Среща

Разказ от Ибрахим Бялев

.

В душата ми гори една свещ и никога не угасва, а заедно с нея понякога сякаш чувам и глас, идващ отдалеч:
– Ела, каквото и да си направил… Ела, където и да си… За тебе гори тази свещ, аз горя в нея…

И това ден и нощ, особено когато съм сам. Тази самота ще ме довърши. Гледам да съм на светло и да съм между тълпата, но и тогава пак съм сам. А когато видя някого, който да ми напомня на нея, потъвам в земята от срам. Вината и тя ме преследва като сянка, винаги е с мен. Като петно, което, колкото и да го чистиш, все е черно.

*

Пишех й стихове, и то с галени думи, за обич, за вечност, за вярност. Но после като ги четях, или плачех, или ми ставаше неловко. Пеех й песни на глас, дори и хоро играех, но пак сам. Само да не беше този срам, който превърна живота ми в ад.

Знаех много добре, че розите не мога да ги държа в лед, защото ще го стопят с мириса и цветовете си. Затова набрах най-хубавите и свежите и тръгнах…
Беше дошло времето да се спася от този ад, от тази сянка, която ме съпътстваше навсякъде. Дори когато не бях сам в дома и леглото си, тя пак не си тръгваше.

*

Наближавах чешмата с петте чучура. Там спрях, за да си напълня прясна вода и да набера кураж за неизвестното, което ме очакваше. Не знаех какво ще видя и заваря, какви чувства ще изпитам. Водата бликаше и от петте чучура, и си беше също толкова студена и вкусна, както преди двадесет години. Измих си лицето, поседнах под дебелата сянка на зелените букове и спомените започнаха да изплуват кой от кой по-дълбоки и незабравени.

Зад хълма се чу гласа на кавал, придружен от звъна на чанове. Беше някакъв овчар и ако съдех по чановете, той и стадото му се приближаваха. Мелодията, която излизаше от кавала, ми беше доста позната. Тя бе на една тъжна песен, пееше се предимно с долно ,,до”, която бях пял стотици пъти. Та нали бях известен с гласа си навремето, пеех по всички сватби и седенки. Когато овчарят наближи на няколко метра, вече не можех само да чувам песента. Трябваше да запея и аз,, и викнах, колкото ми глас държи:

Мори вземи ме, бело Найле, вземи ме.
Че имам мерак, Найле, за тебе.
Че имам мерак, Найле, за тебе.

Овчарят се обърна рязко, изненадан от това, което чуваше. Видях, че по лицето му имаше следи от сълзи. Косата му нямаше и един черен косъм, веждите и брадата му също не бяха пощадени. Втренчи се силно в мен, сякаш му напомнях за някого. Приближи се, лицето му взе да става все по-сериозно, а в малките му очи светнаха свирепи пламъчета.

– Ти а, това си ти, и то все още жив… Познах те по гласа. Но как е възможно да си жив след толкова проклятия!

Аз също се загледах по-добре в него и го познах по очите. Това беше първият ми приятел, с когото споделях навремето всичко, и добро, и зло.

– Все още не си забравил нали, след толкова време, дори си ме проклинал… А аз не съм виновен за нищо, знаеш, че не съм… Или поне би трябвало да знаеш.

– През цялото време си ме лъгал, а аз вярвах на всяка твоя дума. Ти си проклятие в живота ми, по-голям подлец от тебе не съм виждал. През цялото време чаках подобен момент, за да те убия, но сега си казвам: да ти дойде от Аллах. Нека той да те съди за всичко, което си сторил!

– Лесно е да се говори така, за една малка грешка не знаеш какво съм преживял, прокудихте ме в пъкала. Не знаете обаче как хората живеят там и колко са свободни. Всеки сам може да избира какво да прави в живота си, с кого и как да бъде щастлив.

