В наше време краят на режисираните революции е отражение на децентрализацията на властта. „Зимни” и други дворци има и днес, но те са оставени по-скоро на атаките на туристите, отколкото на въстаниците. Властта вече не е концентрирана в една точка на света, тя се е превърнала в самия свят с неговите магистрали и булеварди, с неговите хора и норми, неговите кодове и технологии. Властта е също и организацията на обществото. Тя е завършената цялост на света на стоките във всяка негова точка.
Два века капитализъм и пазарен нихилизъм ни отчуждиха от най-важните неща – от самите нас, от другите като нас, от света. Измислицата за „свободата на личността и словото“ се разпадна със същата скорост, с която беше оживяла. Двубоят се води в полето на идеите, или по-скоро в начина, по който думите, жестовете и животът са неразривно свързани, и биха могли да олицетворят последователност между думи и дела. А това рядко се прощава! (В действителност разрушението само по себе си никога не е достатъчно за неговата необратимост. Всичко зависи от подхода. Има начини на разрушение, които предизвикват неизбежно връщането на това, което сме разрушили. Пресният пример е от 1989 година. Който прахосва силите си с трупа на един ред, може да бъде сигурен, че това ще събуди желание за мъст.)
Бунтуващите се не са обвинявани в написването на книга, нито във физическо посегателство срещу паричните потоци, напояващи капитала. Обвинени са в това, че евентуално са се изправили срещу тези потоци с тежестта на своята политическа идея и позиция. Възможността зад всеки индивид да се крият лоши помисли, а зад всяка мисъл – действията, към които призовава. Възможността, изразена от идея за друга политика – анонимна като генезис, но популярна, широко разпространена и неуправляема – такава, каквато не може да се набута в склада на „свободата на словото”.
Едва ли има съмнение, че младите са първите, които яростно се изправят срещу властта. Последните изяви – бунтовете през декември 2008 г. и в началото на тази в Гърция, през пролетта на 2012 г. в САЩ – „Окупирай Уолстрийт” и на много места в обхванатата от криза Европа са просто предупредителни сигнали в това отношение. Победата на социалистите във Франция и предстоящото в Гърция на СИРИЗА – също.
Традицията сочи, че всичко започва с „обществено движение“. Особено в момента, когато фалшивата европейска левица, чийто разлагащ се труп, лицемерно се опитва да възкръсне и да си върне авторитета сред масите. Всъщност, именно тя е вълноломът срещу цунамито на промените! На улицата обаче тя вече няма авторитет и монопол. Вижте само как при всяка нова мобилизация на масите, наред с всичко друго, което левицата все още се осмелява да подкрепя, непрекъснато расте пропастта между хленча на нейните искания и ожесточеността и решимостта на съпротивата.
Нещата са построени така, че има две реалности едновременно. Едната е медийно-регламентираната реалност, с ясно разграничени положителни и отрицателни герои и идеологии. Другата реалност е светът на хората, борещи се за оцеляване на трудовия пазар и продаващи труда си на безценица. Престъпността е точката на съприкосновение на двата свята. Тя е „най-интимната“ същност на модерното общество, нейната най-дълбоко скрита тайна. Разрешена за „висшите класи“, забранена за „низшите“, престъпността е инструмент за легитимация на класовия ред. Войната и политическите убийства са прерогатив на държавата-суверен. По-малките престъпления са разрешени на богатите – кражбите, експлоатацията, измамите. На низшите класи е запазена ролята да се възхищават на хората, дръзнали да нарушат моралните норми – виж „Кръстникът”. Остава отворен въпросът, докога подобен тип шизофренно общество може да остане стабилно? Може би, докато низшите класи не се събудят от матрицата и не решат да подредят живота си без господари, властници и паразити.
Все по-често, особено „на Запад“, когато става дума за протестни акции, не се говори за организации, а за движения. Класическите форми на организация, вече напълно приобщени от държавата, често успяват да яхнат вълната на недоволството, но не я вдъхновяват. Партиите са все по-безлични. Синдикатите – все по-беззъби. „Неправителствените“ организации все по- „правителствени“. Техни представители стават и министри. Протестиращите не ги припознават като свои. Бихме могли да тълкуваме това като признак на осъзнаване на безсилието на всички форми на съпротива, интегрирани в държавността, ако не се наблюдаваха други, далеч по-значими явления.
Медийната индустрия днес включва дори социалните мрежи и сайтовете. Влиянието на „четвъртата власт“ върху ежедневието на хората е огромно и продължава да расте. Те обсебват извънработното ни време с помощта на телевизията и свеждат социалните ни контакти до натискане на клавишите във „Фейсбук”. Цялата медийна индустрия е ориентирана към това да ни откъсне от личните ни проблеми и да ни навре във виртуалните. Проблемите, на които медиите безрезервно отделят внимание, са колкото може по-просташки и далеч от политиката (да не си развалят по погрешка отношенията с „богопомазинете”). Безработицата, ниските заплати, мизерната градска среда, мизерните условия на труд, унижението пред мутрите – всички те са представяни едва ли не като някакво „природно бедствие”. Всякакъв опит за решаването на тези проблеми е разглеждан единствено през призмата на въпроса „какво трябва да направи правителството?“ и като единствено средство за решаването им се представя действието на казионните организации. Резултатът от дейността на тези организации е виден за всички. Едва ли някой вярва, че партиите и синдикатите могат да променят живота им към по-добро. Едва ли разхождането до забутан парк, където ни позволяват да поврякаме, е най-удачната форма на протест. Трябва да се постави ясно основният въпрос – „държавата срещу обикновените хора”, вместо въпросът за „съвестта” на отделните политици.
Всичко това изостря ситуацията. Протестиращите го разберат и някои ще се отдръпнат. Други обаче ще прозрат, че това е единственият начин „народът да е суверен“, дори и по някой по-незначителен въпрос.
Именно това е пътят, днешното стадо от апатични, затворени в себе си индивиди да се превърне в общество от задружни и свободни хора.
Светослав Атаджанов
