Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа
Сто хиляди лева за болницата в Галац. Сто и двайсет хиляди лева за българската болница в Цариград. Петдесет хиляди лева за българско училище в Солун. Евлоги Георгиев бил смазващо богат човек. Ако някой ден списание „Форбс” реши да направи класация за най-богатите хора през XIX век, не трябва да се съмнявате, че българинът ще бъде в топ 10 на най-влиятелните хора във финансовия свят на онова време.
Когато той починал през юли 1893-а, в завещанието му имало нещо, което сериозно притеснило наследниците му.
На първите си братовчеди, родени от тримата братя на майка му, милионерът завещавал по 16 хиляди лева. Още по 4000 лева дава на тези от братовчедките си, които са останали неомъжени. За сметка на това останалите цифри са стряскащи – 6 000 000 лева за построяването на Висше училище в България, плюс 10 хиляди квадратни метра земя между улиците „Дондуков” и „Цариградско шосе”!
Ще пропусна годините, в които българското правителство се опитва да вземе парите за университета и да ги използва с друга цел, защото, както е видно днес, завещанието на братята Христо и Евлоги е спазено и техните скулптури кротко седят пред официалния вход на Софийския университет, независимо, че за голям процент от младежите днес Евлоги Георгиев е повече име на улица, отколкото филантроп. Така, както Ян Собиески е повече име на водка, а не на благородник, спасил Западна Европа от турското нашествие.
Няколко години по-късно, малко след като България постига своята независимост, изпълнителят на завещанието на братя Георгиеви – Иван Гешов, също дарява космическа сума.
120 000 хиляди златни лева отиват към банките, за да може Българското книжовно дружество да има красива сграда. Днес барелефът на Гешов гледа точно в посоката на паметниците на неговите приятели Христо и Евлоги.
Далеч от тях се издига прекрасната сграда на Търговската гимназия в Свищов, построена с дарението на Димитър Хадживасилев. Неговият познат от Враца Кузма Тричков също не остава по-назад и изсипва хиляди в построяването на училища в родния си град.
Следват ги търговци от Русе, Габрово и къде ли още не, като в един момент се стига до там, че само 30 години след Освобождението, в България възникват над 200 дарителски фонда, чрез които богатите българи даряват пари, с каквито не разполагат дори и някои министерства.
Те строели болници, училища, научни институти, финансирали образованието на студенти, помагали на болни деца и се грижели за хиляди сираци, които войните остават без бащи.
Какви времена са били само – богатите хора са се надпреварвали да даряват и за тях е било въпрос на чест да даряват все по-крупни и по-крупни суми.
Помогнете на малката Габи. Помогнете на Гери. Помогнете на Жорко.
Познатият рефрен от същата тази страна, но сто години по-късно. Историята си направи зловеща шега с нас. От богатите хора от онова време сякаш няма и следа. Не, че днес няма богати бизнесмени, но те натрупаха състоянието си по толкова неведоми пътища, че думата „дарение” е толкова далеч от тях, колкото думите „кредитен милионер”, „контрабанда на цигари” и „кокаинови крале” са далеч от начина, по който забогатяват гореописаните господа през XIX век.
Само за няколко си десетилетия всеки собственик на бетонен възел стана милионер, а червени старци направиха своите зетьове милионери, директно отхапвайки част от комунистическата държава, която национализира цялото имущество на всички тези благотворителни фондове, градени с личните средства на родолюбивите българи.
Само се замислете какви прякори носят някои от най-богатите българи – на части от костната структура, на животни или на човешки органи.
С какво удоволствие участват в тайни братства или приемат „духовни” титли, които само показват колко са далеч от духовното.
Има ли сред тях поне един мъж, който да предпочете да види върху земята си училище, болница или университет, вместо да построи хотел?
Има ли сред тях поне един човек, който да заспи с надеждата, че парите, които е дарил за лечението на някое дете наистина ще му помогнат?
Аз поне не познавам. Ако вие познавате такива хора, моля да ме извините.
Ако пък и вие не познавате, признайте, че вече живеем във времената, в които даряват само бедните. И колкото по-бедни са те, толкова повече даряват.
Мислили ли сте някога колко е тъжно да събираш дарения като просяк, който отчаяно иска да спаси живота на детето си. Да се молиш на непознати хора за дребни пари, които да те измъкнат от ада на болестта. Да срещаш десетки, които имат спешна нужда от помощ и също като теб разчитат на помощта на непознатите.
Изключително мъчителна и ненормална ситуация, която се разиграва пред очите на братя Георгиеви, които са си все там – пред Софийския университет. Или около рушащата се къща на Гешов на „Патриарх Евтимий”, която е зарита от спринцовки, в които е имало хероин, направил някого от днешните „бизнесмени” още малко по-богат, а едно семейство още по-нещастно.
„Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми, ме прави да умра спокойно“, написал в завещанието си Евлоги Георгиев.
Колко скромно звучи това „и аз да участвам”. Колко скромно…
Светослав Иванов,
Брей, този „Залез на капитала“ е написал коментар няколко пъти по голям, от автрорския материал на г-н Иванов. Аз искам да запитам автора, като ще търси съвременни благородни меценати в родината, дали е открил подобни дарители сред нашите българи в Америка, където сънародниците трябва да са законно забогателите. Наскоро Ходих с моя позната на юг от 55 магистрала (в района на Палос Хилс)да се видя с едни гръцки и сръбски приятели. Преди да направим неделния обед, ни поканиха да отидем на неделна служба в една гръцка църква.
Когато се озовах там а след това и вътре, първо ахках и цъках скришом, после ме напъна плач преминаващ през завист, завършващ в тиха горест и тъпо българско примирение, защото гърците са далеч по по-добре от нас. Като казвам църква имам в предвид църковен храм почти с размерите на нашата балканска гордост храмът Александър Невски в София. Не мога да опиша духовното достолепие, съвременно оформление и величие, което излъчваше вътрешното оформление на този православен, за съжаление гръцки а не български храм. След службата ме разведоха около храма, който се оказа огромен духовен комплекс, включващ предучилищно и основно училище (1-8 клас)със задължително изучаване на английйски, гръцки и световна история, в която важна част заемаше естествено гръцката история. Училището имаше три собствени автобуса и над 180 частни ученици, учещи по съботно-неделна или седмична програма, като дипломите се зачитаха от американската и гръцката системи. Разбрах, че има три подобни комплексни храмове в Чикаго плюс десетките по-малки и големи гръцки училища и храмове гръцка собственост. Няма да обяснявам повече, защото съм с българско самосъзнание и ми става мъчно, защо някои хора вместо да пишат какво става с дарителството на нашите сънародници в Европа, не се замислят, какво нашата общност прави сама за себе си тук в Чикаго. Вече имаме достатъчно състоятелни сънародници, а освен кръчми и кръчмарски мероприятия, друго съществено не се прави. Повече от дейността ни е виртуална. Ние сме в Америка и трябва да търсим реализация в нея, не да гледаме опърпаната си родина. Трябва да показваме че просперираме като общност в Чикаго, а не да мрънкаме за пари от рехавия бюджет на България. Иначе ще заприличаме на политически проститутки – уж сме избягали от „тая тъпа държава“ в най-добрата система в света, пък все гледаме да откачим нещо от родината, уж в името на патриотизма. Не е коректно да се критикуват нещата в родината, след като в Америка българската общност, вместо да е просперираща е по-зле от сънародниците си в Европа……Малко ми стана дълъг коментара но пък казах хубави неща.
Бедните са нашето богатство
из “Залезът на капитала”
–––––––––––
Господа,
Нима сте забравили кои сме ние, какво представляваме и как сме постигнали това което сме. Именно бедните са нашето богатство. Колкото по-многобройни са те, толкова по-богати сме ние. Защото източника на нашето богатство не са парите които притежаваме, нито фабриките, нито която и да е друга наша собственост, а труда на трудолюбивите бедни. Труд който ние купуваме, с парите които ние печатаме, на цена която ние определяме. Нима сте забравили това?
Припомнете си колко усилия и време бяха необходими на нашите предци, за да успеят да унищожат частната собственост и така да принудят тези чието богатство бе сведено единствено до физическото им тяло, да работят вместо нас, да работят за нас, срещу възнаграждение достатъчно да ги поддържа живи, но не и да ги избави от зависимостта им към нас. Няма по-голяма шега от факта, че именно капитализма, който масите възприемат като защитник на частната собственост, унищожава частната собственост.
Именно капитализма който ние изградихме, уби частната собственост, унищожавайки възможността човек сам да задоволява насъщните си нужди, да работи за себе си, а не за заплата. Капитала ръка за ръка с конкуренцията, убива всяка съпротива, на тези които искат да се хранят от собствения си труд. Днес господа, ние направихме това невъзможно. Днес никой не може да притежава собственост, ако разчита единствено и само на собствения си труд. Днес собствеността е в нашите ръце именно понеже останалите са принудени да ни продават труда си. Всеки който работи за заплата е наша собственост и ние можем да се разпореждаме с него така, както пожелаем. Днес господа, нашата собственост придобита благодарение експлоатацията на чуждия труд, стана единствената възможна частна собственост. Днес никой не може да работи за себе си, да произвежда със собствен труд и така да забогатее – това е минало, забравете го.
