„Първо Унгария, сега Румъния, а после може би и България – една след друга източноевропейски държави изглежда отстъпват от либералната демокрация и се плъзгат към това, което мнозина анализатори определят като „Путинизация“. Преди няколко години въпросът „Възможно ли е в страна от ЕС да има мека диктатура?“ щеше да бъде отхвърлен като някаква неясна хипотеза за студенти по право и политическа теория. Сега вече той е спешно предизвикателство за Европейската комисия, която изглежда допускаше, че след като веднъж влезе в клуба на либералните европейски демокрации никой няма да си представя нещо по-добро от това.“
Така започва коментара си на сайта на в.“Гардиън“ Ян-Вернер Мюлер, преподавател по политология в Принстънския университет. Мюлер призовава докато източноевропейските държави в ЕС стават все по-автократични, Брюксел да изгради правни и политически инструментариум за намеса.
Под заглавието „Дилема пред европейската демокрация – кога и как да се намесиш?„, той повдига въпроса дали е работа на Брюксел да пази народите в Европа от собствените им правителства или дори да защитава избирателите от самите тях. Недемократичен ли е натискът от ЕС върху страните членки, както твърдят британските евроскептици, например, пита още Мюлер.
Според него има очевидни основания ЕС да се намесва, но проблемът е, че Брюксел няма правни или политически инструменти за подобни интервенции. И инструментариумът, и стратегиите му могат да изглеждат безпринципни и опортюнистични, допълва авторът. Той обяснява, че традиционната критика срещу това ЕС да прокарва демокрацията е, че самият съюз не е демократичен и поради това Брюксел е в най-добрия случай лицемерен.
„Само че подобни твърдения пропускат важен момент. Съюзът извлича демократичността си не от това, че е демокрация, покриваща целия континент, а защото националните парламенти свободно са гласували да се откажат от част от правомощията си и да следват европейските правила„, казва авторът. Той посочва, че посред кризата на еврото се чуват много критики от пазарите, че това пречи, а правилата и санкциите в изградения модел са недостатъчни, макар че десетилетия наред, докато всичко беше ОК, никой не се оплакваше когато Брюксел съди държавите членки за нарушаване на правилата за защита на конкуренцията, например.
„Една от експлицитните цели на разширяването на ЕС ан изток бе да консолидира либералните демокрации, а правителствата търсеха обвързване с Европа, за да предотвратят връщане към миналото подобно на Одисей, който се вързал за мачтата, за да не се изкушат в бъдеще от песните на сирените на нелибералните и антидемократични демагози. Затова нито Виктор Орбан, нито Виктор Понта имат право да обвиняват Брюксел в евроколониализъм. Орбан сравнява ЕС с турците, Хабсбургите, руснаците и други потисници на свободолюбивите унгарци, защото „те се опитват да ни нареждат как да живеем“. Всъщност „те“ само напомнят на унгарците и румънците как искаха да живеят, когато влязоха в съюза през 2004г. и 2007г.“
Мюлер обяснява, че легитимността за намеса и инструментите за това не са едно и също нещо. Той припомня за член 7 от Лисабонския договор, позволяващ замразяване членството на страна, която системно нарушава европейските принципи – идея, прокарана от Италия и Австрия, две от страните защитници на западноевропейската демокрация. Това стана преди разширяването поради страх от това, което безотговорни източноевропейци биха могли да направят (макар че по ирония на съдбата такива санкции бяха наложени за пръв път на самата Австрия през 2000г., когато крайната десница влезе в правителството).
„Днес обаче член 7 е смятан за окончателната „ядрена атака“ – с други думи, нещо неприложимо. Държавите са твърде уплашени, че един ден санкциите може да се обърнат и срещу тях. Във всеки случай, зялата идея за санкции противоречи на концепцията на ЕС за копромоси, взаимно разбирателство и уважение към националното разбиране за политически ценности.
Юристите предлагат като алтернатива националните съдилища да се намесват за защита на определени права на хората под формата на граждани на ЕС (статут, за който европейците, разбира се, не знаят). Това е умен ход, всъщност прекалено умен според мнозина наблюдатели, смятащи, че правителствата няма да искат да приложат подобен механизъм, както и че не става да се реагира със закони на предизвикателства, които в същността си са политически.“
На този фон Мюлер пита каква тогава би била подходящата политическа реакция на случващото се. Сега често казват, че е в ход политизиране на Европа, а аз смятам, че е време за европеизиране на политиката, заявява той.
„Хората започнаха да осъзнават, че случващото се някъде в Европа директно се отразява на живота им, Брюксел не е просто някаква технократска машина, произвеждаща решения, еднакво добри за всички. Нуждаем се от европейска партийна система, така че различните варианти за бъдещето на Европа да бъдат дебатирани по целия континент.
Само че един от нежеланите ефекти от европеизацията на политиката е сплотяването на Европейската народна партия около Орбан, за която се твърди, че съветва Жозе Мануел Барозу да го дава по-кротко с Унгария, след като Никола Саркози изгуби Франция. От друга страна, Мартин Шулц, председателят на Европейския парламент и един от най-острите критици на Орбан, сега защитава съпартиеца социалист Понта в Румъния. Така всичко се оказва партизанщина, вместо безпристрастна защита на европейските стандарти.“
Авторът посочва, че все пак румънският премиер е демонстрирал готовност да отговори на настояванията на Брюксел за защита върховенството на закона, само че го прави заради заплахата Румъния да бъде държана извън Шенген.
„Подобни тояги и моркови може и да са ефективни, но не винаги има такива инструменти (след като влязат в Шенген – край), а и често те приличат на еднократно изнудване. Това може да доведе до силно раздробена Европа, движеща се на различни скорости с една периферия, която постоянно страда от правна бъркотия и политическа несигурност. Европа все още трябва да помисли сериозно за това как да предотврати това, което доскоро беше немислимо – появата на диктатура в Европейския съюз.„
Източник: Dnevnik.bg
Потвърдиха, че докторатът на Понта е плагиат
Комисия по етика в Букурещкия университет съобщи, че докторската дисертация на премиера Виктор Понта е плагиат. Тази констатация е в разрез със заключенията на съвет, създаден от министерството на образованието, оневинил премиера по тези обвинения.
Според комисията една трета от около 300-та страници на доктората представляват буквално преписани откъси от трудове на други автори.
„Това масирано плагиатство не може да бъде обяснено с различия в правилата за редактиране, които са били в сила през 2003 г., когато той е защитил дисертацията, каквото е твърдението на Понта“, подчертава университетът. „Правилата за добро поведение са съществували през 2003 г., те съществуват от повече от 200 години“, посочи председателят на комисията професор Мариан Попеску. /АФП