В сайта на българската Агенция по заетостта са обявени 2956 работни места. Както се вижда от сайта, за чистачка се предлага по-висока заплата, отколкото на учител в прогимназиален курс. Дори възпитател (а не учител!) във Вълчи дол ще започне с по-висока заплата – 493 лева, а възпитател в София – с 515 лв. За автомеханик в Свищов обявената заплата е също по-висока – 400 лв, административен секретар в Мизия – 500 лв., бояджия в Горна Малина – 455 лева.
При разглеждане на сайта прави впечатление, че много малка част от работодателите са заявили заплатата, която би получавал служителят при тях, както и напълно липсва информация кой всъщност предлага работата.
Източник: в. „Гласове“
––––––––––––––––
Бел.ред.: Проверка на Eurochicago.com установи, че най-често предлаганата заплата от Агенцията по заетостта за преподаватели с висше образование по общообразователни дисциплини в средния курс (от 5 до 8 клас) е 450 лв. месечно.
Прекрасни стихове във дни на мъка –
прочетох ги и сълзите не скрих:
Единствен Бог остана ни – утеха,
че има Го, и че е Справедлив!
Контейнерите за боклук до блока –
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми страно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.
Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола,
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори –
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах- познах я по гласа.
Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.
Цял ден на работа за нея мислих –
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех –
бях станал ученикът Божидар.
Не бе познала в мене ученика –
самият аз бях доста променен –
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.
В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя – никой няма.
Пред прага – плик, кашончето встрани.
„Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай- ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях.“
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях.
(не зная кой е авторът)
За какво са ни учители, щом за последните 70 години нищо не сме научили?