Епилог на „Сянка съм в сянката на живота“
…И под опразнения шатър,
сред сенките на изиграната трагедия,
аз солово сърцето си бисирам
и ръкопляска влязал безбилетно
животът ми отминал,
а три врабчета цъкат шлюпките от семки –
все пак полезен с нещо бил съм,
преди да си отидат даже сенките.*
Този текст е своеобразно продължение на друг, написан преди няколко месеца. Той се казва „Сянка съм в сянката на живота“ и историята в него е разказана чрез цитати от лична кореспонденция между двама души, които не са се виждали от години. Това е история за един български журналист, поет, писател и преводач, живеещ в крайна бедност и изолация. История за човек, категоризиран от ТЕЛК, който получава само 70 лв. от своите 170 лв. инвалидна пенсия. (Другите 100 отиват за издръжка на второто му дете, което е непълнолетно.) За един баща, който много обича децата си, но след развод със съпругата си живее вероятно в някаква тиха война с нея в своя малък софийски апартамент. В гарсониерата, която си е купил още преди да се ожени, са разбира се и децата им, едното от които вече е мъж. Историята стига дотам, че този човек, гонен от бившата си съпруга, се премества да живее в родната къща на майка си в едно плевенско село, където битието му се оказва още по-трудно.
Сега, когато пиша тези редове, този човек вече не е между живите. На 5 юли т.г. той си е тръгнал от този свят, след няколкомесечни напразни опити да има най-необходимото за всяко едно човешко битие. Той често е нямал пари за лекарства, нямал е какво да яде, на какво да го сготви, как да се измие или изпере. Дори изпиването на едно кафе за него е било някакво рядко удоволствие. В селската къща, собственост на починалата му междувременно майка, живее и баща му, който, макар и много по-възрастен, е по-здрав и силен от него. И, по някакви причини, докарва шансовете му да оцелее до нула. Бащата понякога взима от сина си дори и онези 70 лв., оставащи от инвалидната му пенсия. Той има повече милост към кучетата си, отколкото към него. В невероятния си недоимък, синът понякога се е опитва да вземе от хвърления на кучетата хляб, преди баща му да отреже и тази възможност.
Продължението или финала на „Сянка съм в сянката на живота…“ също съдържа цитати от лична кореспонденция, но този път е с действителни имена и инициали. (Х от предишния текст е М.Х., Y – Д.В. В края са написани и имената на хората, споменати по един или друг начин в него.)
Това продължение впрочем е текст, за който много се надявах, че няма да имам причина да напиша.
М.Х. до Д.В., 27.01.2012 г.
Да беше написал „жив съм“ примерно –
стигат и шест букви.
Д.В. до М.Х., 27.01.2012
Почти жив съм. Живея в село Садовец. Като му дойде времето, ще ти пиша.
М.Х. до Д.В., 28.01
Благодаря, че ме извести.
Може би ще успееш да избродиш зимата, въпреки че е доста тежка.
Д.В. до М.Х., 9.03
…Тези дни ще правим 40 на майка.
Покрай всички простотии, освен предишните си болести, развих и остра сърдечна недостатъчност, появиха се шипове в кръста ми и ходя трудно, пристъпям, превит на две. Нямам пари да отида на Плевен за изследвания, пия една шепа хапчета, които уж намаляват болките, ама не… Баща ми използва факта, че съм жив труп, и на четири пъти ме пребива, за да покаже кой е господарят в къщата и за да вземе жалките стотинки, които получавам… Живея в един коптор в една странична стая, а баща ми заключва всички останали, дори когато излезе за 30 секунди…
Да ти пиша ли още? И за какво? – да се оплаквам?
Когато се пооправя, ще ти пиша.
М.Х. до Д.В., 10.03
Не знаех, че майка ти е починала скоро. Моите съболезнования. (Преди време ми беше написал, че нямаш близки роднини…)
Колкото до баща ти, който ти прибирал стотинките и заключвал другите стаи, какво да кажа за подобна мрачна картинка, звучи като някакъв „сериал” с отвратителен сюжет – в който влизаш от един отвратителен „епизод” в друг. Съжалявам, че баща ти е оскотял дотолкова…
Не бива все пак този доста некрасив „сериал” да продължава все така. За теб не знам, но когато на мен ми е било най-трудно, съм търсила вътре в себе си или отивайки в някой храм висша помощ и милост, висша подкрепа. Не знам дали за тебе е вид глупост или „бабина деветина” да отидеш в храма на това село (надявам, че той не е затворен или изоставен, а работи) и да потърсиш, да не се страхуваш, нито да се срамуваш да потърсиш Божията помощ и милост.
