Олимпиадата на нашето (не)доволство

Ако ни хрумне да представим Олимпиадата като своеобразен коктейл, то в българската чаша ще трябва да сложим по доза надежда, амбиция, щастие и тъга, две дози заклинания, оправдания и упреци, три дози противоречиви изявления на официални лица и да допълним до горе с милионите, дадени от данъкоплатците за подготовка на елитните ни спортисти. След като добавим задължителните кубчета лед за охлаждане на страстите, можем да пускаме миксера. Получената мътна течност естетизираме с благородния блясък на сребро и бронз, за да придадем автентичност и завършеност, каквито притежават уважаващите себе си коктейли. Горчивият вкус на напитката и най-вече цената й – остават вменен ангажимент на всеки български гражданин. Независимо дали я иска и поръчвал ли я е въобще. В случая от значение е, че на управляващите им харесва. Поне привидно и на думи.

Премиерът Борисов след приключване на игрите заяви: “Въпреки всичко аз лично съм много доволен от представянето на българските отбори”. Министърът на спорта Свилен Нейков също побърза да изкаже одобрение: “Не мога да кажа, че представянето ни на Олимпиадата е разочарование … двата медала са успех”. Председателят на българския олимпийски комитет Стефка Костадинова обаче обяви съвсем различна позиция: “В никакъв случай не сме щастливи от това, че имаме два медала. За мен това въобще не е постижение”. От последвалото много- и разногласно говорене в телевизионни и радио студия, и изявления за печатни медии, данъкоплатците бяха почти удавени в океани от думи, възхваляващи българската методика за подготовка на елитни състезатели, реклама на грандиозното строителство на спортни съоръжения, наивни опити за обяснение на олимпийското фиаско с липса на късмет и отривисто прехвърляне топката на отговорността към федерациите и треньорите. Стигна се дори дотам премиерът да заяви, че “ако държавата извади 1-2 милиарда да ги инвестираме в спорт … съм сигурен, че ще вземем 10-15 медала повече”. Смело изказване за човек, издигнал късмета в ранг на ключов фактор за изхода на една спортна битка.

Архивни данни от българското участие на олимпиадата в Пекин през 2008 г. сочат, че данъкоплатците са платили около 35 млн. лева  за  подготовката на спортистите, срещу което са били “възнаградени” с пет медала, т.е. спекулативната цена на националния престиж възлиза на 7 млн. лева за всяко отличие .  На 18.07.2012 г.   поискахме от Министерство на физическото възпитание и спорта (МФВС) информация относно сумите, изразходвани за настоящия 4-годишен олимпийски цикъл, в това число разпределени по федерации, както и за средствата, платени за пътуването и престоя на българската делегация в Лондон. От полученият отговор става ясно, че “подготовката на 63-мата български спортисти, включени в държавния олимпийски отбор по програма “Олимпийска подготовка” 2012 г. възлиза на 3 997 509 лева”, което ще прави по 63 452 лева средно на състезател или малко над 9 000 лева месечно. Само по тази програма.

“Министерството на физическото възпитание и спорта не би могло да даде с точност и коректност средствата, изразходвани за тези 63-ма спортисти в периода 2009 – 2011 г.” – пише още в предоставената информация, в която ни съветват да се обърнем към всяка една от федерациите. Изводът от направения мониторинг на интернет страниците на 17-те от тях (няколко нямат собствени сайтове), изпратили свои представители на игрите в Лондон е, че никоя не публикува бюджет, отчет за изпълнението му или какъвто и да е финансов документ. Очевидно спортното министерство “изсипва” на сляпо парите на данъкоплатците без да има най-малка представа какво се случва с тях, за какво се харчат и доколко ефективно се управляват. Финансовото министерство, от своя страна, демонстрирало усърдие и последователност в усилията си да задължи търговците, които са и данъкоплатци, да монтират касови апарати в обектите си, с възможност да следи оборотите им денонощно в реално време, нехайно затваря очи за милионите, харчени целогодишно през федерациите за елитен спорт.

Средства, преведени от МФВС по програма “Олимпийска подготовка” за периода 2009 г. – 2012 г. към федерациите, изпратили състезатели в Лондон

Както става ясно от предоставената ни, макар и непълна информация (понеже липсват данни за БФ по Плувни спортове и справка за цената на пътуванията и престоя на делегацията в Лондон), преведените средства за олимпийска подготовка от МФВС към федерациите (виж таблица) никак не са за пренебрегване и приближават, а може и да надхвърлят 50 млн.лева. Така погледнато, спекулативната  цена на националния ни престиж през 2012 г. вече е на стойност 25 млн. лева (за олимпийско отличие) или 3.5 пъти повече в сравнение с 2008 г. В действителност обаче сумите са още по-големи, тъй като по програма “Олимпийска подготовка” четири години са превеждани средства и на федерации, които нямат спечелени квоти за Лондон. Според проучване на ТВ7 сумите за целия цикъл на подготовка, излезли от държавния бюджет към федерациите са 76 866 000 лева. Парите се увеличават, а медалите намаляват.

