Завчера гледах филм по канала NATGEO за климатичните промени в страните на Африка, вследствие на парниковия ефект. Произвеждайки под 1 % от парниковите емисии, тези страни са най-уязвими от настъпващите катастрофални последици, вследствие на безотговорността на индустриалните държави. До степен, след броени години, повсеместното засушаване да направи континента изцяло пустиня и невъзможен един нормален живот. Да започнат конфликти и войни за най-елементарното благо – водата и храната. Вълни от емигранти заливат още от сега бившите им метрополии и развитите страни.
Ние българите сме благословени да живеем в географски ширини с ясно изразени четири сезона и богато надарени с вода и природни ресурси. А също така и с разнообразен ландшафт – плодородни низини, гористи планини и топло, незамръзващи море. На база на тези ресурси, достатъчни за всички ни, страната ни би следвало да е земен Рай или Едем, на фона на ощетените от майката Природа страни. Но така ли е в действителност?
Противно на всякаква икономическа и географска логика, обедняваме все повече. Населението ни се топи и за около четвърт век сме намалели с една четвърт. С около една трета са се увеличили пустеещите и необратваеми земеделски земи. Може би и нас ни е нагазил природен, или друг катаклизъм? И да, и не! Все още природата е милостива към нас и, с изключение на локални наводнения и слаби земетръси, не е показала унищожителния си нрав.
Значи причините са в самите нас…
Според християнската предателството е особено тежък грях. В етичен план предателството е осъдително повсеместно, като под предателство се имат предвид, освен държавната измяна и изоставянето на други в беда.В каквато сме всички ние. Предателството се осъжда от етична позиция и е позор за сторилите го. В наказателното право предателството се преследва с цялата строгост на закона, тъй като държавната измяна може да доведе до опасност за националната сигурност, живота и здравето на мнозина. Като правило, предателят и грешникът по морални подбуди би следвало да изпитва угризение на съвестта, което в повечето случаи води до депресия, която нерядко води до психични патологични състояния. Осъдително или не, сме принудени да го преживяваме все по-често. Човек предава ближния, принципите и родината си, подведен от лъжливи изкушения.
Най-подла форма на предателство е загърбването на принципи и идеали. Кое кара човек да изостави това, което е градил цял живот и към което се е стремил? Пари, притежания, кариеристични цели, завист? Струва ли си да се отречеш от идеалите си и да предадеш себе си? Принципите на човек определят начина му на живот и личността, която иска да бъде. А който се е изкушил и ги е предал, е човек без лице и морал. Но дори и тогава, ако притежава съвест, никога не спира да се обвинява и да съжалява.
Многобройни са примерите на предателство в историята на изстрадалата ни Родина. Изкушени от щедрите възнаграждения на турските власти, много сънародници предават борците за свобода, решили да бранят честа и достойнството на народа ни. Историците спорят дали Левски е предаден от поп Кръстю или от Димитър Общи, но истината е, че е от „свой”. Както и Ботев! Същото се получава и в партизанската борба, като цената на предателството е отрязаната бунтовническа глава. Може би това поведение се възпроизвежда и генетично. Гледайки архивни филмови кадри и фотоси, виждаме, как едни и същи хора, един и същ народ, рони сълзи за цар Борис и вожда Димитров, как с цветя, хляб и сол посреща немци и руснаци, или американския президент. Кой е Освободител? Кой е Поробител?
В момента сме принудени пак да го преживяваме. Политическите идеали, вечните и нерушими дружби, набивани десетилетия в съзнанието ни, отидоха в небитието. Потомците на тези, които ни ги втълпяваха, се опитват да ни зомбират сега с обратен знак за нови идеологеми и „стратегически” приятелства. В безогледната си наглост и алчност, от средно развита страна ни запокитиха в дъното на страните от „третия свят”. Лицемерно хленчейки за членство в Шенген, за да опазим Евросъюза от eмигрантска вълна, ние неумолимо и необратимо се изселваме там. Отвратени от грабежа и корупцията на предателската ни върхушка и липса на перспективи за новите поколения, още от детската градина учим децата си на чужди езици. Едва завършили училище, продаваме имотите си, изтегляме спестяванията си или задлъжняваме тежко, за да им осигурим чужбинско образование и невъзвращенство в родината.
За кого строим къщи и вили? За какво блъскаме десетилетия, за да отгледаме и изучим децата си? Внуците ни да растат, без да сме свидетели на най-милите и сладки моменти от живота им… На кого да помагаме и да се радваме? Спомням си, че наскоро водих разговор, смисълът на който бе, че освен «сламени вдовици», както наричат жените на моряците, командированите или работещите в чужбина, страната ни вече изобилства със стотици хиляди «сламени» родители, дядовци, баби, приятели, цял един народ, и че цялата ни държава е сламена и обезкървена от емиграцията на младите и можещите. Уместното, понякога еснафско желание да изучат отрочетата си непременно в чужбина, се връща като бумеранг и троши съдбите ни, обрича ни на безрадостна старост и вегетиране в ялови разговори пред Скайпа, без живите контакти. Нежизнеспособната икономика и цялата ни балканска действителност е виновна за това, но много често сами си правим това, което друг не би ни сторил. Предадени от властниците, предаваме и децата си и страната си. А пътя е постлан с «добри намерения»!
Предателството е непростим грях. Ужасно е чувството да се чувстваш предаден. Между предателя и предадения владее неприязън и ненавист. В сърцето на предателя има алчност и егоизъм. Няма мисъл за помощ или благородно дело. Истинско ли е „щастието” на човек, постигнал целите си, за сметка на другите? Предавайки приятели, страната си и себе си, губиш част от човешкото, което безвъзвратно умира. Нима целта оправдава средствата, когато оставяш зад себе си близките си с разбити мечти, а самият ти си изпълнен с тъга и безнадеждност? Предателството е непростима проява на човешка слабост. Единственото, което причинява е болка, разрушение и мъка за предадените.
А природата и геополитиката не търпят вакуум. На мястото на опустелите селца и градчета и в изкупените на безценица земи ще се заселят други. Ще има може би кибуци, деревни или комшийски чифлици и България ще се превърне в географско понятие. Като Мизия, Добруджа или Тракия. А има ли такива държави?
Светослав Атаджанов,
Djani.blog.bg
Браво на автора за повдигнатите въпроси!