За правата на човека и гражданина, модела „ляво“/“дясно“ и политическата еволюция
При всеки разговор в България, какъвто и да е сюжетът, неминуемо ми задават въпроса: „Ти на ляво ли си или на дясно?!” Без значение е дали става дума за образование, здравеопазване или шистов газ, всеки събеседник изисква от мен да се легитимирам политически. Въпреки, че във Франция левица и десница също са ясно изразени, етикетът на разделението е само в парламента. Противопоставяне има, но то не почива върху предубежденията, а върху различията в начина на разрешаване на проблемите.
Днес във Франция парещите социални или финансови проблеми се обсъждат без политически предразсъдъци. Медиите не разпалват духовете, а служат за канализатор на различните мнения. Това не винаги е било така. Много са примерите на журналистически изяви, на парламентарни битки, съпроводени с безредици, стачки и барикади. В основата на политическия дебат е безспорно революцията от 1789 г. По това време държавата тъне в дългове, цената на брашното обрича много хора на глад, докато Краля и Кралицата царуват в сравнително безгрижие. Прочут е отговорът на Мария Антоанета към струпалите се пред Версай гладни хора: „Ако нямат хляб, да ядат пасти!”.
Законодателната власт е в ръцете на един парламент, който е по-скоро „Уставно събрание” с консултативна роля. Съставен е от три социални групи: аристократи, църквата и делегатите на провинциалната буржоазия. Тези представители на привилегированата част от населението се посвещават преди всичко на законите за събиране на данъци, като изключват себе си от това задължение. Кралят има последната дума, той представлява изпълнителната власт. Така построената с векове феодална пирамида изключва по-голямата част от населението. Тя не разполага с никакъв отдушник за евентуално недоволство или протест. По силата на закона за действие и противодействие, монархическият абсолютизъм разпалва жаждата за справедливост и свобода. Мизерията и безизходицата се превръщат в революционна динамика. Гаврош и неговите събратя издигат първите барикади.
Людвиг XVI, който не е кръвожаден деспот, все пак изпраща армията срещу бунтовниците, за да възстанови реда. Борбата е неравна, но решилите да се бият докрай прииждат от всякъде. Жертвите са толкова много, че връщане назад няма. Революционерите превземат квартал след квартал, замък след замък. Войниците прекратяват огъня и Краля и Кралицата са взети в плен. Тогава революционерите издават най-важния за Франция и човечеството документ – Хартата за правата на човека и гражданина. Първата точка на този документ гарантира равноправието на гражданите по рождение и премахва привилегиите от произхода. Впоследствие всички закони във Франция и в демократичните републикански системи се позовават на тази Харта.
Но тогава в суматохата, предизвикана от революцията, представители на различни бунтовнически течения тръгват към парламента в Париж. Там те заварват част от предишните депутати. Аристократи и революционери гласуват премахване на Монархията и прокламират Републиката. Остава обаче проблемът с Краля и Кралицата. Людвиг XVI и Мария Антоанета спят върху слама в килиите на отсрещния бряг на Сена. Европейските монархии Англия и Австрия, обезпокоени от развитието на събитията, се готвят за нахлуване на френска територия. В Париж парламентът е обсаден от „Сан Кюлот”, най-крайните революционери, наречени презрително от буржоазията „безгащници”. В тази нажежена обстановка се решава съдбата на кралското семейство. Противници и привърженици на смъртната присъда не се задоволяват само с гласуване и аргументи. Те разменят хули, обиди и псувни. Понякога се стига до юмручен бой. Физическата заплаха принуждава привърженици и противници на смъртната присъда да образуват две отделни вражески групи. Те застават съответно в ляво и от дясно спрямо трибуната. След тридневни ожесточени спорове, гласовете на левицата надделяват. Главите на Людвиг XVI и Мария Антоанета падат под сатъра на гилотината. Започва нова ера за управление на държавата, в която хоризонталната структура замества вертикалната. В случай на конфронтация, в лицето на двуполюсния модел – „левица-десница”, системата разполага с алтернатива.
Двата противникови лагера не се задоволяват със събаряне на Монархията. При всеки повод дебатът между тях преминава през различни форми и редовно напуска парламента, за да се разпространи в обществото. Цели квартали, области и институции се нареждат на дясно, други на ляво. Париж се противопоставя на провинцията, Сорбоната на Академията, Латинският квартал на Десния бряг на Сена… Нови думи се появяват в речника, като „реакционер” и „авангард”. Дебатът на идеи надхвърля границите на Франция и стига чак… до България. Стотици са българските политици и интелектуалци, които посещават Париж и взимат участие в споровете.
Димитър Спространов от Охрид ръководи Асоциацията на българските студенти в Сорбоната. В Париж излиза на френски език вестникът „L’Echo de Bulgarie”. Когато през 1887 г. движението на Генерал Буланже заплашва „Републиката” с военна диктатура, Захари Стоянов се намесва с тъжна ирония: „В последно време ние сме отчаяни в прогреса на републиканската форма, като гледаме, че най-горещите нейни защитници във Франция трампиха свобода, братство и равенство с мустаците на Буланже” – пише той.
Демократичният дебат между левица и десница, с безболезнената сменяемост на властта, продължават повече от 200 години. Случайно или не, парламентите в Париж и в София носят едно и също наименование – „Assemblée Nationale „ или „Народно събрание”. В Англия тази институция се казва Hose of Commons, в Русия – Дума, в Германия – Bundestag, в Испания Cogreso de los Diputatos.
По отношение на политическата двуполюсна структура, френският модел е оставил безспорен отпечатък върху българската държавност. За да бъде съответствието пълно обаче, липсва една съществена подробност. Политическите промени в България са ставали винаги стихийно. Малко или много те са били налагани отвън. Българските политици просто не са разполагали с време, да обърнат повече внимание на най-съществения документ на демократичното законодателство – Хартата за правата на човека.
Париж, 30.08.2012 г.
Божидар Чеков