…Какво прави брат ти, впрочем (доколкото си спомням, имаше брат), и той ли така немилостиво се отнася към тебе? Никой ли не ти е предлагал (който и да било той, по какъвто и да било начин) помощ и подкрепа? И аз съм се карала с най-близките си роднини, и даже немалко грозни сцени е имало, но в крайна сметка, каквото и да се случи в живота, трябва да има поне малко любов и разбиране, без тях сме за никъде. Когато има поне малко любов и разбиране, на всички (дали си дават сметка за това или не, е отделен въпрос) става малко по-лесно да се справят с проблемите си… Баща ти няма никакво право, във всеки случай, да се отнася така с болния си син.
Д.В. до М.Х., 11.03.
Религиозен съм, но но ставащото с мен не е Божа работа, а проблеми, които трябва да намеря сили да си реша сам.
Ще си пишем някога по някое време.
М.Х. до Д.В.:
Мога да ти изпратя едни 40 лв. във вторник или сряда. Знам, че в днешно време това е нищо, но толкова мога.
Ако приемеш, ще ми трябва пощенски адрес или адрес и код на пощенската станция.
Д.В. до М.Х., 12.03.
Ужасно обидно е, че съм стигнал дотам, че да ми предлагаш такава помощ. Още по-обидно за мен е, че въпреки унизената си гордост ще я приема.
Чрез измама (дълго е да обяснявам) баща ми ми взе последната пенсия (тя е 70 лв, защото 100 ми обира пък бившата уж като издръжка за щерката), защото не съм си плащал достатъчно по къщата. А когато си я поисках настойчиво, просто ме преби. Както и да е, но в момента имам в джоба 3 лева и 16 стотинки, които здраво стискам, за да си купувам хляб. Допреди два-три дни крадях от хляба за кучетата, но той се усети и сега заключва и тази маза. А бе…
Представа си нямаш колко унизен, болен и отвратен от всичко се чувствам……..
Адресът ми е: … (Следват улица, номер, пощенски код и пр. – б.а.)
М.Х. до Д.В., 14.03.
55 лв. телеграфен запис
до поискване
От 2-3 часа този запис би трябвало да е изплатим в пощата на с. Садовец. Като го вземеш, драсни две думи да знам, че е стигнал до тебе.
Д.В. до М.Х., 13.03.
Благодаря за всичко! Тук думите са излишни.
Д.В. до М.Х., 14.03.
Получих записа, макар и с мъки. Първо, наистина се обадили вкъщи на баща ми. Второ успях да стигна до пощата в 12 без двайсет, за което пощаджийката ми се скара, че вече трябвало да излиза в обедна почивка (която е от 12 часа!) и не съм ли могъл да дойда по-рано. След това се оказа, че в пощата отскоро има компютър, но тя трудно се справя с него и заличи всички данни за записа, та се обажда по половин Плевен и околните села да пита какво да прави… Пълен цирк!
Първата работа, която свърших, беше да си купя лекарства, защото вече започнах да ги пия с шепи. След това отидох до кафенето, взех си кутия цигари и едно кафе и се насладих на живота, мислейки за теб.
М.Х. до Д.В., 14.03.
Радвам се, че си се насладил на живота с „лукса“ да си купиш цигари и да изпиеш едно кафе 🙂
Не знам, впрочем, дали случайно този твой баща дава да те търсят по телефона (че не дава да се обаждаш е ясно) и би те извикал, ако някой те потърси – но ако проблемът е само в това, че той не иска да му правиш сметки по телефона, може да ми напишеш този садовски телефонен номер.
Д.В. до М.Х., 14.03.
Той държи всичко под ключ за наказание – да не ям храната му, да не пия пиенето му, да не използвам телефона му, да не горя дървата му (дори на тях е сложил катинар)… Така че се задоволи по липса на друга възможност с интернета, когато се наложи.
Д.В. до М.Х., 24.03.
…От три-четири години съм много уморен, а сега вече и много болен. Психически, а оттам вече и физически. Изтощавам се не само, докато вадя клечка от кибрита, но и когато се опитвам да мисля. Уморява ме контактът с когото и да е. Не контактувам с никого и не искам да контактувам. Може и да ти е странно, но ти си изключение. Само че и ти ме уморяваш. Всичко и всички ме уморяват.
Искам майка да е жива, да не съм разведен, да имам пари в джоба, баща ми да не ме тормози психически и да не ме бие, да съм усмихнат и забавен, какъвто бях преди, да… Нищо от това нямам.