Днес, когато нашата собственост е достатъчно закриляна, ние по-лесно можем да живеем без пари, отколкото без бедни, защото кой щеше да работи . . .? Разбира се в наш интерес е да закриляме работниците които са ни необходими от гладна смърт, но не бива да получават нищо което може и си заслужава да бъде спестено. Единствената възможност за тях да се издигнат над жалкото си положение би било необикновено трудолюбие и недояждане, но това едва ли е постижимо. Нашият интерес изисква по-голямата част от бедните никога да не стоят без работа, дори да работят на две или три места и въпреки това винаги изцяло да изразходват това, което получават . . . Нищо друго не подкарва хората към слугуване така сигурно, както техните нужди. Нужди които ние е благоразумно да смекчаваме, но безразсъдно да задоволяваме. Единственото нещо, което може да направи работещия човек прилежен, е умерената работна заплата. Твърде малката го прави малодушен или отчаян, твърде високата – нахален и мързелив. . . От всичко това, ние знаеме, че в една демократична нация, в която робството е забранено, най-сигурното богатство се състои от множеството трудолюбиви бедни.
Господа, нашето независимо състояние се дължи изцяло на чуждия труд, а не на нашите собствени способности, които ние знаеме, не са по-добри от тези на другите. Не притежаването на земя и пари отличава нас от тях, а командването над труда. Илюзията на паричната форма, която сме създали е непроницаема за работническата класа. Те не са способни да проумеят, че ние постоянно им даваме в парична форма бележки за получаване на част от произведения от тях и присвоен от нас продукт. Същите тези бележки те постоянно ни връщат и срещу това получават от нас полагащата им се според нас част от техния собствен продукт.
Днес господа, ние сме в благословеното положение да трупаме баснословни печалби, печалби за които нашите предци не са си мечтали. Ние знаем, че именно когато за бедните положението е критично, когато те са поставени на ръба на оцеляването, именно тогава нашите печалби са най-високи. Сега, когато тази жалка класа се гърчи в ръцете на кризата и надава вопли срещу нас, сега е момента да изстискаме от тях всичко което сме способни, защото те зависят от нас, а не обратното, както някои си въобразяват. Сега ние можем да свалим заплащането дори под жизнения минимум, именно поради многобройността на тази отчаяна маса хора останали без възможността да работят за нас. Смъртта на бедните не бива да ни стряска и да размътва разума ни, това е естествен процес, процес от който трябва да се възползваме в името на нашите печалби, в името на капитала. Така е в природата, всичко което е излишно, слабо и не може да се конкурира със заобикалящият го свят – умира. Кои сме ние, че да заставаме на пътя на този естествен очистителен процес.
Колкото повече са безработните, толкова по-голям е страхът у работещите, толкова по-предани и трудолюбиви са те. Ние няма нужда да ги подтикваме да работят, те сами повишават производителността си, дочувайки воплите на останалите без работа, страхувайки се от тяхната конкуренция. Именно когато те трябва да се обединяват за да оцелеят, техния страх ги прави озлобени и недоверчиви един към друг, нашата намеса за да предотвратим обединението им не е необходима.
Затова и нашата задача е да не допуснем тази класа да забогатее и да работи за себе си. Защото знаем, че капитала е капитал, че се трупа и нараства само и единствено когато използва чужд труд. Оставим ли всеки, позволим ли му да се изхранва със собствен труд, сам да произвежда, да реализира произведеното на пазара или директно да го консумира и така сам да задоволява потребностите си, капиталът изчезва. Не съжалявайте бедните, радвайте им се, те са гаранция за нашето щастие. Ние знаем, че за да бъдем щастливи, а народът – доволен, дори и при оскъдица, необходимо е голямото мнозинство да остава както невежо, така и бедно. Знанията разширяват и умножават техните желания, а колкото по-малко човек желае, толкова по-лесно могат да бъдат задоволени неговите потребности.
Разбира се , що се отнася до задоволяване на потребностите ние сме предоставили възможност на бедните да си въобразят, че са способни да имат всичко което и ние притежаваме – нашите къщи, нашите жени, нашите удолоствия, но това е една илюзия, чийто корен се крие в първата производна на парите, а именно лихвата. Те получават мимолетна възможност да задоволят своите блянове, но цената на която го постигат е баснословна. Възползвайки се от парите които ние благоразумно им отпускаме на кредит, кредит който те вземат благодарение на недостатъчното си заплащане, ние ги приковаваме към необходимостта да продават труда си. Гарантираме си, че техния труд ще бъде изцяло на наше разположение , че те ще се отзовават безропотно на всяко наше повикване години и години напред, до края на живота си. А участта на тези които са взели от нашите пари под лихва, но вече не са ни необходими, било поради остарелите им познания било поради пренасищане на трудовия пазар в следствие на относително свръхнаселение, та тяхната участ ще служи за плашило на останалите. Къде са нашите предци, да ни видят как заменихме камшика с лихвата!
