Димитри Иванов, в. „Сега“
.
РЕЗЮМЕ. Онзи ден чух две неща. 1. Само в България и на Малдивските острови можело да опънеш палатка на плажа. 2. В България нямало да се строи на морския бряг, а 100 метра навътре.
Но построеното остава. Значи – свободен и безплатен достъп до морето – ядец!
„Параграф 22“ (Джо Хелър)? Или бъдещи руини, „Сталкер“ (братя Стругацки, Тарковски)? Или ентропия?
Тръгнете от Зехтин бурун на юг или на север и ще видите как е. Аз ще разкажа как беше. Край на резюмето.
Благодаря ви, момчета и момичета, които от България, САЩ, Израел и другаде ми пратихте във форума отзиви, видеозаписи, музика, текстове. Моля ви, бъдете снизходителни, че като човек от по-старо поколение карам по старому – казвам Зехтин бурун вместо Маслен нос, датите на горещниците ги давам по стар стил. Предварително поднасям извинения, че вместо „лична карта“ в това писмо ще казвам „паспорт“, както казвахме едно време. Ето го писмото ми.
Ние също бяхме момчета и момичета, когато намерихме един стар парашут. Разпънахме го на колци и го опънахме с рейки под Трифон Зарезан, където сега има свлачище, а и тогава имаше свлачище, което после тръгна към вилата на знаменития оперен бас Николай Гяуров. Там в морето има три скали, в подмолите винаги има попчета и не ти трябва въдица с макара и карбонова пръчка; просто сядаш на скалата, пускаш един конец с въдичка и тежест на края, вълните те плискат, ти си ловиш попчета. Почне ли слънцето да прежуря, отиваш на сянка под парашута. Три момчета посрещахме изгрева, тичайки боси около час по водораслите и мокрия пясък. После се връщахме с плуване пак за час. И по-късно са ме сгащвали при това упражнение, но тогава беше за първи път и бяхме трима: Любо Лъжеца, Петко-Смешко и аз.
„Стой!“ – развикаха се; прещракаха затворите и предпазителите на насочените към нас „лични оръжия“, както ги наричаха в армията и милицията. Гавазите не бяха униформени. Сега казваме охранители и бодигардове; тогава им викахме гавази.
– Дайте си паспортите!
– Не ги носим.
– Всеки гражданин трябва да си носи паспорта.
Тогава не се казваше лична карта, казваше се паспорт, макар че с този паспорт за никъде не можеше да заминеш. Да знаете, че ако едно нещо се нарича еди-как си, то е тъкмо напротив. Например „демокрация“ и „социализъм“ са обратното на което се именуват.
Най-устат от нас беше Любо Лъжеца. Но той не излъга, когато обясни на гавазите, че ще се върнем с плуване и не си носим паспортите, за да не се намокрят. И защо ни спират? Какво има тук?
– Не е твоя работа какво има – сряза го първият гавазин. – Тука не се минава.
После разбрахме, че там имало резиденция и гавазите не ни мразят, те мразят да тичат и да ни гонят по плажната ивица.
Първият гавазин свали насоченото към нас „лично оръжие“ и обясни на Любо Стоилов (Любо Лъжеца) вече по-кротко:
– Ей, момче! Ще знаеш значи, много си прост, значи. Не можеш ли да четеш? Не виждаш ли какво пише?
На една табелка пишеше „Плажът е охраняем“ и отдолу „The beach is saved“. Петко-Смешко (Кожухаров) прочете табелката и се разсмя. Смехът е заразен – аз също прихнах.
– Виждаш ли как приятелите ти се смеят, каза добродушно гавазинът. – Айде сега в морето и да не съм ви видял повече тук.
И сега из цяла България се мъдрят надписи „Охраняем паркинг“, което не значи, че паркингът е охраняван, а че би могъл да бъде охраняван. Само дето не пише, че the parking is saved.
Вие, момчета и момичета в САЩ, Израел и другаде вероятно, сте попадали на стария телевизионен сериал „Baywatch“; да знаете, че ако се върнете това лято в България, табелката „Плажът е охраняем“ и „The beach is saved“ още си стои. Също табелките, на които пише „Къмпинг“. Вие знаете, че „Сamping“ не можеш на кирилица с „ъ“ да го напишеш, но така бе наредил генерал Иван Врачев (началникът на отдиха и туризма), а с генерал не се спори. То сега не e и „Camping“, а е „Caravaning“, за който плащаш хиляди левчета.