М.Х. до Д.В., 6.04.
Какво ти се случва?
Д.В. до М.Х., 6.04.
Оф, нищо, просто съм болен и безпаричен. Както вече ти казах, в глутницата такива животни ги елиминират. Това е.
Не ме зори да си изливам чернилката. Пак, както ти казах, като успея да се стабилизирам, а ще успея, ще ти пиша.
М.Х. до Д.В., 8.04. (Цветница)
Честит имен ден
Да преживееш „разпятието“
и животът да възкръсне.
Д.В. до М.Х., 8.04.
Благодаря ти.
За себе си нищо ново не мога да кажа, за теб не смея да питам.
М.Х. до Д.В., 8.04.
Какво да ти кажа за себе си – и аз си имам немалко проблеми. Живея на „плаващи пясъци“ от много време. Понякога се преборвам за своя къс „земя“, понякога не 🙂 Сигурно има и полза от това, което научих, преминавайки през пясъците.
М.Х. до Д.В., 16.06.
Тъпо е може би да ти задавам въпроси от рода на как си, но все пак, понеже друго не мога да направя в момента, а и понеже и ти не пишеш…
Поне слънцето изгря, ако не друго :). Но дали е изгряло поне малко и над твоята къщичка?
Д.В. до М.Х., 18.06.
Не пиша, защото съм безкрайно изтощен и нямам сили за нищо. Имам постоянно разстройство, което не минава от нищо. Не мога да си готвя, защото извергът прибра всички печки и пекарници. Едно семейство съседи от време на време ми дава нещо за ядене, но и него няма къде да го държа, защото и хладилникът е под ключ.
Вече почти не мога да ходя дори с бастуна. Днес съседът пак ме кара с колата си до центъра на лекар. Даде ми направление за болница, но дали утре ще ме приемат…
Наистина нямам никакви сили дори да пиша. Затова.
Надявам се поне ти да си по-добре.
М.Х. до Д.В., 18.06.
Това не може да продължава така. Просто не може.
Някой трябва да сложи на мястото му този твой старец. Наистина ли няма кой – нито приятели, нито брат ти примерно, нито социални служби, нито полиция, даже, ако щеш…
Пиши, ако не са те приели в болницата. Ако са те приели, и има откъде, пак пиши с две думи, че е така.
Нямам собствено жилище, живея в една стая, и парите, дето ги изкарвам, са смешни. Иначе бих ти предложила да се махнеш оттам.
Все нещо може да се направи обаче.
Ще помисля какво, колкото и малко да зависи от мен.
Д.В. до М.Х., 18.06.
Благодаря. Ако съм жив и има откъде, ще се обадя.
М.Х. до Д.В., 18.06.
За коя болница лекарят ти е дал направление? Някоя болница в Плевен ли?
Много е тъжно това, че не мога и да те чуя. Каквото и да ти се случи, няма да има и кой да ми каже…
Но по-важното е, че не заслужаваш такива трудности и страдания.
Трябват ти само малко спокойствие, храна, нормални условия на живот.
Не знам защо наистина е тази прекомерна жестокост…
М.Х. до Д.В., 20.06.
Говорих с кметството на с. Садовец, с една госпожа, която каза, че те познава, и била преди кметица на селото. Каза още, че у вас идвал полицай, понеже си дал жалба в полицията; че сте си имали някакви фамилни проблеми с баща ти, откакто майка ти е починала.
Тази госпожа, Виолета Иванова ли, как се казваше, ми обеща да говори със социалния работник, който сте имали за селото, понеже я попитах дали има там социален патронаж. Казах й, че все пак е недопустимо баща ти да заключва стаите на къщата от теб, както и да има агресивно поведение.
Каквито и проблеми да имаш с баща ти, не може да умираш от глад заради това, нито да заключва стаите, печките, посудата и пр. в дом, който всъщност не е негов. (Пък дори и негов да беше.)
Надявам се, ако дойде при теб някакъв социален работник, да разбере, че не може наистина да умираш от глад (както и да не можеш да си готвиш, да не може да се измиеш ако щеш и пр.), и ако не е човек, който само формално гледа на работата си, да ти помогне все с нещо.
Ако имаш достъп до интернет, пиши. Така и не разбрах приели ли са те или не в болница.
Д.В. не пише повече. Дали защото наистина не вижда смисъл в това да пише каквото и да било, или заради това, че са го приели в болница в Плевен, М.Х. не знае. Опитва се да си представи как в днешната българска здравна система ще се отнесат с много беден човек, който хем няма пари, за да му обърнат внимание, хем няма нито един близък, който да се погрижи за него. Предствата не изглежда оптимистична.
