Между камбаната и мюезина

Spread the love

В Странджа най-после се роди дете. Холандче

Диан Божидаров, в. „Сега“

Снимки: Авторът

Наш екип пътува към Странджа. Питам се по пътя какво е изключителното на този изключителен край. Може би широколистното зелено море, свършващо в синьото. И двете дават простор. Странджа е планина, над която взорът полита.

Този край е бил винаги разделен. С кървищата на историята, особеностите на географията, кльона и браздата. По тези земи е имало животи, които не могат да се преразкажат. През Илинденско-Преображенското въстание селяните се организират в смъртни чети, дават обет да се бият докрай. Поп ги опява предварително.

Странджа бе границата между нова България и стара Турция, между Варшавския договор и НАТО, съветския социалистически блок и вражеския му капитализъм. Днес е южната порта на ЕС, през която Турция се надява да влезе. И винаги е била граница между църковната камбана и минарето на мюезина.

Днешните проблеми са ясни – бедност, която обхваща и други краища на България, стремително обезлюдяване, пътища, които страната ни трябва да направи поради международно им значение. За Странджа българите все повече говорят като за екзотична дестинация – да отидат там, да се порадват на природата, паметниците, да си заминат. А прекрасните странджански къщи с високия каменен зид, а послe дървото над тях, плачат.

В Странджа се срещнахме с различни хора. Не бяха много, защото хората по принцип са малко. Всеки сподели различна история, която трудно може да се свърже с другите. Но това е пъзел, който не е важно да бъде нареден. Важното е, че го има. Всяка негова частица диша, пулсира и пълни с живот спаружените ни от „модерното“ всекидневие дробове.

Защо от камък?

Село Бяла вода се намира в средата на пътя между Бургас и Малко Търново, стига се по разклона за село Визица. Някога се е намирало в ниска местност, наречена Градище, сега е разпиляно по няколко хълма.

На „площада“ ни среща кметският наместник Иван Жеков и веднага разпознава, че сме журналисти. Нищо не крие. Води ни в местната църквичка. Показва старите икони и казва, че им търси реставратори. Дошли те и съобщили, че най-старата не могат да оправят. Тя е на няколкостотин години, никой не знае колко точно. Изобразява свети Константин и Елена.

Църквичката се казва „Свети пророк Илия“ и е архитектурен паметник. Строена е през 1863 г., полувкопана. Зидовете й са от ломен камък, подът е покрит с антични тухли. На нейно място е имало древен храм с оброчен надпис на Херакъл. А олтарната маса е от камък. Бай Иван ни пита – защо от камък. Ние гадаем: защото това е Божият престол, самата църква е каменна и т.н. Но бай Иван продължава: „Ясно, но защо точно от камък?“. Ние се предаваме, искаме да знаем причината, но той казва, че сме млади и сами трябва да разберем. Четял Библията, преразказана от Пърл Бък. Там всичко било написано, ние също трябвало да я прочетем.

66-годишният бай Иван говори и за робството. Разправя, че до нападенията на черкези българите по този край са си живели като царе. Дядо му, който стигнал до 104-годишна възраст, имал следната приказка: „Турско саге, български живот“. В превод това е нещо като идеал – българин да си, а турчин да ти е съдия. Всъщност бай Иван е прав, тъй като тези места са били хас, т.е. султанска област, в която християните се трудят за благото на всемогъщия османски владетел. Никой не смеел да ги закача. Но щастието свършва през XIX век, когато почват нападенията на черкези и башибозуци. Главорезите плячкосвали селата в долините, за да не ги види турската власт. Затуй и селяните се местят от ниското върху баирите.

Иначе в Бяла вода живеят 33-ма души, а безработицата е нула процента. В трудоспособна възраст са трима души – единият завежда пощата, вторият има магазин, третият прекопава градинките за 130 лв. Това е Цигането, мъж, роден през 1966 г., който е най-младият жител на селото. „Ей, измете ли? Браво, отивай да почиваш, ама май пак си дръпнал“, подвиква шеговито бай Иван. Цигането много пиел.

В Бяла вода хляб се носи два пъти в седмицата, пенсионерите разчитат на благоволението на Дянков, имало и частно животновъдно стопанство, в което се трудили 6-7 местни, но в кризата затворило. Зимата била люта, снегът – до колене, но машините на община Малко Търново почиствали пътищата. „Най-много два дни да останем затворени“, казва бай Иван. „Че малко ли са?“, питаме ние. „Е, какво му е, на сняг всеки се радва“, казва Иван. Той пак се шегува, но ние не знаем дали наистина се шегува. В Странджа не срещнахме човек, който се оплаква от живота.

