С инж. Тошо Тошев, преподавател в Техническия университет и в Университета за национално и световно стопанство, разговаря Светла Василева
Тодор Тошев е инженер, чийто професионален път започва в Завода за металорежещи машини – София и Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП). Представител на Комитета по въпросите на икономиката, науката и техниката като първи секретар на посолството на България в Швеция (1967–1972), директор на дирекция “Патенти, лицензи и промишлено коопериране” в ДКНТП, зам. генерален директор на Института за изобретения и рационализации (ИНРА). По негово предложение България закупува технологията “тетра пак”, спринцовките за еднократна употреба, пластмасовата дограма, усвоява модулното производство на мебели. С неговото име е свързана и продажбата на лиценза за киселото мляко, както и десетки други. Преподавател по патентно-лицензионна дейност в ТУ – София и УНСС
––––––––––––––––––-
– Господин Тошев, в книгата си “История на моят род и моят живот” подробно описвате петте години на работа в Швеция като представител на българския комитет за наука и технически прогрес. В нея Вие давате много висока оценка за мястото и ролята на науката и научните изследвания за развитието на икономиката на Швеция.
– Това беше действително второто нещо, след наложената шведска система за качество, което ме впечатли, да не кажа порази. Там нищо не се започва, не се произвежда без да е създадено, разработено и внедрено от учените, работещи в научните и образователните организации. Това е политика, наложена от държавата. Ръководи се от Държавно управление за техническо развитие и е възприета от всички производители. Принципът е много прост – не може да се започва производство на каквото и да е изделие или технология, ако те не са на най-високо световно ниво. Затова на научно-изследователските и проектно-конструкторските организации се поставят задачи да изследват световния патентен фонд, за да открият действащите патенти за определена конструкция или технология и да разработят такива, които да са оригинални и уникални. Защото само такива уникални изделия могат да бъдат конкурентноспособни, да се наложат и търсят на пазара и да носят печалби.
– В България сега се води дискусия за ролята и мястото на БАН и въобще за организацията на научните изследвания и развойната дейност. Как е решено това в Швеция?
– По най-умен и ефективен начин. На науката и изследванията се отделя изключително внимание и достатъчно средства – около 1,5 % от националния доход. Държавата заделя около 30 % от тези средства за фундаментални научни изследвания и за такива, в които фирмите не са много заинтересовани да инвестират, но са важни за обществото. Всичко останало се финансира от частни компании на договорна основа за решаване на определени технически или технологични проблеми. Науката и изследванията са съсредоточени предимно във висшите учебни заведения и са органично свързани с образователния процес. Разбира се, подобна схема може да се приложи у нас, ако има желание и разбиране.
– Какво в тази област успяхте да пренесете в нашата страна?
– Да се пренесе схемата на организация, планиране и финансиране на науката и изследванията по шведски модел по онова време у нас беше невъзможно по много причини, които не е необходимо да обяснявам. След завръщането си в страната през 1972 г. оглавих дирекция “Патенти, лицензии и промишлено коопериране“ в Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП). От позицията на ръководен орган ДКНТП започна от средата на 70-те години мощна кампания за развитие на изобретателството и рационализаторството.
– Вие пишете, че най-добрите български изобретения са били представени на международния технологичен пазар и продавани успешно.