– Ти не трябваше да се връщаш от пъкала, а да си на дъното му. От теб по-голям дявол не съм срещал, мястото ти е там!
– Нали няма да ме съдиш, нека го направи Всевишният! Той си знае работата, пък и теб какво те интересуват моите грешки. Ти си виж твоите, сигурен съм, че и ти не си „китка за мирисане.”
– Така ли мислиш..? Тогава не си ме познавал достатъчно. Но ти, освен себе си, друг никой нито виждаше, нито чуваше. Мислеше си, че светът около тебе се върти. Гледам обаче, че не си се променил особено, напразно си бил в пъкала. Защо се връщаш, като няма какво да те свързва тук? И след всичко, което стори…
– Беше грешка, и то само за един миг. Знаех всичко… какво изпитваше към нея, но как да постъпя, като тя първа започна и после… Това, което се случи после, беше по-силно от мен.

– Как стана, искам да знам всичко! Но този път истината и ако ме излъжеш, кълна се, ще те убия!
– Добре, ще ти разкажа всичко. Знаеш, че ти идваше при мен да й пиша писма от твое име, но аз не й пишех от твое, а от мое. Ти й ги носеше почти всяка вечер, след това донасяше отговорите, а аз ти ги четях все едно, че са писани до теб. Така продължи до този миг, до ,,грешката”. Ти не подозираше нищо, беше влюбен и пълен с надежди. С течение на времето Найле взе да ми харесва все повече и повече. Не можех да ти го кажа – беше мой приятел – как да го направя, как да ти отнема мечтите? Първа тя поиска среща – не, че аз не исках, но заради теб не можех да се реша. След това какво щях да ти обяснявам… Но тя настояваше и аз приех накрая, без да имам никакви лоши намерения.

Отидох на уговореното място и зачаках. Взех да си мисля, че няма да дойде, времето беше доста хладно и дъждовито. Но тя се появи не след дълго, забързана и уплашена, беше я страх да не я види някой. Снагата и беше стройна като топола, кръстът й – тънък, с едната ръка да го прихванеш. Гърдите високо изправени, а главата ниско наведена; русата й коса, сплетена на плитка, стигаше до бедрата. А очите й сякаш взети от морето, излъчващи чистота и строгост. Когато се приближи до мен, се опита да се усмихне, но усмивката й замръзна плахо, не знаеше как ще реагирам Хванах я за ръката, а тя беше бяла, нежна, топла, сякаш за пръв път излиза на открито.
– Студено ли ти е? Отговорът и беше кратък, а гласът й нежен, като на лястовица.
– Не.
– Къде ще ходим?
– Където кажеш!
Тръгнахме в неизвестна посока, но времето взе да става все по-студено. Духаше доста силен вятър, който ни подканваше да се връщаме. Попитах я, ако иска да се връщаме, но отговор не ми даде. Това означаваше, че иска да е с мен.  Започнаха да валят едри капки дъжд. В началото не обръщахме внимание, но след като се усилиха, започнахме да тичаме с все сила към една изоставена къща, която се мярна пред нас на стотина метра. Когато влезнахме вътре, все още й държах ръката, а капките дъжд се стичаха по зачервените й бузи като сълзи. Бършех й ги една по една и се смеехме на глас. Тези капки дъжд бяха докарали при нас щастието и ние го бяхме приели с отворени сърца, тупкащи до полуда. Усмивките за момент изчезнаха от лицата ни, отстъпиха място на мислите, които се бяха превърнали в едно желание. Устните й бяха леко набъбнали, по-сладки и от мед. Гледах я в очите и сякаш заплувах в океан без граници… Мигът беше дошъл, миг, който желаехме и двамата. А после… После едва ли има смисъл да казвам какво стана. Но никога няма да забравя този ден.

– Сега разбирам какво се е случило… Става късно, къде ще отседнеш? Ако искаш ела у нас има място. Но ме изчакай да издоя стадото и ще идем у дома.
– Добре, ще те изчакам в колата, ще полегна малко в нея, че не съм мигнал от два дни. Като свършиш, ела.

