тях не извлякоха полза от глобализацията и сложиха край на този период на заблуди.
Кризата също докара разделения между мобилната бизнес класа и политиците на изборни постове в Индия.
Според вестник „Файненшъл таймс“ от миналата седмица „докато (икономическият) растеж на Индия спада рязко, делегациите на засегнати бизнес титани стават все по-обичайна гледка в Делхи“.
Възможно е тези „болигарси“, както ги нарича британският всекидневник, да не получат кой знае какво удовлетворение от своите стари политически партньори. Изправени пред избори през 2014 г., индийските политици трябва сега да ухажват хората, които ги избраха, и да възстановят авторитета на държавата.
Това са днес уроците от Гърция и Индия и, всъщност, много други демократични страни, където представителите на до голяма степен изчезналата държава мислят отчаяно как да променят своя договор със заинтересувалите се отново от политика и все по-гневни гласоподаватели.
Източник: БТА/ Блумбърг