Минава седмица, че и повече. Тя пуска търсачки с неговото име в интернет, защото не изключва да види там някое тъжно съобщение, пуснато от когото и да било. Не вижда такова съобщение. На 16 юли вечерта пак пуска името му в Гугъл. Излиза негов профил в социалната мрежа Фейсбук, в който има само няколко коментара от различни дати и 5-6 приятели. Последният коментар обаче, качен на стената му с дата 9 юли, гласи: „Сбогом, Детелине! Дано там, където си вече, светът е по-добър и по-хубав!“.
М.Х. не познава човека, който е написал това съобщение, нито е във връзка с него в социалната мрежа. На другия ден обаче тя успява да размени няколко съобщения с него, след като му е изпратила покана за приятелство и той е приел. Така М.Х. разбира на 17 юли, че Д.В. е починал на 5-ти. Тя нищо друго вече не може да направи, освен да напише едно In Memoriam за Д.В., понеже се оказва, че 12 дни след смъртта му никой не е направил и това.
ПОСЛЕСЛОВ
Ако прочетете този In Memoriam, ще видите, че историята, разказана в „Сянка съм в сянката на живота“ и нейното продължение се отнасят до Детелин Вълков, български журналист, поет, писател и преводач. Бащата на този човек се нарича Момчил Вълков, бившата му съпруга – Аксиния Михайлова, а брат му – Володя Вълков. Не знам имената на милостивите съседи, които са се опитали да му помогнат, иначе задължително щях да ги напиша. Бих искала дебело да подчертая, че никога нямаше да спомена публично имената на хората, които са били най-близки на покойния вече български журналист и писател, ако той беше оцелял. И не правя това, защото и през ум би могло да ми мине, че и те не са имали свои финансови или други проблеми. Но дали, каквито и проблеми да имаме, трябва да водим такава война с онези, които са ни или са ни били най-близки, че нищо да не остане от тях? Подобна война не може, впрочем, да бъде спечелена, без да опропасти малко или повече всички участвали в нея.
Детелин Вълков беше много талантлив и способен човек. И това го знаят или поне би трябвало да го знаят всички, които са го познавали достатъчно или които са работили с него. Защо точно такъв човек – а той разбира въобще не е единственият – е могъл да стигне до безизходица, при която е невъзможно да оцелееш физически, е част разбира се и от някаква обществена ценностна диагноза.
Мариана Христова
–––––––––––––––––––––
* Из „Месец Юлия“, цикъл стихотворения от Детелин Вълков, публикувани в Еврочикаго, които може да се видят тук.
Дидо е добър поет и още по-добър прозаик, с неразвит докрай, но ясно открояващ се голям талант на учен и визионер. Беше кротък и добър човек, не знам защо животът му поднесе тази горчива чаша отрова. Изпълвам се с непреодолим гняв, като мисля за него и съдбата му.
Из поетичния цикъл на Детелин Вълков „Месец Юлия“
* * *
Прекрасна
като циганското лято си отиваш,
като изпусната в реката шапка
и като себе си.
Обсебени,
един към друг
мъжете те прехвърлят с блеснали очи
и всички те обичат за походката, за тялото
и за момента.
Но никой
не прескача своя поглед
и не посяга над оградата му ниска,
а ти вървиш – от себе си по-истинска.
Отиваш си…
Каква си хубава! Да можех да поема риска
да съм до теб – такава светла, непоискана.
Ако Детелин е слаб поет, то какви са автори, които пишат така:
„Ето, такъв мъж ти трябва, Лаура.
Не тихо да шумоли в тоалетната
а да шурти, да пикае плющящо,
да забравя да пуска водата, защото…“
Или авторки, които пишат така:
„Непознат никаквецо нещастен нещастнико
много мъртъв мерзавецо
мръвко транжирана и фасул неуврял
защо ни разтърси защо ни беляза
защо ни опръска защо ни оцапа
със своята кал…“
Подобни графомани са награждавани, субсидирани, замеряни с титли и огромни суми пари, хвалени по неокомунистическия световен печат, дават им се международни награди, постове, отличия, продажната ни критика ги разхвалва незаслужено по печата, натрапва ни ги по интернет и телевизията. С какво са по-добри, че заслужават подобна съдба, а на Детелин му бе отказано дори правото на живот?
Дидо не беше конформист и имаше много нестандартни възгледи за историята и устройството на света. Неговото нещастие беше, че от взиране в звездите, пропусна да бъде практичен в земните неща. И плати прескъпо за това.
