Защо е тази носталгия у уморения ни народец към социалистическото минало? Защо тъгува той за соца, въпреки ежедневно втълпяваните мантри за либералния капитализъм, „свободната” пазарна икономика, спасителните приватизации за долар, добрите мениджъри на частната собственост и пр. и пр. – вследствие на които ставаме все по-бедни, и всичко друго, само не и свободни.
Простата истина се заключава в това, че онази обществено-политическа система обезпечаваше на всички жизнено равнище, недостъпно за хората в т.нар. Трети свят например (към който по-късно ние се запътихме, въпреки кандидат-членството, а после и членството си в ЕС). И това бе осигурявано без „помощта” на транснационалните компании и банки, превзели икономиката. И въпреки наличието на т.нар. малка правда, срамежливо призната от тогавашната ни партийна и стопанска номенклатура, за разликата между нейния стандарт и този на останалата част от обществото. Тогава, въпреки известна икономическа престъпност, бледнееща пред сегашния грабеж, беше постигната задачата за достоен живот в икономическо и не само в икономически отношение. Не само за избраните, а за мнозинството от народа. Премълчаваната национална и на ООН статистика дава красноречиви данни за нивото ни на развитие в този период. Когато говорим за правата и свободите, които бяха само имитирани или бяха потъпквани от предишната система система, не бива да забравяме, че тя осигуряваше в същото време някои други важни права, които днес нямаме:
– право на труд;
– право на безплатно образование;
– право на безплатно лечение.
Преди гражданинът получаваше нещо, което днес разбира се няма – сигурност в утрешния ден. Хората знаеха, че утре ще има с какво да нахранят децата си. Че ако се разболеят, ще получат цялата нужна медицинска помощ. Че ще имат покрив над главата си, че ще имат работа. Сега, хулейки недостатъците на тази система, забравяме за „обратната страна на медала“ и какво точно значеше тази страна.
Разрушаването на предишната система бе последвано, за съжаление, както знаем, не от социално-политическа еволюция от скандинавски тип, да го наречем (при който и политическите, и социалните права на гражданите са защитени). Последвано бе от див, да не кажа бандитски капитализъм, украсен богато, от друга страна, с разни либерални дрънкулки. Водещ принцип в този либерализъм или в този див капитализъм беше и е “Увеличавай своето благополучие, за сметка на другите! Ако ще и да умират, да се гърчат и по улиците да падат, важното е на теб да ти е добре!” Цялата либерална идеология се фокусира в известен смисъл в егоцентризма, консумативизма, презрението към общия и доминирането на личния интерес. Алчността, подлостта, стремежа към незаконно обогатяване пък станаха, вероятно неслучайно, водещи принципи в повторното, за кратката нова история на България, първоначално натрупване (крадене) на капитали. Така наречените “успешни бизнесмени” може би трябва да признаят поне пред себе си, че богатството им е изградено по системата „Тука има – тука нема“. Че за него е платена висока и ще продължи да бъде плащана висока човешка и социална цена в тази страна.
С края на т.нар. социалистически лагер и на Студената война светът не стана, впрочем, по-справедлив. Но в страни като нашата научихме, макар и не веднага, действителната стойност на някои нови политически мантри. И днес в различни страни по света продължават да умират от глад и болести, които не са нелечими, милиони хора, даже и милиарди. Ресурсите на много страни продължават да се експлоатират от мултинационални компании, с посредничеството на лесно продажни местни управници, прегърнали и те „логото“ на либерализма.
Разпадането на соца в България бе съпроводено с всякакви предателства и невероятна парвенющина. „Елитът”, произлязъл от народа, се отрече от него. Новобогаташите, погребали и изгорили в печките своите родословни дървета с бабите-тъкачки и дядовците-орачи, се заеха да изградят новите родствени връзки с благородните „стари фамилии” и да се чифтосват помежду си. Професиите, свързани с физическия труд, бяха принизени негласно до статуса на позорни и недостойни за „успешните хора“. Голяма част от населението бе поставена в същото време и продължава да стои пред задачата за елементарното си оцеляване. Оцеляване, проточило се вече повече от 20 години, и през цялото време или почти през цялото – кризисно. В това ниво на оцеляване дори купуването на книги за мнозина се оказа лукс. А за други лукс се оказа дори купуването на хляб…
Културните потребности на обществото се запълват сега от жълти новини и ТВ предавания, от воайорство и клюкарщина тип „Биг Брадър“, от чалга „култура“ и дребнотемие. Цялата дейност на властта и елита през последните над 20 години е насочена като че ли към една задача – да се установи такова положение в обществото, при което той, елитът, имайки изключителната финансова възможност за образование, за познаване и притежаване на старите и нови културни ценности, да е по условие с няколко стъпки пред другите уж „равноправни“ граждани. Оттам и увлечението или модата за обучение на отрочетата в престижни западни колежи и университети. Но и тук въпросът опира до потенциала и манталитета. Отново е актуален сюжетът за купените дипломи, подобен на пиесата „Д-р“ на Бранислав Нушич, или фалшификацирането на образователни тапии от разни „Калинки“. Съвременният властови, финансов и дори част от т.нар. творчески елит изгради фактически една изначална социална бариера, която въобще не е невинна или едноизмерна, дори само по отношение на образованието.
По пътя към своята цел този елит постигна, впрочем, и огромни „колатерални успехи“. Нямайки възможност да издигнат своето интелектуално ниво, немалко творци работят всъщност за снижаването му – и за снижаването и опошляването на нагласи и вкусове сред публиката. Всичко говори за едно – съвременният „елит” работи не за бъдещето на страната, за бъдещето на народа или обществото, а изключително за закрепване и увековечаване на своя статус за колкото се може по-дълго време.
Всичко това не отговаря разбира се на интересите на страната като цяло. И още по-малко – на каквото и да било чувство за общност. Това чувство за общност се проявява понякога спорадично благодарение на някаква част запазили самоуважението и социалната си чувствителност граждани. Както и на онези млади, които са успели да проврат цели през капаните на днешното време, и освен това не са ни напуснали.
Светослав Атаджанов