Какво са медалите в нашия случай? Пет-десет минутна еуфория на живо в залата или пред екрана на телевизора. Секунди за протоколни снимки с управляващи политици, преследващи рейтинг в отблясъка на чужда победа. Индулгенция за “усвоените” пари на данъкоплатците, размахвана от управляващите месеци наред и аргумент за бъдещи харчове . Всъщност, онова, което не спират да ни внушават е, че медалите са престиж.

Нужен ли ни е такъв престиж на глинени крака? Нужни ли са ни съвременни гладиатори, продукт на фармацевтичната индустрия, в каквито се превръщат във все по-голяма степен елитните спортисти, за да подхранват националното ни самочувствие във века на технологиите, информацията и знанието.

Нима престижът на медалите ще заличи факта, че едва 3% от българите спортуват редовно, а 82% не спортуват или го правят по-рядко от един път месечно (данни на Евростат от 2010 г.).

Нима престижът на медалите ще скрие констатацията, записана на страниците на Националната стратегия за развитие на физическото възпитание и спорта в Република България, приета от 41 НС през м. ноември 2011 г., че “заниманията със спорт за деца се превръщат в елитарно занимание и са достъпни само за семейства с добри финансови възможности”.

Фалшив е блясъкът на медалите, щом в страната от 2 700 училища в 600  няма никаква спортна зала, а  в други 500-600  са пригодени класни стаи за занимания със спорт (по данни на Иван Ценов, зам.министър на спорта, огласени на заседание на Комисията по правни въпроси към НС, Протокол 21 от 11.02.2010 г).

Фалшив е блясъкът на медалите, щом дори по време на олимпийски игри дворовете на училищата, в които има спортни площадки, са заключени, а  загрижен за спокойствието си чиновник сложи катинар на цял градски стадион (в гр. Ботевград) с аргумента: “На нито един стадион в България не се осигурява свободен достъп на граждани. Целта е да се запазят съоръженията защото за поддръжката им се изискват значителни средства”.

Фалшив е блясъкът на медалите в страна, която е сред първите шест в Европа по разпространение на детското затлъстяване, причините за което са  обездвижването и ниската физическа активност.

Каква е ползата за обществото от “инвестицията” в елитен професионален спорт, превишаваща в пъти отделяните пари (под 7 млн. лева) за масов такъв. Нужно ли ни е да продължаваме да издържаме “елитни” спортисти с антуража около тях срещу колосалните 27 – 32  млн. лева годишно, да ги премираме допълнително за всяко международно отличие със суми между 2 000 и 35 000 лева, а олимпийските призьори да награждаваме и с пожизнена пенсия, равна на три минимални работни заплати. На финала, ако “елитните” благоволят да създадат школа, да плащаме фамозна такса за правото да обучават децата ни.

Каква е ползата за обществото от бутиковата зала “Арена”, от грандиозните ремонти и строителства в Пловдив, Правец, София, ако за да спортува редовно едно дете, родителите трябва да заделят минимум 100 лева месечно? Колко са онези, които могат да си го позволят? Не е ли крайно време да преосмислим приоритетите си като общество. И да ги заявим ясно и категорично.

Медали, спечелени от български ученици на международни олимпиади, проведени от м. юни до средата на м. август 2012 г.

Всъщност, ако идеята на Пиер дьо Кубертен да възроди Олимпиадите във вида им, в който са провеждани в древна Гърция като образователен модел, включващ в себе си цялата съвкупност от човешки знания, беше просъществувала повече от 36 години ( между 1912 г. и 1948 г., според историческата студия на Richard Stanton “The Forgotten Olympic Art Competitions”), то днес ние българите щяхме да се гордеем с нашите олимпийци. Не толкова с онези от Лондон, а с другите, които само за м. юни, юли и до средата на август се завърнаха в страната с 25 медала (виж таблица), завоювани на олимпийски научни състезания, проведени в цял свят. Факт е, че за тях няма финансови премии в хиляди лева, още по-малко за треньорите им. Ползата за обществото от тези брилянтни умове обаче се изчислява на 6 – 10 % от БВП, а инвестициите, направени за обучението им, по мнение на експерти, се връщат от 50 до 500 пъти. В държавата, в която елитния спорт е приоритет, а образованието основен неприоритет това вълнува единствено мислещите, докато управляващите потъват блажено в омаята на модния за няколко дни коктейл “Олимпиада”.

Светла Василева