Разказ от Ибрахим Бялев
.
Tази вечер бе по-тъмна от всяка друга, обзела бе с тъмнината си всичко, дори и сърцето ми. Особено него. Улицата, която изминавах всяка вечер, беше оживена, както никога досега, чуваха се забързаните стъпки на калесарите по калдъръма. По стените отекваше смехът на жените, по който си личеше, че са доволни от това, което правят. Стоях достатъчно близо, че да мога да я видя, ако се покаже от някъде; и толкова далече, че да не ме види никой, че съм там. Не чувствах нищо, само желание за мъст. Бях толкова озлобен, че бях готов на най-лошото, което може да направи един човек на друг; дори и на нея.
Някой ме хвана здраво за рамото. Разтреперих се, исках да се обърна, но чух гласа на баща ми:
– Хайде ела, не ти е тук мястото.
След като се увери, че ще го последвам, се запътихме за вкъщи, но не исках да се прибирам. Като влязохме в двора, взех да рева с пълна сила.
– Защо, защо? Не мога да разбера това, искам отговора…
– Аз те разбирам най-добре, всичко ще отмине, ще видиш. Ще си намериш по-хубава, тази не е за теб. Познавам ги що за стока са, така е по-добре за теб, само ги гледай от страни що за картинка са.
– Само това не искай от мен – да ги гледам, че тогава ще умра от мъка. Тя е толкова хубава, че за нея бих умрял, бих си дал живота. Тя е това, което никой друг не е, дори и сега.
– Ти най добре утре не стой тук, иди някъде, иди при братовчед си в града. Стой там ден-два, тогава си ела, всичко ще е отминало. Сега върви, горе майка ти те чака, хапни нещо…
Последвах го, но като видях майка, се разплаках отново с глас, който й говореше достатъчно.
– Знам всичко, но не мога да ти помогна, сине мой, в това страдане. Плачи, от тази болка по-голяма няма, с нея човек отива дори в черната земя. И после взе да плаче заедно с мен.
Приседнах на земята и зачаках да дойде утрото, но и то не идваше, то също беше сякаш срещу мен. Реших да не го чакам, станах на крака. Стана и баща ми, с малко висок тон взе да ми дава кураж и наставления, но това, което ми казваше, нито го слушах, нито имаше значение. Пътят го знаех много добре, нямах нужда от светлина, но като тръгнах, утрото се бе задало вече. Затова забързах, да не ме види никой в този час по улиците. Но колкото и да бързах, нещо все ме дърпаше назад, затова смених посоката. Реших да отида на място, откъдето се виждаше цялото село, а то можеше да е само едно, Голямата дъбица; имаше и колиба за подслон. След няколко минути вече бях се изкачил.
Есента бе дошла и подухваше студен вятър, който шибаше лицето ми като камшик. На места трябваше да вървя приведен към земята, да избегна блъскането на камшиците му. Земята беше покрита с листа, които приличаха на мъртъвци – избледнели, загубили всички белези на живота. Вятърът се опитваше да ги съживи, но те вече си бяха свършили работата. Оставаше последното нещо – да се превърнат в хума, за да подхранят корените на дървото, от което бяха пораснали. А то се оголваше все повече и повече и не можеше да направи нищо за тях, въпреки че беше силно и високо; просто гледаше как лежат в подножието му. Оставаше му само едно – да чака пролетта, за да се радва на нови рожби.
Тялото ми трепереше, но не от вятъра, нито пък от това студено излъчване на листата, поели вече пътя си към вечността. Даже исках да съм на тяхното място, да съм поел и аз този път, който нямаше обратна посока. Но любопитството не ме жалеше, напираше в мен с все сила. Слънцето взе да показва ярките си лъчи, да завладява небето над хоризонта, но и то не можеше да ме зарадва, нито да ме стопли. Откъм селото взеха да се чуват звуците на тъпаните и зурлите, който отбелязваха най-черния ден в живота ми…
Исках да я зърна за последен път – ще е в бяло, щастлива, и то без мен, поела пътя към дома и сърцето на друг. Знаех всичко: какво ще се случи, кой каква роля ще вземе в ритуала, бяхме го планирали с подробности. Кой ще играе на хорото, кой ще го извежда…
Чух в себе си първите думи на прощалната сватбена песен: „Прощавай, майко и буба*, до сега съм тебе слушала, от сега нататък свекър и свекърва…”
…Баща й я води за ръка, предава ми я и ми казва: „Да я гледаш като очите си, тя за мен е всичко”. Поемам ръката й, гледам я в очите, а тя гледа мен… Покрай нас няма никой, само белите облаци…
Сепнах се. Бях потънал в мечтите си, а те бяха толкова хубави, че не исках да ги напускам. Селото вече се беше събрало долу, на мегдана. Хоро се виеше, невиждано досега; нали младоженецът беше богат, имаше и можеше всичко. А тя най-отпред, с китка в ръката. Но неспокойна беше, погледна два-три пъти настрани, сякаш търсеше някого, сякаш искаше да се сбогува.
Хукнах със всички сили, не виждах, не чувах, исках да съм там, това беше волята на сърцето ми, нищо друго нямаше значение. Спуснах се долу толкова бързо, като че огън гореше под краката ми. Застанах до хорото, тя беше срещу мен… Като ме видя, спря, отрони се китката от ръцете й… Хорото и зурлите спряха също, всички сватбари се обърнаха към нас, очаквах да се случи най-лошото. Приближих се към нея и се провикнах се с все сила:
– Толкова те обичам, Нурие, ти превърна нощта ми в ден, живота ми в рай… Копнях за тебе толкова дълго, за тебе и за никоя друга. Ако си отидеш, ще ми остане само мракът. Не си тръгвай, не ме оставай…
Не гръмнаха пушките на сватбарите, само ме хванаха здраво неколцина и ме поведоха силом към къщи. Кой щеше да ми позволи да взема обещаната другиму булка?
Не се върна никога вече в живота ми светлината на Нурие.
Някой ден щях да спечеля достатъчно пари, за да не се случи никога да плаче майката на децата ми заради това, заради което плака моята в онази нощ. Някой ден щях да разбера по-добре защо се е случило всичко. Но какво значение имат и опитът, и парите, и мъдростта на годините? Нищо не може да върне, да плати за отнета насила любов, и никое изживяно щастие не може да изтрие спомена за неизживяното.
–––––––––––––––––––
* баща, татко
