Средният американец има двама приятели и ходи на гости само ако се уговори седмица предварително. В България трябва да правиш график за среща с приятели, за да успееш да се видиш с всички
Проф. Рандъл Бейкър*, в. „Сега“
Когато 17 септември, денят на патрона на столицата св. София, наближи, започнах да си мисля кои са причините да се преместя в този град и какво се е променило през 22-те години от първия ми контакт с него. България е позната най-вече с емиграцията – навярно повече от два милиона души от най-умните, най-амбициозните и енергични граждани са напуснали в момент, когато са били най-нужни на страната си, а тя не е могла да им плаща достойна заплата. Пришълците в България – макар и значително по-малко на брой – могат да се радват на невероятно ниските цени на недвижимите имоти по черноморското крайбрежие, около Велико Търново и из западащите села. София остава встрани от всичко това, като запазва обаче българския си характер и култура. Тъкмо затова я харесвам толкова много. Дори в наши дни туристи тук ще се видят рядко. Да живее човек в София, е истинско потапяне в българския дух.
Когато за първи път се озовах тук през 1990 г.,
всичко в София се въртеше около промяната
– края на предишната система, без изобщо да е ясно какво би представлявала „новата система“. През следващите няколко години, когато инфлацията се развихри, работните места започнаха да намаляват, пенсиите се девалвираха, а накрая и някои банки започнаха да се фалират, забелязах, че несигурността се превръща в безпокойство. Помня дългите опашки пред гишетата с хора, които се опитват да спасят спестяванията си. В такива обстоятелства емиграцията винаги нараства. Тогава недвижимата собственост започна да се продава на безценица, а спекулативното строителство покри природните чудеса по черноморското крайбрежие с отблъскващ бетонен обков.
Въпреки пословичния песимизъм на българите, нещата започнаха да се подобряват и от година на година градът заприличва все повече на столица, услугите станаха по-адекватни и истинският чар на София отново пролича. През 2008 г. статутът на града като една от столиците на Европейския съюз също тласна София в положителна посока. За мене обаче тя е запазила много от големите си традиционни предимства. Както Париж, центърът й е запазил характера си; човек се натъква на привлекателни магазинчета в самото й сърце; хората и живеят, и работят тук.
В САЩ градовете са изтърбушени
– центровете им са запуснати, безжизнени пространства; в много случаи бизнесът се е прехвърлил в периферията, а и хората са се преселили в предградията. Тези особености превръщат София в неимоверно привлекателно място за разходка. Пазарите за селскостопанска продукция довеждат провинцията всеки ден във всички градски квартали, включително и по улица „Граф Игнатиев“. Чудесно уреденият градски транспорт дава възможност на хората без коли, като мене, да достигнат всяко кътче на града евтино и лесно. Всичко би било съвършено, ако можеше да се поправят и тротоарите.
Друга, навярно по-важна черта на града за имигранти като мене, е общественият му живот. Едно национално проучване на вестник „Уошингтън Поуст“ от 2006 г. разкрива, че „средният американец има двама приятели“. Без угризения мога да се подпиша под това твърдение, тъй като самият аз бях американец по онова време. Положението не е било винаги същото, но сега е така. Не мисля, че са много българите, които биха могли да си представят положение, в което да имат само двама приятели. Списъкът на контактите в мобилния ми телефон тук е четиринайсет пъти по-дълъг от списъка на американския ми телефон, натрупан през 24-те ми години там. Тук ми се налага да правя график за срещите си с приятели, тъй като в противен случай не бих могъл да осъществя всичките си уговорки. А само за един час можеш да се откъснеш от центъра на града и да се озовеш на Витоша или пък в Стара планина – уединен сред красота и тишина.
Значителната несигурност от 90-те години на миналия век е вече минало, но безпокойствата за цената на живота и твърде ниското заплащане на труда все още ги има – истина е, че България навярно е най-бедната страна в Европейския съюз. Кризата, обхванала целия ЕС, с растяща стремглаво безработица и несигурно бъдеще, в никакъв случай не поощрява емиграцията, докато в София перспективите за малкия бизнес също не са особено розови. В сравнение със съседна Гърция обаче България е нещо като рекламно лице за финансова стабилност и добър мениджмънт. Тук почти няма дългове към чуждестранни банки, бюджетът е по-балансиран, отколкото в която и да е друга страна от ЕС (освен може би Естония). Затова в България не е нужно да се прилага режимът на строги икономии, до който се стигна в Испания и Гърция; безработицата също не е толкова тревожно висока. Ако се разглежда в такъв контекст,
животът в София не е богат, но е честен
За софиянци би било неестествено да не се оплакват, но за разлика от повечето останали европейци те имат много по-малко основания за това.