А бай Иван бил някога тираджия, живеел в града, върнал се на село, защото му харесва, а и да помага на двамата синове. Единият бил полицай, другият се занимавал със строителство, ама кризата го попарила. Попарващи са и цифрите – преди 40 години в Бяла вода са живеели към 300 души, с всяко десетилетие преди това намалявали със стотина.

За самодивите – от първа ръка

Странджа е магична планина, тук човек не разсъждава с ума, а с кожата. Тръпки лазят върху нас, настръхваме, сякаш вятър духа, а не духа. В планината има десетки свещени места, хората предават легенди, видения. С нас е етнографът Росен Гацин, който изследва вярата в демонични същества. От години се е посветил на тази дейност, сега разговаря с местните люде. „Край с. Граничар (по на юг – бел. авт.) има местност Самодивска поляна , където се наблюдавала т.нар. самодивска сватба, този мотив се среща на много места в България. Според хората се е чувала гайда, която не е свирела „на весело“ като на сватба, а е свирила „тежко“. След самодивите имало и един мъж, който е бил гайдарджия“, констатира чутото Гацин.

Предаваме разказа пред него на баба М.И. Поради характера на темата го цитираме почти дословно и запазваме бабата анонимна. Тя е под 70-годишна възраст:

„За самодивите съм свидетел. Учих в Грудово, вървяхме пеш до там и в три часа тръгваме, с баща ми. До гробището на триста метра от там има „самодивска поляна“ – всичко наоколо е гора, а там вечно трева няма. Веднъж баща ми ме чака и минаваме от там, татко ми вика да не се изплаша. Казват, че в 12 часа се чува гайда, хоро играят. Гласовете ги чухме – гайда свири, играят, но не минахме точно от там, диаметър да има десет метра. С ушите си го чух, но не като нашите гайди, а едно тежко – дълин, дълин, дълин… Баба ми, която умря на 108 г., викаше – самодивата е като сянка, без душичка. Такива стават момичета, които не са опеяни и прележани (пазени – бел. авт.)“.

Етнографът Гацин продължава със събраната информация: „Местните вярват и в зли духове, които обитавали домовете. Причината за поява на такъв нечист дух хората обясняват с раждането на жена, която не е била женена, и последвалото убийство на незаконното дете, такова дете бивало заравяно в мазето на къщата. Неговата душа се превръщала в „дух“, който тормозел обитателите на дома“. Вярванията според Гацин са резултат от невероятното чувство на човек за вечност и непреходност. „Човекът, възприемащ себе си като космос и център на света, търси обяснение на всяко природно действие, на болестите и бедствията, които не може да контролира. Именно заради това Азът насища пространството с демонични същества, които до определена степен са били медиатори между този и другия свят, където според колективната народна памет се намират мъртвите предци“, коментира Гацин.

Бебето на Странджа

Бай Иван бърза да разбърка джибрите, а ние тъкмо ще тръгваме. И ни съобщава, че селото си има бебе. На шест месеца, холандче. Родителите му се занимавали „с екологията“.

Къщата на холандците е на края. Нито хубава, нито лоша, но в двора цари безпорядък от бои, кофи, изолационни материали. Те не показват толкова строителен размах, колкото неумението на собственика да ги подреди. Посреща ни приличен холандец, казва, че много се радва да ни види, но не може да ни отдели и минута, тъй като стяга семейството за отпътуване. Все пак разбираме, че ще си заминат от Бяла вода заради невъзможност да гледат детето тук. Ще се заселят във великотърновско село, където имало възможност. Мъжът, когото ние в бързината кръстихме Ханс, обясни, че не се занимава с екология, а с уебдизайн. От три години бил в Странджа, харесвал природата. Докато нахвърляше перфектен български, ние заподозряхме Ханс в хипария. И още един извод, този път категоричен и потвърден от срещи с други чужденци из България: тези хора не приемат никого при случайни срещи и са ужасни в грижата за собствените си дворове.

А кога българче се е раждало в Бяла вода, историята не помни, защото се е случило много отдавна.

„Абе, момчета, кога туркиня е раждала тук деца?“

Село Сливарово е на самата граница. Зад стария кльон, до самата Резовска река. В България си, но и в гори тилилейски. Камък да хвърлиш, пада в Турция. Но човек тук не мисли много за държави. Той мисли, че планината е една, гората е майка на всички, реката им дава живот, а тесните склонове са покрив. Тук дишаш природа, а баба Мара, кметският наместник на Сливарово, разправя, че идват хора да се лекуват и на първия ден хвърлят хапчетата.