Смесвам минало и сегашно, за да кажа, че простотията ни не е от днес. Миналото лято новата простотия беше „балконинг“ – пияни скачаха от балкона на хотелската стая в хотелския басейн; никой не успя да изтрезнее, но неколцина успяха да се пребият. „Балконинг“ правеха млади туристи, дошли на евтин алкохолен туризъм с ментета. А едно време пък едни достолепни бюргери ги заведоха на дегустация в избата на Евксиноград, един от тях похвали „този български шнапс“ и майстор-технологът побесня: „Как шнапс бе, туй не ти е от картофи, бе. Това е коняк „Кондоф“, бе! Седем години бе, зибен яре в дъбови бъчонки, ти разбираш ли. Ферщеен зи?“
Петко-Смешко и аз още „къмпингувахме“, макар че се бяхме вече издигнали до „пропагандисти“ и пропагандирахме българския „социализъм“ от тавана на хубавата стара сграда на Радио София; новата още не я бяха построили. На най-горния етаж бяха редакциите на „Предавания за чужбина“. Имаше длъжност „преводач-говорител“ и ние превеждахме текстовете, които ни даваха, и ги изговаряхме на английски пред микрофона. Радио София имаше също емисии на сърбохърватски – те обясняваха, че Тито е ренегат; имаше емисии на турски, имаше на гръцки, които обясняваха, че гръцките партизани ще победят, но те не победиха, спасиха се в България, казваха: „Тревата, камъните – сицко, сицко гори“, и ние научихме думата „напалм“, преди напалмът да бъде употребен във Виетнам. Петко-Смешко и аз обяснявахме колко е хубаво в България. Имаше и длъжност „контрольор“, какъвто беше шпионинът Хенрих Шпетер. Той имаше увреждане на гласните струни и никога не заставаше пред микрофон, но той ни предпазваше от увлечения да говорим бързо и свободно в скороговорка, за да се изфукаме каква добра дикция и пъргава артикулация имаме, както сега кокетират немалко добри радиожурналистки. Отличната телевизионна говорителка Любинка Няголова напразно се опита да предаде БиБиСи стандарта: „правоговор без бързоговор“. Вярно БиБиСи го въведе поради късовълновия фадинг, но и при сегашното радиослушане имаш заглъхвания, особено когато пътуваш с кола и си в местност с недобро покритие. Иначе сегашните радиожурналисти са по-добри от нас, те правят на живо разговори с радиослушатели, ние само се напъвахме да имаме обратна връзка. Тя ставаше чрез писма. Радиослушатели ни пишеха, ние им отговаряхме: пощенски картички, писма, в които Петко и аз слагахме мартенички с обяснение какво е мартеничка, салфетчици „Роза“, напоени с розова вода, изгледи с храма „Александър Невски“, такива работи. Радиолюбител от Монтевидео ми прати своя снимка как седи пред радиоапаратурите си: „Улових те в ефира в еди-колко си часа на еди-каква си честота. Наистина е хубаво при вас, щом ти имаш такъв мощен предавател. Мен даже в Буенос Айрес едва ме чуват. Кажи ми кой си, как се казваш, на колко си години, какво си учил.“ Написах му истината: Предавателят не е мой, а държавен. Аз съм учил-недоучил, три пъти от разни специалности ме изхвърлиха от университета. Той ми отговори: Аз съм на 29 години; по-стар съм, послушай ме. Не се отчайвай. Прати ми български пощенски марки, аз ще ги продам и ще ти пратя уругвайски марки.
Пратих му (за сметка на Радио София); неговите марки не ме интересуваха, понеже не съм филателист. Така беше, когато бях пропагандист и когато „къмпингувахме“ и тичахме по плажа Любо Лъжеца, Петко-Смешко и аз. После аз отидох в БТА, Петко в Радио София, Любо стана главен редактор на един от седмичниците на БТА, който се казваше „Наука и техника“. Аз продължавах да му казвам, че е прост, както му беше казал гавазинът, и че няма образование, пък то и аз нямах, само ме клеветят, че съм следвал за преводач и за журналист.
Когато се върнахме с плуване, мокри и изпъдени от гавазите, другите под парашута се бяха събудили и аз ги осведомих: „Ще знаете, че Любо е прост, не може да чете табелите, значи. Аз отивам за попчета, значи.“
Докато бях на скалата в морето, Любо Лъжеца, който беше осведомен, че имам роднини на остров Лесбос, казал на другите, че аз съм лесбиец, той не знаел какво е това, но когато се върнах с попчетата, той каза: „Джимо, кажи си, че си лесбиец“, и аз, без да мисля, казах: „Да. А пък вие да почистите попчетата и да ги изпържите!“. Така и стана, но тях ги глождеше любопитство що е туй лесбиец. Аз станах обект на сексуално любопитство, момичетата искаха да експериментират, но моето момиче им казало, че с мен е най-банално, нищо особено. Това срина женския интерес към мен; кратко бе моето щастие. Продължих да превеждам разказа на Хемингуей „The Short Happy Life of Francis Macomber“ и преведох заглавието „Краткото щастие в живота на Франсис Макомбър“.
