Букет за жертвите на атентата в Бургас

Започнал бях да пиша за Олимпийските игри, за спорта и за приятелството. Точно тогава избухна бомбата в Бургас и мислите ми се разпръснаха като парчета от взривена ваза. Да спра или да продължа? Да се откажа означаваше, че „свалям гарда“ и приемам победата на злото над доброто.  Или, че тези, които убиват невинни хора, са по-силни от тези, които вярват в човешките стойности. Означава, че постижението на Марк Спиц, героизмът на Виктор „Йонг“ Перец и моралът на Макс Шмелиг не служат за нищо. Че Димитър Пешев трябва да бъде забравен отново?! Решението ми да продължа не беше трудно, то беше неизбежно. В него няма зов за отмъщение. Няма призив за военни действия и полицейски контрол. Съвсем не. Искам само да събера един букет от благодетели и да ги поднеса на жертвите от атентата.

По време на Олимпийските игри в Мюнхен част от израелския отбор е пленен от палестински терористи. Единадесет невинни спортисти са застреляни. В американската делегация има няколко атлети от еврейски произход. Един от тях е Марк Спитц. Двадесет и две годишният спортист отговаря по най-блестящ начин на антисемитизма. Седемте златни медала, спечелени в олимпийския басейн, превръщат Спиц в легенда. Подобно на Джеси Оуенс, по време на „Игрите” в Берлин през 1936 година, младият плувец нанася съкрушителен удар на всякакъв вид расистки идеологии. Спиц не плува само срещу хронометъра. Неговите родители или са носили „жълтата звезда”, или са избягали в Америка заради нея. По време на Втората Световна война хиляди спортисти плащат със живота си заради етническия си произход.

Един от тях е Виктор „Йонг“ Перец – френски евреин, спечелил титлата Световен шампион категория „муха“ през 1931 година. Десет години по-късно той е арестуван и депортиран в лагера Аушвиц. Когато надзирателите научават кой е точно техния лагерист, те организират пародия на боксов мач, като се надяват дребничкият Перец да бъде смазан от противника си. Въпреки оскъдната храна и нечовешки битови условия, бившият шампион приема предизвикателството. В уречения час, на импровизирания ринг пред него застава един от пазачите-нацисти, боксьор тежка категория. Реферите са немски военнослужещи , а публиката – лагеристите. Перец, въпреки липсата на тренировка и на нормална храна, прави смешен противника си в продължение на 12 рудна. Затворниците ликуват. За голяма тяхна изненада, след последния гонг „съдиите”дават равен мач.

През януари 1945 година, по заповед на Хенрих Химлер, коцлагерите от Източна Европа се пренасят панически на Запад. Лошо облечени, затворниците са принудени да газят ден и нощ в снега под надзора на хитлеристите. Всеки, който не може да ходи от умора, е убиван на място. Един от тях е бившият Световен шампион Виктор Перец.

Омразата срещу евреите разбира се не е от вчера и причини за нея могат да се открият назад във времето. Тя се ражда още в началото на христианизма, продължава през средните векове и достига своя апогей при хитлеризма. Противопоставянето първо на религиите, а в последствие на расите и етносите, се превръщало в идеология неведнъж. Но сляпото прилагане на подобни идеологии винаги завършва трагично. Затова борбата срещу насаждането на етническа, расова и пр. омраза е дълг на всеки здравомислещ човек.

Много са примерите на непримиримост с расизма. Един от най-убедителните е немският боксьор Максимилиан (Макс) Шмелинг. Хитлеристите обявяват шампиона на Германия тежка категория за модел на побеждаващият бял ариец. В това време в Америка един млад негър – Джо Луис се катери към шампионската титла. Политиците и журналистите от двете страни на океана превръщат съперничеството между двамата боксьори в сблъсък между две системи. За американците Луис е символът на свободния човек, а Шмелинг – представител на расиската фашиска диктатура. Според нацистите Луис олицетворява упадъка на демокрацията, а Шмелинг – мощния бял човек, продукт на фашистката система. Мачът между двамата е насрочен за началото на юни 1936 година. Той се провежда на „Yankee Stadium” в Ню Йорк пред 70 хиляди зрители. 100 милиона радиослушатели следят мача между двамата боксьори. Джо Луис започва доста самонадеяно, докато германецът отстъпва и следи пролуките в гарда на противника. В четвъртия рунд Шмелинг контрира едно ляво кроше на Луис с точен десен прав и изпраща американеца на пода. В дванадесетия рунд реферът спира мача и дава победата на Макс Шмелинг с нокаут. Хитлеристите ликуват. Шмелинг е посрещнат в Германия като герой. За убедените в арийското превъзходство, новият Световен шампион е неоспоримо веществено доказателство.

Две години по-късно, в мач-реванш Луис нокаутира Шмелинг само за 128 секунди и кариерата на немският идол приключва.

Идеологическото обосноваване на превъзходството на една религия или раса над останалите е изключително хлъзгав терен. Милиони са хората, които се подхлъзват по него. Между тях попада дори основателят на съвременните Олимпийски игри – французинът Пиер де Кубертен. Повлиян от идеите на Фюрера, той му предоставя възможността да организира „Игрите” в Берлин през 1936 година. В замяна на тази приятелска услуга, Кубертен получава доживотна пенсия от… Хитлер.

След победата на съюзниците над Германия пропагандната мъгла се разкъсва и изведнъж става ясно, че нито Джо Луис е бил „свободен”, нито Макс Шмелинг – нацист.

Притежаващият световната титлата цели 12 години „черен шампион” е изцяло манипулиран от Мафията. След слизането си от ринга, той остава без стотинка. Докато символът на арийската раса нито е поддържал, нито е членувал в нацистко движение или партия. Даже обратното. Шмелинг спасява треньора си – евреин, от нацистите. Освен него, немският шампион крие две еврейски деца, които благодарение на вярна приятелска помощ изпраща в Израел. В професионално отношение, след войната Макс Шмелинг е директор на „Кока Кола“ в Германия. Научил за бедственото финансово положение на бившия си противник, той веднага му се притича на помощ и го подпомага до края на живота му. Джо Луис умира на 12 април 1981 година. Погребан е достойно в националното гробище в Арлингтън, благодарение на бившият си противник и верен приятел – Макс Шмелинг.

Волята на Марк Спиц, героизмът на Юнг Перец и хуманизмът на Макс Шмелинг са един и същи отговор на расисткия, етническия или религиозен догматизъм. Спасяването на евреите през 1943 година е българският принос към букета от всеобщите човешки добродетели. Струва ли си да се говори за ценности и стойности пред лицето на поредната трагедия, атентата в Бургас? Винаги си струва. Те не могат да върнат разбира се живота на загиналите на бургаското летище. Но всяко убийство на невинни задължава всички ни да се борим срещу превръщането на човешките същества в слепи жертви на догми или идеологии. И да помним, че заради масов избор на фалшиви стойности са се случвали и се случват всички най-големи престъпления и трагедии в историята на човечеството.

Божидар Чеков

–––––––––––––––––––

Бел.ред:  Авторът е кореспондент на сп. „Тема“ в Париж.