Но размислите за ненужните държави и величието на природата са на първо време. Склоновете от двете страни на реката са еднакви и притискат задушевно гръдта на туриста. От единия обаче се чува пеенето на мюезина, от другия – звънът на камбаните. „Тъй си живеем – те пеят, ние бием камбаните“, казва баба Мара. А в Сливарово има църква, параклис, пещерата светилище Света Марина е тук. Камбаните бият силно.

В Сливарово живеят 11 души. Откъм турския баир също има селце. Това е Караджадая (Цикнихор е българското му име), с четирима жители. Баба Мара говори много сърдечно за хората отсреща. Виждали са се, говорили си на български. „Те знаят, че са българи, че коренът им е наш, а и може ли да е различно? Всичко е било българско навремето, оттатък баира, надолу, към Лозенград – всичко българско“, реди баба Мара. „Ето, аз гледам всеки ден майчините си ниви отсреща“, казва тя и сочи турския баир.

Който знае историята, ще потвърди повечето думи на баба Мара. И все пак ние я питаме дали хората от другия хълм потвърждават, че са българи. Тя отговаря, че мълчат.

Баба Мара е живяла на много места, родом е от Сливарово, връща се тук на стари години. Работила е в обредния дом в Момчилград. И без да я питаме, почва да говори за възродителния процес. „Абе, какви невероятни неща се приказват днес! Вие знаете ли какво беше? – идва младото момиче и вика: – Не искам повече да съм Хатидже, искам българско име. Но тихо, баба да не чуе. Радваха се, за младите бе празник, те се срамуваха, че нямат български имена. Старите се мръщеха, държаха младите изкъсо. Заедно бяхме по празниците, уважавахме се – те на нашите, ние на техните. Истината трябва да се знае цялата“, разправя баба Мара.

Къщите в Сливарово са достоен обект за всяка рисунка или фотография. Красива, но и тъжна. При липсата на хора растителността постепенно поглъща сътвореното от човека, пълзи по камък и греди, но духът остава. Пред всяка обитавана къща в Сливарово е забито българското знаме.

Ние можем само да гадаем какъв е бил животът 45 години в това село, зад кльона. Как се е влизало, излизало, може ли въобще човек да съществува нормално и да гледа деца там. 650 души е било населението през 50-те години, те поради буквално военната обстановка се изнасят. Баба Мара жали за заставите, охраната, но не пропуска и факта, че комунистите са щели да избият около 9 септември нейни близки, преди да успеят да избягат.

Тя знае много истории. И за турските гонения от началото на миналия век, за трагичните съдби, но все някога спира да говори за политика. И го обръща на природа. „За мен Бургас не е най-добрият град за живеене. Бях там, знам го, не е. Идва оня ден Дичо, певеца. Викам му: абе, Диче, как живеете в тия градове? Тук е животът. Вярно, с хляба сме зле. Носят го два дни в седмицата, докато дойде доставката, старият мухлясва. А знаете ли защо мухлясва? Пълен е с боклуци. Светът полудя, това живот ли е, който се живее?“, реди баба Мара, докато готви зимнината. Черпи ни със сирене с мляко от кози и овце.

Животинките са по-надолу, по баира към Резовска река, гледа ги мъжът на баба Мара. Те са единствените пазители на границата. Той е бивш военен, с висок чин и длъжност, отдавна прехвърлил 80-те. Таи обида към политиците, съжалява, че държавата ни днес е разграден двор, но не иска да разгласява защо. Пред този мъж навремето са треперели чужди и свои. Днес е съсухрен, съборен, но не от старостта, а от неправдите. Не иска да бъде сниман. Представям си го на снимка: стегнат, спретнат, безупречно чист, както някога е било. Снимали са се тъй, че като грабнеш фотографията, да козируваш. А днес…

Няма нужда този човек да ни разказва колко съборена е българската държава. Кльонът е разбит, караулното е почти разрушено. Близкият турски пост също бил свален, но никой не съборил вишката. А ние… Звездец навремето всяваше ужас в мъжката част от населението. Днес пак е ужас, човек просто трябва да погледне оглозганите от роми стари военни блокове.

По пътя обратно Странджа е все така необятна, зеленото море издава мъдро спокойствие, в пазвите му, чуваме, се заселват екокомуни. Минаваме край Граматиково, селото с невижданите за планината 382 жители е направо като столица. Високи къщи, спретнато. Децата в него всеки ден пътуват 45 километра до училището в Малко Търново.

Мои познати от Средец (бивше Грудово) разказаха следната история тези дни. Видели нови фермери в района, които копаели, орали, грижели се за земята. Млади хора били и моите приятели се зарадвали – ето, младите се връщат към земята, работят, не ги мързи. Отишли да се запознаят. Били французи.