– Много от изобретенията оставаха в чекмеджетата след патентоването им и не носеха реална полза за развитието на икономиката на страната. Затова се заехме с преглед и оценка на всичко регистрирано в Института за изобретения и рационализации (ИНРА). Онова, което се нуждаеше от експериментиране и довършване, се даваше в Центъра за ускорено внедряване (ЦУВ), представяше се от Националната постоянно действаща изложба (НПДИ) на панаирите и изложенията, където се рекламираха предимствата от прилагането му в производството. Заедно с ВТО „Техника“, специализирано за покупко-продажби на лицензи, организирахме участие в международните изложения на патенти и лицензни в Женева, Брюксел и Франкфурт, както и на световните такива в Атланта – САЩ и Пекин – КНР. Трябва да отбележа, че когато започнахме тази дейност през 1984 г., подбрахме 10 патентовани конструкции и технологии, които предлагахме на международния пазар и всяка година ги увеличавахме с нови теми. В края на 80-те години списъкът на български изобретения, предлагани за лицензиране в чужбина, включваше вече 250 наименования. Първият лицензионен договор беше сключен през 1975 г., като предоставихме правото на испанската. фирма „Астуриана де цинк“ да използва нашата технология за електроекстракция на цинк. За това право те платиха 400 хил. долара, което тогава не беше малка сума. По-нататък процесът се развиваше прогресивно и всяка година подписвахме по 5-10 договора, като докарвахме на държавата чист приход във валута от 5 до 10 млн. долара. Продадохме лицензни общо по 120 договора до 1989 г., на стойност над 100 млн. долара, на Испания, Англия, Германия, Италия, Мексико, Япония, СССР и др. Това е изключително ефективна дейност, която носи високи доходи, още повече, че изобретенията си остават българска собственост, а купувачите имат право само да ги използват. Някои от изобретенията бяха лицензирани по няколко пъти в различни страни. Да не говорим, че продажбата на лицензни научно-технически разработки носи голям авторитет на страната, защото само високоразвити страни правят това. В Япония, например, всеки човек на улицата знае за България покрай българското кисело мляко, което консумира по лицензионен договор, сключен през 1982 г. и действащ и досега.
– Вие сте инициирал и една друга дейност – покупката на чуждестранни лицензи.
– Така е. Дейността по покупко-продажба на лицензни или т.нар. технологичен обмен се разви много силно в началото на 70-те години до степен, че ООН се зае да въведе известни правила в тази област. В нейните рамки се създаде Междуправителствен комитет по трансфер на технологии в Женева. Бях определен като представител на България, заедно с такъв от Министерството на външната търговия, и участвах от 1974 до 1980 г. в работата му. Там се разработи т.нар. Кодекс за поведение при трансфер на технологии. Ние подготвихме наша нормативна уредба, която уреждаше механизма на процеса. Предложенията идваха от министерствата, оценяваха се от специалистите в Комитета и се възлагаха на ВТО „Техника“ да търси фирми и страни, и да договаря закупуването. Държавата предостави валутен фонд за целта, отначало в по-малък размер, който се увеличаваше, за да достигне към края на 80-те години 30 млн. долара и 15 млн. валутни рубли.
– Бихте ли разказал колко лиценза са били закупени, какви проблеми са решени и в кои отрасли?
– Започнахме плахо със закупуването на няколко лиценза, но още първите резултати показаха, че за 2-3 години може да се преодолее изоставането в определени производства и се издигне тяхното равнище до изискванията на вътрешните и световните пазари. Постепенно предложенията се увеличаваха и проблемът беше от 100-150 предложения да се изберат 20-30, доколкото стигат средствата. Дейността се разширяваше и до края на 80-те години бяха закупени и внедрени над 400 лиценза. Това доведе до значително издигане на техническото и технологичното равнище на различни отрасли на икономиката, сравнимо с това на страните, откъдето сме закупили лицензите. Аз ще спомена по-значимите от тях, на които резултатите се почувстваха в цялата страна и дадоха отражение в живота на хората. На първо място бих посочил решаването на проблема с автоматичната телефонна комуникация на селата и градовете чрез пряко избиране, заменила допотопното свързване чрез предварителни поръчки, ходене до пощата и чакане, което беше революция за онова време. На второ място бих отбелязал организирането по лиценз на собствено производство на спринцовки и игли за еднократна употреба. Голям беше ефектът от внедряване на лиценза за производство на пластмасови тръби и арматура, които замениха скъпите и корозиращи метални тръби. Ще спомена още лицензните за производства на абразивни дискове, които днес се използват масово, пътнически автобуси „Сетра“, дизелови двигатели „Перкинс“, хладилни компресори „Санио“ за малки хладилници и „Линде“ за големи хладилни помещения, ръчни електрически инструменти „Бош“, пластмасови ципове, които решиха масов проблем със закопчаването, бройлери за яйца, антибиотици, диализатори за хемодиализни машини, плексиглас, гъвкави магнитни дискове, полипропиленово фолио и др.