По ресторантите и баровете, каквито тук изглежда има хиляди, ще чуете много оплаквания – и това би изглеждало странно за „американския“ наблюдател: според него е необичайно да се храниш в заведение, когато нещата не вървят добре. Имам много приятели софиянци, имигрирали в САЩ. Те са добре образовани, амбициозни и трудолюбиви, затова голяма част от тях са преуспели. Повечето от тях обаче се чувстват нещастни, тъй като са изолирани и нямат приятели… освен ако не живеят сред много други българи като в Чикаго. От живота в София им липсва онова, което са приемали за гарантирано, жадуват за спонтанността, която им е позволявала да решат да направят нещо в последния момент, а не да го уговарят една седмица предварително.
Струва ми се, че тия хора наистина оценяват София и социалната й енергия. За онези, които са израснали тук, това едва ли е така, защото улисани във всекидневния живот, те приемат добрите неща за „вързани в кърпа“. Разбира се, София може би ще започне да прилича повече на Запада с неговата изолираност, страх, отчуждение и други западни черти. Ако схванат по-добре стойността на онова, което имат, софиянци – вместо да го загърбят като част от миналото – ще положат повече усилия да го съхранят. Вече над 22 години наблюдавам как градската инфраструктура неотклонно се подобрява, докато това не става другаде като при учителските заплати или с достъпа на хората до здравеопазването. Дните на убийствата в мафиотски стил са до голяма степен отминали и аз определено се чувствам тук в безопасност.
София е приятен за живеене човешки град, макар че трябва да отминат години преди кварталите
„Дружба“, „Младост“ и „Люлин“ да се приспособят към хората
и да престанат да са паметници на безразличието и немарата към междублоковите пространства. Чужденецът естествено е привилегирован, дори и онзи, който, като мене, не притежава собственост тук. Софиянци биха могли да промърморят за него: „Какво ли разбира той от живота в София?“ Многото ми български приятели са склонни да описват живота си като ограничен, с малки възможности за избор и сериозни страхове, така че аз познавам и тази гледна точка. Спомням си, че гърците, съседите от юг, разполагаха с много възможности, за които обаче не можеха да си платят и чиято цена се оказа съкрушителна. И аз бих искал тези неща да се подобрят за приятелите ми, но те не трябва да забравят, че притежават други предимства, които не могат да се купят. Но дали пък хората, които имат много вещи, са по-щастливи? От горчивия си опит разбрах истината в поговорката „Човек започва с притежанието на вещи. Накрая вещите притежават него“. Тъкмо онова, което е заместило вещите, все още прави живота в София така добър. Освен това българите съумяват да живеят редом с малцинствата без хаоса и кръвопролитието, каквито има в други балкански страни; изборите тук се провеждат по мирен начин; мирът господства от първото ми идване досега. Това са твърде важни фактори, ако животът в България се съпостави с възможните алтернативи.
Днес просто знам, че не мисля да напусна града, а мисълта да отида в чужбина подменям с пътуване до Черно море – то е, струва ми се, толкова чуждестранно спрямо София, колкото която и да е от останалите части на Европа.
––––––––––––––––––––––––-
* Проф. Рандал Бейкър е роден в Уелс, Великобритания, през 1944 г. От 1965 до 2011 г. работи в университети в Европа, Америка, Африка и Азия. От 1984 до 2008 г. живее в САЩ и работи в Университета в Индиана, гр. Блумингтън. Преподавател е по публична администрация. С България е свързан от 1990 г. досега като един от основателите на Нов български университет, член на Настоятелството му и преподавател. Рандал Бейкър е заслужил професор на Университета на Индиана, САЩ, почетен доктор и заслужил професор на НБУ, София, и почетен професор на Западния университет, Азербайджан. Член е на Международната фондация „Гео Милев“.
От 2008 г. живее в България. Автор е на научни и художествени книги, някои от които (До София и назад, Странни места, интересни хора и Българиана), са преведени на български език: http://www.randallbaker.org/
** Превел от английски Боян Николаев
