Разказ от Ибрахим Бялев
Аз отидох на пазара за птици
и купих птица
за теб,
моя любов
Аз отидох на пазара за цветя
и купих цвете
за теб,
моя любов.
Аз отидох на пазара за железа
и купих верига,
една тежка верига
за теб,
моя любов.
И после отидох на пазара за роби
и те търсих
но не те намерих
теб,
моя любов.
Жак Превер, „За теб, моя любов“
Прозорецът беше широко отворен и пердетата се развяваха леко от топлия въздух, нахлуващ в стаята ми на дванадесетият етаж. Долу под него се стелеше до безкрая пурпурносиньо, кристално море. Лежах по гръб и чувствах как лъчите ме галеха нежно, сякаш играеха с мен, сякаш ми шептяха приказки за любов и красиви наслади. Опитах се да си представя как би изглеждала любовта в ден като този, в който бях готов да й се отдам с всичката си сила и нежност. За да може и тя да е доволна, да остане завинаги с мен.
На вратата се почука – не бях поръчвал закуска, кой ли можеше да е? Станах и бавно се затътрих към вратата. Когато я отворих, видях едно прекрасно момиче, облечено в униформа – дали на портиер или пощаджия, не можах да определя. Лицето му беше свежо, сияещо и чисто, а сините му очи блестяха и премигваха закачливо. В ръката си държеше добре оформен розов плик, който ми подаде.
– Това е за вас, господине – каза неочакваната посетителка. След което се усмихна, наведе се леко, направи крачка назад и се изгуби в коридора. Всичко стана толкова бързо, че се зачудих дали въобще се е случило. Но пликът остана в ръцете ми. Погледнах го и се зачудех от кого ли може да е писмото – по това време и на това място… Влязох в стаята и се върнах обратно в леглото, а плика оставих на масичката до себе си. Опитах се да продължа предишните си мисли и фантазии. Но пратката не ме остави на мира: „Аз съм тук, отвори ме, прочети ме, помогни ми…“
– Да ти помогна ли, аз на теб… – казах си почти на глас, гледайки към него. Станах, взех го и го отворих. Отвътре се понесе невероятен мирис, идващ като от друг свят…
– Да, аз съм любовта, тук съм, за да ти кажа, че си заминавам, не мога вече да понасям как ме пренебрегвате. Ще замина, ще се скрия от вас, да ви видя какво ще правите без мен. Не ме търсете, не ме викайте, няма да се върна лесно – нито сълзите, нито песните ви ще ме трогнат. Нека ви постигнат мракът и мълчанието, с които се борих ден и нощ.
„Това трябва да е някаква шега – казах си – как така без любов, та това е лудост, по добре да умра…“
Но можех ли да я съдя – не, тя донякъде си беше права. Отдавахме ли и необходимото внимание и време, подхождахме ли към нея, както заслужаваше? Стъпките ни бяха ли сигурни, а думите – убедителни? А обещанията ни, о, те бяха най-зле, обещавахме й всичко, дори, че ще умрем за нея, а после… после съвсем друго ставаше. И тя горката се правеше, че ни вярва, и продължаваше да ни дарява и сплотява. За нея не е имало отдих, разбиране или благодарност. Не имало даване, само взимане.
Взех да прелиствам мислено живота си лист по лист. Живот, от който така се оплаквах, от който все бях недоволен. Но ако извадим от този живот любовта, какво ще остане…? Почуствах остра болка в сърцето, изведнъж стана много студено. А душата ми се отдръпна някъде, сякаш не беше моя, а чужда. Не, трябва да се направи нещо, не може да се допусне това. Но какво? Бих говорил с нея, да, но първо трябваше да я намеря. Облякох се набързо и излязох на улицата.
На ъгъла имаше малко магазинче, препълнено с цветя – нямаше как човек да не го забележи. За моя изненада то се оказа пусто, в него нямаше друг, освен продавачът. Влязох вътре и го поздравих. Той отвърна на поздрава ми, но с доста унил и тъжен глас – все едно идваше от гробар, не от цветар. Не се трогнах особено от тъгата на непознатия, не ми беше до него. Трябваше да купя възможно най-красивия букет и да се опитам да върна любовта. Да върна смисъла в собствения си живот.
