Разказ от Светослав Атаджанов
Руснакът с легендарната фамилия живееше до канала, пресичащ целия град в посока морето и събиращ дъждовните и отпадни води на франгенските баири. Имаха симпатичен ушат кокер-шпаньол, който синът му в предпуберитетна възраст ежедневно по график извеждаше в дерето. Коки метеше с ушите си тревата, душейки по нея и дънерите на дърветата за следи от урина и екскременти от негови събратя, които изследваше задълбочено като истински експерт-криминалист. За него те носеха информация от изключителна важност – за пола, личността, характера и дори здравословното състояние на анонимния индивид, минал оттам. При една от рутинните утринни разходки бяха слезли по стръмната пътечка в самото дере и малкият Коля ровеше с една пръчица в течащия по бетонното корито ручей. Изневиделица по пътеката към тях се втурна огромно овчарско куче, профуча покрай Коля и се нахвърли върху нещастния Коки. Захапа го за гръкляна и след секунди се дочу предсмъртното му квичене. Захвърляйки го в храстите, настървен от кръвта, се нахвърли и върху разтреперания Коля. Събори го на тревата и го захапа за главата. Стръвно разтворената му паст обхвана почти цялата й горна част, обвита с плетена шапка, тип скиорска, с голям помпон на върха. Точно в този момент момче на възраст 15-16 години, гледащо ухилено отгоре, от края на бетонния ръб на канала, извика:
– Джек, тук! Бързо! Бързо!
Огромния пес отпусна яката си захапка, и дъвчейки окървавената шапка, с отработен рефлекс я отнесе на стопанина си. Отдалечиха се по надолнището на улицата и се шмугнаха в двора на къща, на стотина метра от мястото на инцидента.
Коля стана бавно, треперейки от страх и прилив на адреналин. Бършейки стичащата се в очите му кръв, плачейки на глас, хукна към тях. Всъщност те живееха на две преки от двора, в който хлътна юношата с овчарското куче. У тях, уплашената и изпаднала в паника майка Маруся, извика съседи и откараха с кола детето в болницата. Там обработиха раните, някои от които дълбоки, и омотаха главата му с бинтове като арабски шейх. Ваксинираха го срещу тетанус и бяс, с болезнена инжекция в корема, от която малкият неистово се разпищя. Скоро дойде и бащата, който беше художник и продаваше картините си, изложени по тротоара до входа на Морската градина. Докторът му каза, че само за милиметри зъбите не са засегнали и ослепили лявото око на сина му, и, че ако звярът е продължавал да стиска малката му глава, е можело да стане и непоправимото. Дебелата шапка е смекчила донякъде ухапването.
Валера Шпагин слушаше и стискаше ръцете си в юмрук. Пръстите му бяха побелели от напрежение. Без да каже нищо, излезе от кабинета. Качи се на колата си, запали и отиде до едно от близките до града села. Там живееше брат му. Същият имаше ловна пушка „Туловка”, двуцевка. С няколко думи обясни на брат си ситуацията. Поиска и два едрокалибрени патрона за глигани. Хвърли пушката на задната седалка и отпраши обратно към града. Още отначало, разбрал за кой злобен пес става въпрос и за разгащения хлапак, той се насочи право към двора, в който бе и едноетажната им къща. Спря колата пред вратата им. Погледна през оградната мрежа и видя животното, вързано на синджир, лежащо до колибката си. Момчето също се шляеше из двора. Върна се и взе пушката Тя бе предварително заредена и петлетата на двата спусъка опънати. Най-спокойно подпря дулото на арматурната решетка на дворната врата и се прицели. Натисна първото петле. Чу се силен трясък и големите сачми се забиха в торса на звяра. Не успя и да мръдне, само неколкократно ритна с крака и замря. Юношата го гледаше замръзнал с широко отворени, невярващи очи.
Обърна дулото към него и постави пръста си на спусъка на второто петле. Момчето, заковано на место, само отваряше и затваряше устата си, без да може да издаде и звук. Тогава се разнесе неистов писък:
– Не…е…е…!!!
Майка му, която в момента хранеше няколкото кокошки в малкия курник отстрани, се втурна към детето си, събори го на земята и го закри с тялото си, пищейки истерично.
Това извади Шпагин от вцепенението. Помисли си, че за малко не стана убиец на човешко същество. След това отиде до колата, хвърли ядно в нея пушката и си отиде.
Последваха неизбежните разправии с полиция, следствие, делата в съда… Комплицирания случай с изпадналия в амок родител, затрудни всички разследващи. Съчувстваха и на двете страни, но като че ли влязоха в положението на руснака. Налице бе типичен случай на извършване на престъпление при изпадане във „временно разстройство на съзнанието”, причинено от гняв, паника, страх и др. На първа инстанция го осъдиха на година лишаване от свобода – условно. Впоследствие, с намесата на опитни адвокати, двете висшестоящи го оправдаха. Раните на лицето на Коля оставиха дълбоки белези и независимо от двете пластични операции, поради засегнат нерв, изражението му остана като замръзнала гримаса на поразен от фациалис.
А не след дълго стана така, че и да се прибереше в приют подобен агресивен екземпляр – като този, който обезобрази Коля, природозащитници правеха и невъзможното, за да го спасят от заслужената участ. И безстопанствен да беше, някой може да го „осинови”, и после изостави, и след броени дни пак да се разхожда из улиците с оголени зъби.
