Фондация „Торос-Вит“ и Движение „СДС – Възраждане“ – Пловдив искат да се направи Музей на насилието, мемориално място за жертвите на комунизма в килиите, където са били задържали политическите затворници. В сградата на пл. „Стефан Стамболов” №1, където сега се помещава централната администрация на Община Пловдив, от 1944 до 1959 г. е било Областното управление на милицията, включително местата за задържане на Държавна сигурност. Има още живи пловдивчани, жестоко изтезавани в тях, там са били извършени и няколко убийства. Повече за инициативата за Мемориал на жертвите на комунизма в Пловдив можете да прочетете в текста по-долу, чийто източник е toross.blog.bg.
–––––––––––––––––––––––––––––
Музей на насилието, на Злото в Пловдив…??!
Сградата на пл. „Ст. Стамболов” 1
Схема на килиите на ДС в сградата – убийствата са ставали или в изолатора /малката стая до тоалетната/ или в стаята на дежурния по ДС, а побоищата и изтезанията – навсякъде.
Списъците на избитите без съд и присъда само в Пловдив за периода 9 – 14 септември 1944 г. – само за 5 дни – 88 българи ! И не са всички… Има и „безследно изчезнали“.
Музей на насилието, на Злото в Пловдив…
„Бяха преградили с платформи сградата, уж да не се чува и вижда какво става там, но вечер из целия квартал се чуваха писъците и стенанията на измъчваните хора. Докарваха ги с камионетки… Ние, съседите не смеехме да минаваме от там, нито да питаме какво става. Един ден чичо Петър, бащата на Стефка, моята съученичка, изчезна…След два-три дни го взеха от подземията. Мъртъв. В затворен ковчег. А беше млад човек.“ /Лиляна Пиперкова/
„Моите страдания започнаха от подземията на тази сграда, където сега е общината. Натъпкаха ни в килиите всички, които хванаха от първата Асеновградската конспирация и започна денонощен бой. После съд, затвор… И така 21 години.” /Стефан Вълков/
„Два – три пъти прибираха в тези подземия и Сашо Сладура, докато бе в Пловдив, после го убиха в Ловеч.” /Тодор Тодоров – Африката/
„Ама защо бе всичко това?! Защо? Толкова хора изпотрепаха… И аз минах по реда си.” /Стойчо Чучев/
Казват, че който не помни и не уважава миналото си, е осъден да го повтори. Така е и с нациите, с градовете.
В началото на годината с представители на европейски неправителствени организации, репресирани, музейни работници, архивари, приятели решихме да направим Мемориално място за памет/Музей на насилието/, на основната репресивна машина, действала в България повече от половин век – Държавна сигурност. В Пловдив, а и в страната няма по-подходящо място за него от килиите, където са били задържани противниците на режима – от 1944 г. до 1959 г. сградата на пл. „Ст. Стамболов” №1 е била Областно управление на милицията, а в подземията и местата за изтезание, за прекършване на свободния житейски избор. По стечение на историческите превратности са запазени в почти автентичния си вид. „Неудобство” се оказа, че в сградата сега се помещава централната администрация на община Пловдив, а в подземията/въпреки повишената влажност/ се съхранява част от архива на общината.
На 17.04.2012 г. Фондация „Торос-Вит” направи официално предложение на Кмета и Председателя на Общинския съвет за създаването на специфичната форма за осмисляне на комунистическото минало и насилието над личността на автентичното място, така както е в бившите социалистически страни.
Отговор не получихме.
На свое заседание на 16.05. т.г. УС на Фондация „Пловдив-европейска столица на културата” изрази своята принципна подкрепа за идейния проект. На 09.06. фондация „Торос-Вит” организира международна конференция „Комунизмът и ДС – неразказаното минало на България”. Участието надхвърли очакванията ни – дойдоха научни работници дори от САЩ, много репресирани, двама съветници на президента Плевнелиев. Всички подкрепиха идеята с нарочна подписка и декларация. Повече за нея тук – http://toross.blog.bg/politika/2012/06/12/konferenciia-za-antikomunizma-i-dosietata.966896
Реакция нямаше.
Междувременно сходна идея бе възприета и пристъпено към реализирането й от Държавна агенция „Архиви“ – София, неправителствени организации в Румъния, Чехия, Словения, Сърбия, дори Албания. Пловдив отново „блестеше“ с отсъствието си. На 17.06. того написах второ предложение до ръководителите на Община Пловдив, в което, освен стореното до този момент, отново подчертах, че фондация „Торос-Вит” е готова с изцяло собствени сили да осъществи идеята.
Този път получихме отговор. След месец.
Кметът Иван Тотев, с писмо Изх. № 12ФН158 от 13.07.2012 г. ни уведомява, че „идеята е много интересна”, НО „подземните нива на сградата на пл. „Ст. Стамболов” №1, към момента изцяло са заети с архива на Община Пловдив. Търсим подходящо място за нашия архив, на засега общинската администрация не е намерила подходяща сграда за него” и в заключение сме уверени, че „продължаваме да търсим разрешение на този проблем”.
Дали е добро намерение или елегантен отказ не мога да реша…
Жалко за огромният архив, събран през годините – списъци на избитите в Пловдивско, спомени, снимки, дори схема на разположението на килиите в общинските подземия. Хора, преминали през адовите места, са запазили дребнички, но съществени вещи за онези дни на Голямото Зло. Жалко, че две десетилетия пропускаме или съзнателно премълчаваме мащабния, реалния, безпристрастния разказ за насилието, политическото насилие, съсипало съдбините на хиляди българи, изкривило и дори генетично променило кода на българската памет.
Междувременно вдъхновени и чисти млади хора от интернет сдружението СДС – Възраждане от Пловдив инициираха петиция в подкрепа на идеята – http://www.peticiq.com/muzei_pld . В тях ми е надеждата, че ще помнят, уважават и почитат паметта на предците, погубени заради свободомислието си. В крайна сметка исторически, глобално ТЕ ПОБЕДИХА – ОНЕЗИ, ИЗБИТИТЕ БЕЗ СЪД И ПРИСЪДА, ПРЕМИНАЛИТЕ ПРЕЗ ПОДЗЕМИЯТА, ЛАГЕРИТЕ И ЗАТВОРИТЕ… Идеите на комунизма и насилието рухнаха, историята ги отвя, но нека не забравяме, че е имало хора, платили прескъпа цена за тържеството на демокрацията и свободата!
Подкрепете поне петицията на младите хора. Не изисква много усилия – само няколко кликвания с мишката на тази машинка.
Не се сещам какво друго да направя – подписка по улиците на Пловдив, протести, групи за натиск, политически протекции, бдения… Много хора предложиха и скромна финансова подкрепа – кой колкото може. Но това ли е решението?! Не ми се цитират нелицеприятните констатации, направени от европейски организации за това как ние, българите, пловдивчаните почитаме паметта и съвестта, как осмисляме близкото си минало… Тъжно е. Как да се накара администрацията да осъзнае, че прочитът на онзи разказ е важен за нацията, за града, за хората в него??! Как да обясня, че в историята се остава с подобни жестове, че след 10 години едва ли ще се помни по кое време е пренареден калдъръма, но със сигурност ще се знае коя общинска управа е дала своя принос за историческата памет на Пловдив?!
Ще ви моля, драги читатели, за подкрепа. Кой каквато може да ни окаже, за да не се срамуваме от наследниците си.
Ами, това е, без извинение към никого…