– Защо, според Вас, след 1990 г. някои от тези производства бяха преустановени?
– За мен това е най-голямата грешка на тогавашните правителства. Прекратяването на производството на високоефективни изделия с осигурени пазари е направо престъпление. Необяснимо е спирането на производството на 25 хил. автобуса годишно, част от които изнасяхме за Турция, която тогава не произвеждаше автобуси. Сега ние внасяме автобуси от там. А можехме да подновим лиценза с нови модели и да продължим производството и износа. Също така е непростимо спирането на производството на 60 хиляди дизелови двигателя, на 100 хиляди хладилни компресора, част от които се изнасяха. Това може да се обясни само с управленска, икономическа и техническа неграмотност на управлението от 1990 г. нататък, което доведе до това страната да няма никаква производителна икономика. Ето това е разликата между България и Швеция, за която говорехме в началото. Швеция има мощна икономика, която произвежда почти всичко. А се знае, че мощната икономика е предпоставка за богата държава.
– Може би това е причината Швеция да има една от най-добрите социални системи в света.
– Така е. Прогресивната таблица на данъците дава възможност за една изключително добра социална политика. Социалната система на Швеция осигурява безплатно образование, безплатно лечение, безплатни лекарства, детски градини, учебници и още много други привилегии за хората. За разлика от нашата държава, която се издържа от ДДС, акцизи, данъци, такси, мита, които плащаме самите ние, а от икономиката идва само 1/3 от приходната част.
– Каква е Вашата оценка на онова, което се прави през последните години у нас в областта на изобретателството, подбора на научните разработки, внедряването в страната и продажбата им в чужбина, както и закупуването на чуждестранни лицензи?
– Бих казал, че действително нищо не се прави. Тази добра схема на организация, ръководство и финансиране, която описах и работеше ефективно преди години, беше разрушена и ако нещо се прави, това е абсолютно аматьорски и по самоинициатива. Няма държавно ръководство и политика в дейността и тя е оставена на самотек. Би трябвало в Министерство на образованието, младежта и науката, където се води, че е науката, да се занимават с тези въпроси, но те не го правят. Същото се отнася и за Министерството на икономиката, енергетиката и туризма. Според мен е абсолютно необходимо да съществува държавен орган от рода на ДКНТП, който да се занимава с въпросите, които движеше този комитет, и да осъществява научно-техническата политика на страната. Иначе тя няма да може да постигне целите, които поставя Европейския съюз за развитие на науката и изследванията до 2020 г. и по-нататък. Възниква въпросът защо толкова развити страни като Франция, Германия, Швеция и др. имат министерства на науката и технологиите, а ние нямаме. Необходимо е ръководителите на страната да се замислят над това.
– От няколко години и особено сега в периода на криза в Европа много се говори за инвестиции в образование и иновации. Това обаче сякаш не е на дневен ред за управляващите, чиито усилия са насочени към спортни зали и магистрали. Има ли, според Вас, все още потенциал в България, който може да се превърне в локомотив на икономиката така, че от нискоефективна и трудоемка да стане икономика на знанието?
– Отговорът е Да. България има такъв потенциал. Научната ни система е добре развита. Тя трябва наистина да се преструктурира и науката и образованието да станат едно цяло. Необходимо е да се изработи държавна политика в тази област. Научната система може и трябва да стане локомотив на икономиката, която да бъде икономика на знанието. Аз следя развитието на науката и техниката в света и не виждам друг път за напредък и прогрес, на която и да е страна. И никак не ми се иска, след като помня как се редяхме в редиците на развитите страни, гордеехме се с разработките си, които продавахме и на най-добрите, сега да се мотаем на опашката на изостаналите, да купуваме и внасяме почти всичко от тях и да нямаме никакво самочувствие.
