„Да се завърнеш в бащината къща…“
Димчо Дебелянов
Къде се завръща българинът, който живее в чужбина?
Кои сме ние, лутащи се по далечните и негостоприемни земи на чужбина? Коя сам аз, българка, живееща в Испания, или испанка, тъгуваща за България? Защо съм тук и накъде искам да тръгна? Все въпроси, които си задавам отдавна и отлагам отговорите, защото ме сковава страх – същият страх, който накара родителите ми да заключат входната врата на дома ни в България и да тръгнат да си търсят късмета зад граница. Сега сме тук, понасяйки лишения от друг тип – загуба на роднини, приятели, неща, които си обичал. Като си помисля само, че приятелките ми в България ми завиждат, въпреки че всеки път им обяснявам, че щастливките са те, а не аз. Че няма по-хубаво нещо от това да говориш на родния си език, да обичаш на родния си език.
Като чувал с камъни ми тежат двете години, откакто живея в Испания. При мен „завръщането в бащината къща” беше да дойда тук – при родителите ми, които обичам. Но сега не знам къде е тази ”къща”- защото тук мога да прегръщам мама, в смисъла на Дебеляновия стих, който тази година изучавам в Българското училище, но я няма смирената вечер, въпреки че всяка нощ се моля да сънувам нещо от България.
Сигурно съм една от малкото, които не свикват с хубавия живот тук. Аз си искам моя, предишния живот, с дните, прекарани на село, когато се събира целият род на някой голям празник. Тази година пак ще пропуснем Гергьовденското печено агне. Испанците имат много празници и ги празнуват с голям ентусиазъм, но това са си техните празници, а на мен ми липсват българските.
Къде се завръща българинът, който живее в чужбина – да намери това, което е загубил, когато е напуснал България – сърцето си.
Колко пъти се прибирам вкъщи (коя къща?), разочарована и обидена от някоя дума, която, казана от български приятел, дори не би ми направила впечатление; и внезапно ме връхлитат спомени за родното ми място и колко много искам да се върна… Да избягам, да открия света, в който всички живеят щастливо. Да изтрия сълзите от лицето на милата ми баба, която стои на вратата и ни чака часове права, когато се връщаме през лятото.
Знам, че мечта и действителност са различни неща, но се надявам да се случи онова, което феите във вълшебните приказки винаги казват: „Ако много силно желаеш едно нещо, то непременно ще се сбъдне”.
О, скрити вопли на печален странник,
Напразно вспомнил майка и родина…
Яна Христозова, 18-годишна
Хатива, Испания
Мила Яна,
Твоята изповед не би оставила равнодушен никого, който е все още човешко същество, а не скот от фермата на Джордж Оруел.
За съжаление вече почти три четвърти век у нас се насажда тотална бездуховност, и тя е основната причина за всички последващи я беди, сполетели и сполетяващи българите.
Едно време евреите са били насила изгонени от Обетованата земя поради поругаването на Спасителя. Днес българите са подложени на по-перверзна политика: принудени са доброволно да напуснат Отечеството, за да останат живи.
Моята професия е юрист-международник. Което ми дава необходимите познания за оценка на ставащото в България.
То се нарича ГЕНОЦИД. Същото, което сториха на евреите през Втората световна война, но днес камуфлирано и перфидно.
Родителите ти просто са избягали в търсене на спасение за тебе, за себе си и дори за баба ти, която вероятно поддържат финансово, за да оцелее със символичната си пенсия.
„Кои сме ние, лутащи се по далечните и негостоприемни земи на чужбина?“
Вероятно сте изучавали вече творчеството на Яворов. „Изгнаници клети“ – това са 95% от българите в чужбина (другите 5% са криещите се от грядущия гняв на ограбения от тях народ, надяващи се да похарчат краденото далече от идното Правосъдие).
За съжаление, не сте „отломка нищожна“, ами между 2 и 3 милиони, и то цвета на нацията, нейната напразна надежда и упование.
Уви, не сте и част „от винаги храбър народ-мъченик“. Насажданата в течение на много десетилетия тотална бездуховност превърна някога гордия и храбър народ в чалгаризирано население, принудено да оцелява ден за ден.
„Защо съм тук и накъде искам да тръгна? Все въпроси, които си задавам отдавна и отлагам отговорите, защото ме сковава страх- същият страх, който накара родителите ми да заключат входната врата на дома ни в България и да тръгнат да си търсят късмета зад граница.“
По-точно не може да се каже: именно СТРАХЪТ, насаждан целенасочено от следовниците на хамелеона БКП, приел най-разноцветни окраски (сини, жълти, оранжеви, кафяви, и пр., и пр.), мотивира първосигнално милиони българи да изоставят родните гнезда и да потърсят спасение някъде в чужбина.
Сковавани от същия стаден СТРАХ, сънародниците им бездумно се устремяват към изборните урни, за да легитимират нови претенденти за спасители на нацията, които са чисто и просто поредните ешелони на геноцидната конспирация.
„…Приятелките ми в България ми завиждат, въпреки че всеки път им обяснявам, че щастливките са те, а не аз.
Не, мило дете, нито ти, нито те сте щастливи. Абсурдно е. Всеки от вас е нещастен по своему. Животът в постоянен материален недоимък, гарниран с порнография и безкултурие, няма как да се нарече щастлив.
„Тази година пак ще пропуснем Гергьовденското печено агне.“
Като прескачам езическите корени на обичая, само ще отбележа, че две трети от българите в България от години не могат да си позволят не агне, ами дори кози крак – при двадесетократно по-ниски доходи и често пъти неколкократно по-високи цени на стоки от първа необходимост. Пак ГЕНОЦИД.
„Ако много силно желаеш едно нещо, то непременно ще се сбъдне”.
Хубава мисъл, но тя има и продължение (което често пропускат да споменат):
„Ако много силно желаеш едно нещо, то непременно ще се сбъдне” – стига НЕПРЕСТАННО, СМЕЛО И САМООТВЕРЖЕНО ДА СЕ БОРИШ ЗА ПОСТИГАНЕТО МУ!
Сигурно ти правят впечатление непрестанните вълнения, протести, бунтове, заливащи държавата, в която пребивавате с родителите си.
Е, тези хора ще сбъднат онова, което силно желаят. Защото
– за съжаление или за щастие –
безплатен обяд няма… и няма и да има.
Все пак се радвам, че в съзнанието на едно младо създание са се породили мисли, говорещи за наличие на стремеж за промяна.
Затова:
Нека Господ Бог да благослови теб и всички като теб в благородните ви мисли и последващите ги реални постъпки.
29.09.2012 г. Ваш: дядо Николай Гусев