Удивително е как тези безропотни и тъпи маси, не успяват да разберат как сами бетонират своето робско положение, доброволно и дори с благодарност за предоставената им възможност. Ако наемният труд е условието за натрупването на нашият капитал, то кредитните пари са гаранцията, застраховката, че този труд ще ни принадлежи во веки веков. Всеки лев който ние влагаме в банките които притежаваме, изисква лихва, лихва която може да се получи единствено чрез труд. Труд, чиято цена определяме ние, така както определяме и лихвата. И тука господа, аз гордо мога да заявя, че днес лихвата, която е необходимо да бъде изплатена представлява такова число, което при днешното ниво на заплащането ни гарантира собствеността над труда до края на света. Днес всеки който се труди, независимо под каква форма, независимо от това дали е взел кредит, дали е вложил пари в банка или е устоял на изкушението и не е влязъл във финансови взаимоотношения с банките, днес всеки работи за погасяването на лихвите, без значение дали го желае.
Всеки който влага пари в банка, поробва някой който трябва да изработи лихвата която му е обещана, дори и този някой въобще да не знае за този влог, или дори да не е чувал за банката. Ние сме единствените които печелим от този финансов механизъм, веднъж като си подсигуряваме притежаването на труда им и втори път, като отново доброволно получаваме парите които сме им дали за заплащане на труда, уж за съхранение и печалба, а всъщност отново и отново им ги предоставяме обратно, но вече срещу огромна лихва под формата на “изгодни” кредити, но изгодни за нас. Невежеството на тълпата е сила в нашите ръце. О, колко е прекрасен светът на капитала, когато той е в твоите ръце! И колко жалки са опитите на обречените да ни подражават, използвайки инструментите които ние сме измислили и чиято същност остава скрита от очите им. Каква карикатура на капиталисти са тези, които си мислят, че чрез вложенията си в банки си гарантират сигурни доходи, докато единственото което правят е да ни предоставят възможността да ги поробим завинаги.
Винаги когато скуката ме надвие, аз си позволявам да разкрия истината за мизерното положение в което се намира всеки един който работи за заплата, неговата абсолютна зависимост от нашите прищевки, независимо от величината на заплащането, като уволня някой и го оставя без доходите върху които е градил жалкото си съществуване. Да видя физиономията, емоциите на едно от тези жалки човечета, което си е въобразило, че е собственик на живота си, тогава когато светът му се срива е невъобразима наслада за мен. Приятно е да видиш, как осъзнават, че щом работят за заплата, щом са продали труда си, те са се продали в робство и винаги ще бъдат изложени на нашите прищевки и как въпреки това биха дали мило и драго, само и само да се докопат отново до предишното жалко ,но сигурно положение.
Това е господа, бедните са нашето богатство, а лихвата е синджирът с който са привързани към нас во веки веков. Амин!
———————————————————————————————————–
П.П. За основа на този монолог, съм използвал части от “Капиталът” на Карл Маркс. Една книга, която би било добре всеки да прочете.
Има ли сред тях поне един човек…
Пък вие пак идете и пак гласувайте за поредните, които и да са, защото всички са ТЕ – НЕЧОВЕЦИТЕ – при ТЯХ няма „празно“!
После се сърдете някому другиму, и продължавайте патриотично да се възторгвате от себе си, самоназовавайки се „Български Народ“.
Всъщност, вече почти 70 години на тази територия няма НАРОД, а само тотално идиотизирано н а с е л е н и е,
което през четири години преовластява поредните си губители, които от 09.09.1944 и нине (а както ви „работят“, се надяват – и „во веки веков“) са едни и същи червенотиквеничковчета – независимо от боята и имената.
Изыде сеятель сеяти семена своя
Свободы сеятель пустынный,
Я вышел рано, до звезды;
Рукою чистой и безвинной
В порабощенные бразды
Бросал живительное семя —
Но потерял я только время,
Благие мысли и труды…
Паситесь, мирные народы!
Вас не разбудит чести клич.
К чему стадам дары свободы?
Их должно резать или стричь.
Наследство их из рода в роды
Ярмо с гремушками да бич.
А.С. Пушкин, 1823 г.