– Ще може ли четиридесет и седем рози, може да са бели… не, нека да са червени… не, по-добре розови… – маех се объркано. – Не знам, вие какви бихте ми препоръчал? Сигурно знаете по-добре, нали това ви е работата.
– За кого ги взимате? Ако ми кажете, може би ще успея да ви помогна.
– За любовта ги взимам – ще я намеря, ще я помоля да ни прости, тя винаги ни е прощавала. Ще я помоля да се върне. Бих й позволил всеки ден да ми бие и шамари ако трябва, само да се върне.
Продавачът се чудеше да се смее ли, да плаче ли на моите думи.
– Остави на мен тогава, ще направя, каквото мога. Но не е ли късно вече, след всичките рани, обиди и ругатни, с които сте я прогонили? След всичките страхове и обвинения? Кой би повярвал, кой би простил – ще прости ли жената, която си обичал, ще простиш ли и ти на нея? – Продавачът въздъхна и започна да избира най-хубавите и свежи цветя. Опитваше се да направи букет, на който да не може да се устои.
– Заповядай, вземи, дано да успееш. Не, не, пари не ми трябват, само ще те помоля да поздравиш любовта и от мен. И да запомниш, че тя бяга най-лесно, когато я сбъркаме с право на собственост. Никой не може да бъде собственик на любовта. Аз се опитах веднъж да я вържа с вериги, да й покажа, че имам власт над нея… и оттогава съм сам.
Благодарих му, взех букета и излязох от магазина. Навън слънцето сякаш бе изгубило блясъка си, всичко изглеждаше помръкнало, студено и празно.
Пред мен се зададоха няколко момичета и момчета, крачещи наперено. Дънките едвам се крепяха на кръстовете им, а по ушите и носовете висяха по няколко обици. Реших да не ги питам за любовта, едва ли я познаваха. Продължих напред като се оглеждах навсякъде, надникнах и в близкото кафене. Гледката беше отчайваща – един пиян, друг залян, трети дрогиран – като ме видяха с букета, избухнаха в смях. Притворих вратата и продължих, питах се къде може да е любовта, къде ли въобще е останала? Тръгнах към парка, там имаше алея на влюбените. Те често се състезаваха кой ще издържи да направи най-дългата целувка. Когато стигнах до алеята, видях няколко двойки, който се състезаваха. Исках да ги заговоря, да ги попитам, но като се приближих, видях не лица, а маски, амбицирани и кухи. Продължих, не трябваше да се отказвам – повтарях си това, за да не рухна. И тогава я видях – беше висока, стройна жена, косата й се стелеше игриво, а гърдите й стърчаха. Отдалече се забелязваха, силно изпъкнали и канещи: заповядай, ела, те са твои, за теб и само за теб…
– Здравейте, ще мога ли да ви попитам нещо?
– Да, стига да знам.
– Къде е любовта, знаете ли къде да я намеря?
– Само не ги докосвайте, че ще гръмнат, доста скъпо ми струваха…
Побягнах с всички сили – и тук я нямаше. И тук беше пусто и превзето. Видях една пейка, реших да поседна и да помисля. След няколко минути от страничната алея се появиха двама старци. Мъжът държеше здраво ръката на жената, сякаш я пазеше да не падне. Времето беше като спряло за тях, стъпките им бяха много бавни, но сигурни. Когато приближиха, седнаха до мен, но мъжът все още държеше ръката на спътницата си. А тя се бе отдала на чувствата му, слухът, зрението й, всичките й сетива бяха негови. Чух неволно гласа му, докато й говореше.
– Помниш ли… тук на това място… беше облечена в бяло, а цветята по роклята ти се „състезаваха“ кое да излезе по-напред. Колко отдавна беше, а сякаш бе вчера. Направих няколко крачки, после краката отказаха да продължат… Но сърцето ми затуптя и умоляваше: не се отказвай, върни се, хвани я за ръката и й кажи, че я обичаш, че тя е любовта ти, от тогава и завинаги… Любовта никога не ни е напускала, нали, винаги ни е с била с нас. Хубаво е, че те има, че си до мен, любов моя, без теб нищо няма смисъл.
Протегнах букета към двамината старци.
– Вземете, това е за вас. Хубаво е, че ви има.
Вече бях сигурен, че съм намерил любовта. Видях я някъде зарита, но оцеляла все пак вътре в мене.
А вашата къде е, знаете ли?