Така и направих, полегнах в колата и веднага съм заспал, сякаш някакъв товар бях свалил от раменете си. Не знам след колко време се сепнах от почукване по стъклото. Погледнах – беше приятелят ми, кимнах му с глава да се качва. През целият път не говорихме, потънахме в някаква дълга, плашеща тишина. По едно време все пак се опитах да го заговоря.

– Какво стана с Найлето, след като заминах? Тя как е, добре ли е? Повярвай ми, и за миг не съм я забравил. И за стореното с нея, каквото и да си мислиш, не съжалявам… Сега като я видя, ще й предложа да забравим за всичко и да започнем отначало. Знам, че ме чака, че не ме е забравила. Тя за мен е като едничка звезда в тъмнината. Поставил съм я нависоко, далече от всичко земно и човешко, да свети само на мен и за мен.
– Когато отидем у дома, ще ти обясня подробно всичко. Сега гледай пътя, че има доста зайци, да не изскочи някой, без да го видиш.

Къщата му беше доста спретната, личеше си отдалече, че има жена в нея. Всичко си беше на мястото, можеше спокойно да му завиди човек.
– Браво, като гледам, много си успял. Ти от малък си беше трудолюбив, постигнал си доста.
– Е, така е, когато човек иска, постига. Сигурно и ти си постигнал много, мечтите ти бяха големи. Хайде да влизаме.
Почука на вратата, но тя не се отвори веднага. Почука по-силно.
– Найле, тука ли си!

Вратата леко се отвори и на рамката й застана… Найлето. Не повярвах на очите си, времето беше спряло за нея. Сърцето ми щеше да ми изскочи от гърдите, в главата ми нахлу силна струя кръв, задишах учестено, но въздухът пак не ми стигаше.
– Но как е възможно…? – прошепнах едвам, по-скоро на себе си.
В ушите ми влезе нечуван отдавна „птичи” глас.
– Да, буба*, тук съм – изпя той съвсем наблизо.
– Тази вечер ще имаме гости – каза приятелят ми – подготви нещо за ядене и стаята за гости.

Исках да побягна със все сила, да се кача в колата и да се върна в пъкала… А стопанинът на къщата ме подкани:
– Хайде влизай, какво чакаш, заповядай!
Влезнахме вътре. Къщата беше чиста и подредена, все едно не е живял никой в нея. Приседнах на едно канапе.

– Сега е твой ред да казваш, каквото знаеш. След мен ти знаеш всичко, хайде казвай!
– Какво да ти кажа, ти знаеш почти всичко за онзи миг, за ,,грешката,“ а аз за след това. Знаеш, че Найле остана бременна от теб, а ти взе да я избягваш и постоянно се криеше. Тя продължи да ти пише, но без отговор, защото ти не й отговаряше. А аз взех да я лъжа от твое име, докато тя ми призна един ден, че е бременна. Закани се, че ще се самоубие, ако не я вземеш за жена. Тя не беше като теб да се рее някъде в облаците. Тя тук, на земята искаше да пусне корени и да може спокойно да отгледа рожбата си.

Реших да кажа на баща ти, който ми обеща, че ще говори с тебе, но теб така и не те видяхме повече. Станах сянката на Найлето, страхувах се от това, което мислеше да направи. Но тя не издържа, не й стигнаха силите или моите не стигнаха… не знам. Посегна на живота си, когато най-малко очаквах. Спомнях си, че чух писъка на майка й и се затичах, свалих я бързо от въжето и я закарах в болницата. Но за нея беше вече късно, успяха да спасят само дъщеря ти. Казах, че е моя дъщеря и й сложих името на майка й. Найле, има ли по хубаво име от това? За мен няма.

Вратата на стаята се отвори.
– Правя ви кафе за отмора, как ще го пиете?
Чу се гласът на лястовицата.

„Дали заради тази лястовица те чувах през цялото време, Найле, или защото на този свят  вече не е могло нищо да ти кажа…”

––––––––––––––––––––-

* татко