Нека разни дамички да не се изказват като последна литературна инстанция, никой не ги е упълномощил. Да слушат плющящите пикни на кумирите си, да гълтат неуврелия фасул на поетеските си, но да не се изживяват като нещо по-високо от подметките на обувките си.
Днес е Задушница. Ден, в който почитаме отишлите си от този свят.
Дано душата на Детелин да е намерила покой…
Ако не е бил в такава социална изолация в последните месеци и години даже от живота си, ако не беше толкова чувствителен и нежелаещ да го виждат слаб, ако… ако… то вероятно щеше да се намери кой от многото му предишни приятели, колеги, познати, да му подаде ръка. И нямаше да има такъв наистина жесток, нечовешки край. (Държавата, впрочем, продължава да си е антисоциална и бездушна към падналите на социалното дъно, каквато бе и през 2005 г. Ситият на гладния не вярва.)
Но не стана така. И след като почина, една госпожа, дето поддържала някакъв сайт, ми писа, че бил слаб поет…
Не й помня името и не искам да го търся в архива си. Не е нужно да се помнят такива имена.
Но се надявам, че памет за Детелин ще остане. Той заслужава това.
И, че наистина няма да има живи таланти в България, които да се окажат болни, сами и забравени като него, когато имат нужда от помощ.
Чета и рева, не мога да спра. Толкова пари съм пращала за спасение на животни и хора, но Дидо го изтървахме да си замине така рано и в потресаваща мизерия. Обаче не спирам да се чудя какви са тези служби, които дават по 170 лева на тежко болен човек, и позволяват съпругата да му краде 100 лева от тях, след като преди това му е взела жилището с всичко, което притежава!? Навсякъде по света никой няма право да пипа минималната сума пари за живот на човек в безпомощно състояние, а ако съдът прецени, че такава помощ за детето е нужна, парите се изплащат от държавния бюджет, не се крадат от болния.
Баща му не искам да коментирам, той е извергът, който го доубива, но други са тези, които го пъхат в мръсните лапи на такъв баща. Днес виждам, че го славословят и издават посмъртно и го намирам за отвратително.
Когато го срещнах през 90-те на една софийска улица, той ми разказа за изневярата на първата си жена – една красива, но евтина стърчиопашка – и аз го попитах дали въпреки това е склонен да отгледат заедно момиченцето? Той каза, че това няма как да стане вече, жена му живеела с другия. Каза, че пише или ще пише книга за вселената. Поисках да ми я прати и да я публикувам в интернет. Не знам написа ли я или не успя. Повече не го видях, но чувах от общи приятели, че е добре: женен за поетеса, две деца, пише книги, издават го.
След смъртта на татко през 2002 г. и купуването на първата ни къща в Германия спрях да си ходя в България, имахме много работа и животинки, с които не можеше да се пътува. Не можехме да отсъстваме повече от два дена от къщи с 3 котки, 2 кучета, постоянна работа и къща в ремонт.
Ето, тогава загубих дирите на Дидо. Тогава дойде и лошото. Няма да пиша повече, кому помагат думите ми?! Няма да го възкресят, но поне нека помогнат да обръщаме повече внимание на живите и непробивните таланти. Защото посредствеността се грижи добре за себе си и няма нужда от нашата подкрепа. И съвестта едва ли ще ни прости онова, което направихме с Дидо! Това е!
Опечалени Приятели!
Току шо узнах печалното сбитие, в което Детелин Вълков се е пренесъл в по-добрия свят на Траките! Отдавна ме беше запленил с „КОЙ кой е в Илиядата и Одисеята“, както и с Началата за Вселената. Бих искал отново да влезна в неговото Словесно и Мисловно наследство, след като съм пропилял времето на нашето мимолетно познанство!!!!
Пишете ми на [email protected]
Див Дядо
Нека да се огледаме около себе си, в лицата, в детайлите, да се вслушаме в думите, и навътре – в чувствата си; особено в най-деликатните от тях… Сигурно и сега около нас се разиграват подобни драми…
ПОТРЕСАВАЩО!!! Незнам в кой век живеем? Научих за Детелин случайно от един негов приятел от студентските години. Прибрах се от ваканция и отворих фейсбука… Не да вярвам на това, което чета, но за съжаление зная, че е истина. ГОСПОДИ, ЗАЩО ИМА ТОЛКОВА МЪКА В ТОЗИ СВЯТ!? МИР НА ДУШАТА МУ!
Ужасен живот. Бог да го прости Детелин.
Ако знаех за всичко това, щях да опитам да му помогна.
Уви, вече е късно.
Пламен