Тази перифраза на изпълняваната от Васко Кеца песен „Със сто килиметра в час аз летя” ми идва на ума, чувайки за последното дебилно извержение, т.е. предложение на чутовната чиновническо-бюрократична мисъл на управляващите. А може би са трогателно загрижени за презрения роден пешеходец, изтормозен от нафуканите владетели на пътното, че и тротоарно платно? Не, че горкият не заслужава специално внимание, както прозряха още преди десетилетия безсмъртните Илф и Петров:
„Трябва да обичаме пешеходците. Пешеходците представляват по-голямата част от човечеството. Нещо повече – най-добрата негова част. Пешеходците са създали света. Те са построили градовете, издигнали са многоетажните сгради, прокарали са канализацията и водопровода, павирали са улиците и са ги осветили с електрическите лампи. Те са разпространили културата по целия свят, изобретили са книгопечатането, измислили са барута, прехвърлили са мостовете през реките, разчели са египетските йероглифи, въвели са в употреба самобръсначката, премахнали са търговията с роби и са установили, че от зърната на соята могат да се приготвят сто и четиринадесет вкусни, питателни блюда.
И когато всичко било готово, когато родната планета добила сравнително благоустроен вид, ето че се появили автомобилистите.
Трябва да отбележим, че автомобилът също е изобретение на пешеходците. Но автомобилистите някак изведнъж забравили това. Взели да мачкат кротките и умни пешеходци. Улиците, създадени от пешеходците, минали във властта на автомобилистите. Паважите станали двойно по-широки, а тротоарите се стеснили колкото тютюневия бандерол. И пешеходците започнали да се притискат, изплашени до стените на къщите.
В големия град пешеходците водят мъченически живот. За тях е въведено някакво транспортно гето. Разрешават им да пресичат улиците само на кръстопътищата, тоест тъкмо на онези места, където движението е най-силно и където косъмчето, на което обикновено виси животът на пешеходеца, най-лесно може да се скъса.
В нашата обширна страна обикновеният автомобил, предназначен, както мислят пешеходците, за мирно превозване на хора и товари, е приел страшните очертания на братоубийствен снаряд. Той изважда от строя цели редици от членовете на профсъюзите и техните семейства. Ако някой път пешеходецът успее да отскочи изпод сребърния нос на колата, милицията го глобява за нарушаване правилата на уличния катехизис.
Изобщо авторитетът на пешеходците много се разклати. Те, които дадоха на света такива забележителни хора като Хораций, Бойл-Мариот, Лобачевски, Гутенберг и Анатол Франс, сега са принудени да се кълчат по най-долен начин, само и само да напомнят за своето съществуване.“
Колко актуално звучи написаното във въведението на „Златният телец” на Илф и Петров преди повече от 85 години! В който допотопният автомобил „Лоренц-Дитрих”, прекръстен на „Антилопа Гну”, лети с космическата за времето си скорост от 30 км в час по прашните пътища на НЕП–овска Русия. Явно развинтеното чиновническо въображение на управляващите черпи вдъхновение именно от това отдавна отминало време. Уж в благородното си старание да опази пешеходеца, а всъщност поръчково да изтормози и издои милионното шофьорско племе.
Движение с 30 км/час в градовете?! Автоматично означаващо безкрайни задръствания от пълзящите като охлюви по улици и булеварди всевъзможни МПС. От половин до един час по-ранно ставане за работа и толкова за прибиране у дома на милиони труженици. Скъпоценно време, отнемано от полагаемата им се почивка. Преразход на милиони литра гориво. Явно движението с включени фарове в слънчевата ни страна не удовлетворява напълно ненаситното автомобилното лоби. Както и разрешеното движение със 140 км/час по магистралите. Допълнителните разходи за гориво нарастват пропорционално и отиват в гушите на „Лукойл”, Валентин Златев и знайните и незнайни дистрибутори на горива, пълнещи тайно партийните каси.
Хора, осъзнайте се! Зад всяко уж благородно дело на скъпите ни управляващи, независимо от цвета им, наднича озъбената муцуна на интересите на капитала. А тази муцуна разбира само от БОЙ!
Светослав Атаджанов
