Ежедневно, както „Краля Слънце”, премиерът е в центъра на вниманието на медиите и целокупния народец. Отдавна той се е слял с този образ и безсмъртния израз „L`Etat c`est moi” („Държавата, това съм аз”). За всичко ставащо в държавата думата му е последна и решителна. Няма Парламент, няма Президент. Да си ги нямаме такива! Никой не може и не трябва да го засенчва! Може би затова в момента под новината на Блог.Бг – „Ударът на ГД БОП”, под № 109 стои коментар като: „Гледам двете топ новини в сайта. Бойко е на мястото на залавянето на 12-те тона наркотици и едновременно при пожара на Витоша, в камиона. Кой знае, къде още се намира в същото време. Той е Алфа и Омега”.
Всъщност, от години сме свидетели на чудодейните му телепортации в центъра на всички важни събития в страната и чужбина. Вкупом с подопечните му PR-и, и разбира се сервилните медии. Още от времето на битието му на главен секретар на МВР е главен герой при развръзката на шумни и атрактивни за медиите случаи. Нещо като Хорейшо Кейн, главния герой от „Местопрестъплението – Маями”. С апломб на всезнаещ и непогрешим професионалист, страшилище за престъпниците и доброжелателен към законопослушните. Впоследствие като кмет, а сега и като премиер държи „исото” във всички новинарски и шоу предавания. Безапелационен „специалист по всичко”, с мнение по въпроси, по които учени и професионалисти дълбаят с години, без да са категорични в мненията си. В едноименната комедия от ранните години на соц-а се посмяхме от сърце на героя на Апостол Карамитев.
И като ми е тръгнало на стари комедии, да ви споделя, че гледах отново “Не тъгувай” („Не горюй”) – грузинския филм на Георгий Данелия, с Вахтанг Какабидзе в главната роля. Филмът е базиран на романа на френския писател Клод Тилие “Моят чичо Бенджамин”, който разказва за Грузия през ХІХ век.
Руснаците имат сантимент към този филм, както и хората от моето поколение. Не отричам, че във филма, който е с мъдро философско послание, има и комични моменти. Например сцената, в която отец Гермоген пирува с доктор Леван и Бенжамен под сянката, а отгоре на дървото музикантите стържат на латерната и пеят, което е най-комичното и безумно музикално изпълнение, което съм чувал. Но по интересното е, че на подобно изпълнение бях свидетел и през 70–те години, доста преди премиерата на филма. На юбилейно тържество на полковник от ГУСВ (Главно управление на строителни войски), което почна по обяд и завърши призори, певците и музикантите от оркестъра на дивизията бяха качени като бюлбюлчета (славейчета) по клоните на вековен кавак и неуморно пееха и свиреха, без разрешение да слязат от дървото. Всеки опит за искане на пауза или почивка се посрещаше с пистолетни изстрели от пияните офицери в посока на дървото. Как не утрепаха някого? Повечето от нещастниците даже си подмокриха гащите.
Почти същото се случва и с нещастните „бюлбюлчета” от правителството и парламента, водени от „премиера – слънце”, като антураж при всички негови знакови прояви и при конфликтни ситуации. Да поемат отговорността и да му… припяват. Беше запланувано заседание на Министерския съвет, горе на пожарището на Витоша. Дали се състоя?
А във филма мъдро се съчетават веселието и мъката, трагизмът и смехът, но те не само ни разсмиват или натъжават, не просто увличат със своето остроумие и прекрасна актьорска игра, но и ни провокират към размисъл за ставащото около нас и смисъла на все по-окаяното ни битие.
И накрая едно стихотворение на Керана Ангелова, свързано с филма „Не тъгувай”:
Ето ги грузинците с носове като клюнове.
С безобразно добри, с неземни очи.
Идват грузинците, носят спасение.
Онзи филм „Не тъгувай” пристига.
Не тъгувай, когато се раждаш.
не тъгувай, когато умираш,
не тъгувай, когато си всичко,
не тъгувай, когато си нищо,
и за смъртта не тъгувай изобщо –
след малко Серго Закариадзе ще заплаче
и ще запее Серго Закариадзе,
в последната своя минута,
за онова, за което си струва,
а ти му повярвай завинаги.
Светослав Атаджанов
