СДС и смисълът на представителната демокрация

Автор:  Лъчезар Тошев*

На предизвикалото толкова коментари заседание на Националния съвет на СДС от 15 май в Пловдив предложих вместо дебати по темата за коалиционни взаимоотношения, по която очевидно нямаше единно становище, да се дискутира темата за връщане на смисъла на представителната демокрация. За съжаление предложението ми не бе прието. Това обаче е повод да си припомним какъв беше смисълът от създаването на СДС и къде е мястото на реформаторската десница в българската политика.

СДС беше народното движение, представляващо желанието на хората за свобода, човешки права и демокрация, зад което стояха до 1997 г. включително, над 2 милиона български избиратели. Кризата, в която изпадна СДС след 2001 г., доведе до загуба на ядрото от неговите привърженици, около което някога се позиционираха и други политически сили и тенденции. Една от причините е, че СДС по това време изостави диалога с хората, което беше основен инструмент във формирането на съюза като изразител на обществените стремежи.

Кризата на представителната демокрация

Днес представителната демокрация в България (и не само в България) е в криза. Тази криза според редица автори се характеризира с все по-нарастващ скептицизъм към цялата политическа система. За политическата система днес се смята, че обслужва най-вече себе си, а това води до намаляване на броя на гласуващите и участващите в политическия живот. От своя страна това поражда  предложения за намаляване на членовете на представителните институции – на първо място на парламента. Свързано е и с увеличаващо се желание за пряка демокрация – плебисцити и референдуми.

Ролята на парламента

Ако перифразираме Едмънд Бърк можем да кажем, че парламентът не трябва да се превръща в събор на адвокати на различни враждуващи кланове, а събрание на представители на една нация – с различни разбирания и гледни точки, но с обща обединяваща цел за бъдещето. Тук следва да се добави и това, че еднокамарната система на българската демокрация лишава местните власти от истинско участие в законодателния процес. Ето например в предложените наскоро изменения на закона за водите се предлага практически конфискуване на общинска собственост. Общините, разбира се, протестират, но с това се изчерпват техните възможности. Гласът им, ако не бъде чут от депутатите, което често става, ще остане „глас в пустиня”. Липсата на второ (областно) ниво на местно самоуправление продължава да е нерешен въпрос. Можем тук да посочим и темата за съдебната власт, от която е най-голямото неудовлетворение на гражданите, както и предложенията за преминаване на прокуратурата към изпълнителната власт и други реформи.

Социалната апатия и сривът на ценностната система

Маргинализацията на големи обществени групи и социалната апатия при младежи също е проблем, с чието решаване у нас не сме се заели. Вече 24 години обществото ни остава разделено и не е постигнало и своето национално помирение. Срива на ценностната ни система, все по-силната липса на духовност, която е в основите на нацията, също е очевиден факт.

Нужен е форум за бъдещето!

За да се дискутират такива големи въпроси на държавното ни устройство и общественото развитие е нужно създаването на форум за бъдещето, какъвто има в много страни, но у нас въпреки направените предложения в 40-то и 41-то Народно събрание, до формирането му или поне до обсъждане на предложението, не се е стигнало.

СДС и връщането на смисъла на политическото представителство

В тази ситуация виждам и ролята на СДС за връщане на смисъла на политическото представителство. Необходимо е да се инициира диалог в много широк формат – не толкова между партии, много от които вече без обществено влияние и роля, а между обществени фактори – местни власти, профсъюзи, еколози, правозащитни неправителствени организации , асоциации на репресирани и много други, икономисти, академични и научни кръгове, вероизповедания и др., заедно с които да се идентифицират проблемите в държавното устройство и общественото развитие, да се постигне обща позиция по начините за решаване на проблемите и стъпките, които да се предприемат, и едва тогава идва ред на институционализацията на политическото представителство.

Важно е всички участници да предлагат свои идеи, а не да се очаква от тях или те да очакват да следват директиви, спуснати им от някъде. Така решенията ще се възприемат като общи и свои за всички участници. Важна е и автентичността на носителите на послания. (Кой казва какво!).

Едва ли е случайно, че 30 % от българските граждани смятат, че Синята коалиция и десните партии нямат нови атрактивни идеи за развитие (36 % от сините избиратели и 40% от бившите сини избиратели също мислят така). Реформирането на СДС и връщане на колективното лидерство от периода преди 1997 г. (например като говорители на едно правителство в сянка, което повече да убеждава, отколкото да налага мнение), вместо модела на едноличното лидерство, изглежда без алтернатива. То би било и контрапункт на модела на НДСВ и ГЕРБ от времето след 2001 г. Вярно е, че решенията при модела на колективното лидерство се вземат по-трудно и по-шумно, но се изпълняват по-лесно, защото участвалите в тяхното вземане не се дистанцират от тях. За иницииране на такива дебати е необходимо и медийно присъствие, което за съжаление след закриването на в. „Демокрация” остава  в зависимост само от добрата воля да другите медии.

По този път на възстановяване на смисъла на представителството смятам, че е добре да тръгне СДС. Старият политически „капитал” от периода 1989-1997 г. вече го няма. Ето защо малко смисъл има днес приоритетно да се дискутира, и то в конфронтационна форма, формирането на коалиции срещу самостоятелно явяване на избори – т.е. да се спори „с кого”, а не „защо”. Институционализирането на политическото представителство е завършек на един процес на обществен диалог, а не начало. Тогава се формира и конкретната програма за управление, която следва каузата, а не я предшества. Това, макар и свързани, са различни по формат и цел неща. Ако смисълът на политиката се превърне в това кой с кого ще се комбинира, то очевидно заниманията с политика биха се възприемали като партизанстване и действия на апарата. А не това е смисълът. Такъв подход  все повече отблъсква, отколкото привлича подкрепа и води до разрушаване на представителната демокрация. Ако СДС (със или без партньори)  заявява – ето това сме ние – подкрепете ни, не бива да се изненадваме, че това вече не вдъхновява хората. Времето на „фен”-клубовете в политиката отмина. Въпреки, че предложението да заместим конфронтационната дискусия с дискусия по тези въпроси не получи достатъчна подкрепа, не е късно разговорът, който предлагам, да се състои. На него именно трябва да се дефинира ролята на СДС за връщане на смисъла на представителната демокрация. Това е истинска кауза! Има възможност СДС да тръгне по този път, по който ще стане отново народно движение на хората, които желаят да участват в решенията за устройство на нашата държава и на нашето общество – така, както беше при своето създаване през 1989 г.

––––––––––––––––––––––––––-

* Лъчезар Тошев е депутат от СДС, а по-късно и от Синята коалиция, в няколко състава на българския парламент. Бил е председател на Комисия по околната среда и водите в 38-то Народно събрание (1997–2001), и Комисия по правата на човека и вероизповеданията в 39-то Народно събрание (2001–2005). Член на парламентарната комисия по външна политика в 36-то, 37-то и 38-то Народно събрание. От 1992 до 2005  г. е член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ), като от 1998 до 2000 г. е неин вицепрезидент. След превръщането на СДС в партия през 1997 г. и ориентацията към Европейската народна партия, напуска групата и от 25 юни 1997 до 3 октомври 2005 г. е член на Групата на Европейската Народна Партия/Християндемократи в ПАСЕ. От септември 1997 г. до октомври 2005 г. е вицепрезидент на групата. От 1997 до 2001  г. е ръководител на делегацията на България в ПАСЕ. На изборите за Европейски парламент през 2009 г. е кандидат-депутат от листата на Синята коалиция. Избран за народен представител в 41 Народно събрание на изборите през юли 2009 г. в листата на Синята коалиция.