Светът отново, и все повече, се намира в затворен кръг и „вечно връщане към едно и също„, и все повече прилича на дом без прозорци, в който не прониква външна светлина.
Непрекъснато се водят икономически, военни, политически, информационни, геостратегически, технологични, пропагандни и психологически войни. Светът се е устремил към една обща демократична и пазарна авантюра, „програмирана“ от комерсиалния интерес и от задоволяване на необузданите естествени нужди. Този век прилича на всички предишни. Усъвършенствана е само техниката на злодеянията и почти са унищожени истинските методи на „техниката“ срещу злото.
Почти е станало правило да се противопоставят омраза срещу омразата, себичност срещу себичността, насилие срещу насилието, пропаганда срещу пропагандата, „контраофанзива“ срещу „офанзивата„, „провокация“ срещу „провокацията„, агресия срещу агресията, самоотбрана срещу самоотбраната.
Злодейците стават жертви, а жертвите – злодейци и вече не се знае кой e по-жесток: убийците или техните убийци, палачите или техните палачи, (раз)рушителите или техните (раз)рушители, подпалвачите или техните подпалвачи, насилниците или техните насилници. Миротворците и пацифистите воюват срещу военните, a военните – срещу миротворците.
Всичко това следва една логика, съзнание и манталитет: всеки мисли за себе си, че е невинен и че другият е виновен, всеки само се защитава и вярва, че води „справедлива война“ със „справедливи цели„. Всички са за „справедлив мир„, което предполага осъществяването на справедливите цели на справедливата война и никой не е за безусловен мир, защото той е по-лош от справедливата война.
Това, което е позволено за едни, е забранено за други, а това което осъждаме в другите, оправдаваме и възхваляваме в себе си. Всеки защитава само своето и осъжда другия, и в това има пълно „съгласие“ и „координация„, а колективният език защитава и се използва в името на „общите цели и интереси„. Целите и интересите, правата и свободите на другите са винаги неприятелски. И така до безкрайност. „Справедливите войни“ стават най-дълги и най-кръвопролитни, и ако нямаше справедливи войни, то въобще нямаше да има войни.
Със Своето Разпятие и Възкресение разпнатият и възкръснал Христос – единствената невинна жертва на този свят – е разкъсал този затворен кръг и „вечното връщане към едно и също„. И това е толкова радикално, че по-радикално не може и да бъде. Той е обърнал любовта към омразата и доброто към злото: нарекъл е Своя предател Юда Свой приятел, a no време на най-големите Си мъки на кръста Се е молил за Своите убийци: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят!“; на онзи, който е искал да го защити с нож, е казал да върне ножа в ножницата, защото в противен случай ще умре от него. За Христос няма неприятели, има само приятели, и затова Той е единственото „ново под слънцето„, а Неговото страдание с спасително за всички. В Hero хората са видели истинския Бог, но и истинския човек, миротворец и Спасител.
Какво е християнската вяра? Тя безусловно е доверяване на Богочовека Христос. Възкръсналият Христос е всичко или нищо! Христовата Църква е „ново общество„, общност на свободни личности, която е сигурна крепост на Христос, а Той е тяхно мерило и критерий за истината. Целта, интересът и „програмата“ на Църквата е съединението и съработничеството със Света Троица и с всеки друг човек – съединение, което става по ненасилствен път. Другият човек е брат, икона Божия, абсолютна и неповторима личност, която не може да се жертва дори за „най-светите цели„; другият никога не е враг.
Християните са икони, чрез които Христос, Неговото слово и мисъл трябва да се проявят в света. Те са свидетели (мъченици) и като такива са „постоянно движение на съпротива“ срещу омразата и насилието в света, и то по начина на Христос. Само като такива християните са могли да преобърнат хода на историята и да станат „светлина на света„, но те са знаели, че могат да победят злото в себе си и около себе си единствено с Христос.
Както често се казва, трагедията на днешния свят е в това, че той е дехристиянизиран, но най-вече в това, че Христос е развъплътен, че светът, а и самите християни са Го изгонили от тази земя, и че се създава християнство без Христос. Така самите християни стават заточеници на своите собствени християнски вярвания и убеждения, ангажирани с осъществяването на собствените им цели и изграждането на света върху свои християнски основи, учение, морал и т. н.
В такъв случай те не се различават съществено от другите хора, защото техните становища не се различават съществено от общоприетите положения в полето на обществения морал. Днес, за разлика от когато и да било, в света е пълно с „християнски“ мистици, философи, видове духовност, проповедници, професори, общества, братства, партии, движения, мениджъри, политици, учени, психиатри, вестници, списания, изследвания, литература, поезия, изкуство, символи, радио- и телевизионни емисии с християнско съдържание. Но всичко това не е достатъчно. Няма живи свидетели и техните дела; няма живи образи, които да проявят Христос и всичко да се измерва с тях.
Как християните могат да станат Христови свидетели, последователи и ученици? Как може да се махне праха от християнските образи и икони и Църквата да се обнови като жива богочовешка общност? Как „информацията“ за Христос може да се замени с любов и вяра в Heгo?
Как християните могат да „излязат от себе си„, от своите институции, от своите убеждения, от своите становища, от своя морал, и да приемат риска на личностното отношение, да заживеят с другите, да заобичат другия? Това са проблемите и същностните въпроси, които се поставят пред тях. Само „новите хора„, живите Христови образи могат да върнат надеждата, да разкъсат почти непоносимия затворен кръг и да създадат нов възглед и перспектива. Христовата Църква е истинската „алтернатива“ на света и истинският единствен „нов световен ред„.
Първата крачка е да повярваш в Христос, да приемеш логиката на десния разбойник – на този, който с признал собствената си вина и отговорност, да намериш вината и отговорността в себе си, а не в другия. Трябва да разбереш, че наказанието е заслужено, въпреки че може да е несъразмерно на вината. Да се покаеш означава да се отречеш от себе си, да покажеш желание и способност за промяна, да усвоиш Христовия начин и логика на живот и да имаш увереност, че само Той ни спасява от злото и смъртта, че ние не трябва да съдим Европа и света, а да правим така, че Христос чрез нас да спаси Европа и света.
Рационализацията на злодеянието е по-лоша от самото злодеяние, апологията на греха – от самия грях, самооправданието на насилието – от самото насилие, а справедливата война – от войната на вярата. Най-голямата вина и най-лошата съдба за отделния човек или народ е увереността му, че няма вина. Това е знак, че духовните сили са изчерпани, че е умъртвено всяко желание за промяна и преобразяване, знак за пълното предаване и подчиняване на природната стихия на „вечното връщане към едно и също„.
Вярата в Христос, покаянието и личното самоограничаване, изхвърлянето на военния арсенал и отровата от себе си и очистването на гредите и плевелите, се достига от Велики Петък до Възкресение.
He всяко страдание е спасително, защото омразата не може да се спре с омраза, нито пък насилието с насилие. Злото и омразата се побеждават и изкореняват от Христос и Божията любов, и то чрез Неговите живи хора и последователи.
Той не може да ни спаси без нас; необходимо е нашето обръщане, откритост, увереност към Него – едно наше „Аз искам Христос„.
Източник: Бигович, Р.,„Църква и общество“, ИК „Омофор“, С., 2003 (превод от сръбски: Свилен Тутеков)
