София, 27 септември. В конферентната зала на БТА се проведе пресконференция, организирана ат Сдружение „ДА“ – Демократична алтернатива. Темите, обсъждани в нея, бяха свързани с конституцията и с дискриминацията на българите с двойно гражданство в техните избирателни права. Основателите на Сдружение „ДА“ – Божидар Чеков и Румяна Угърниска бяха довели специално за брифинга френския професор по конституционно право Ги Каркасон, който е участвал в последните поправки на френската Конституция и е съветвал Митеран, Ширак, Саркози, както и сегашния френски президент Оланд.
Г-н Божидар Чеков заяви, че първата задача на всеки, който обича България, е да работи за обединението на българите, и че това обединение минава през законността. „Не може да се делим на българи от България и българи от чужбина. Това беше от времето на комунизма задълбано в главите на хората, запечатано в конституцията. Няма французи от чужбина. И когато се говори за министерство на българи от чужбина, за агенция или комитет на българи от чужбина – това са понятия, институции, които ни делят. „Един за всички, всички за един“ трябва да бъдем, за да бъде спасена България“ – каза г-н Чеков и запита реторично дали братята Христо и Евлоги Георгиеви, Димитър Талев, Гоце Делчев и стотици други, направили много за страната, са били българи или българи от чужбина.
Ето какво още каза г-н Чеков:
Моите деди са родени извън България. Според сегашната конституция аз може би не съм българин. Кой решава кой е българин повече или по-малко? Откъде е този поглед, защо е това делене? Печелим ли от това нещо? И затова давам примера на Франция. Аз живея във Франция от 45 години. Отидох там след събитията в Чехословакия, избрах свободата. Върнах се в България 1991 г., за да подкрепя гладната стачка срещу конституцията на тогавашната опозиция. Някои от вас си сигурно свидетели на тези събития, по-младите хора не са. Конституцията, която беше измислена в 1990 г., беше направена от хората, които държаха еднопартийната система в продължение на 45 години. Те направиха една конституция, чиято първа задача беше да изключат емиграцията от политическо участие в това, което ще става в България. И успяха. Защото вкараха едни членове – като чл. 65 например, който е за двойното гражданство. Защо ние имахме двойно гражданство? Защото който минеше границата нелегално, той нямаше документи. И той получаваше документите на страната, която го беше подслонила. И хората, които писаха тази конституция, го знаеха отлично. Поради това те внедриха този член за забрана на двойното гражданство, изключиха емиграцията от участие.
Установих, че цялото френско общество или леснотията, с която аз се приспособих към него, почива върху Хартата за правата на човека, която е от 1789 г. Интересното е, че френските революционери са я написали, преди на напишат конституцията. Че всеки човек се ражда равноправен на другите хора. И с времето установих, че във Франция наистина всеки закон държи сметка за правата на човека. И тази свобода на личността или уважението на администрацията, на държавния апарат към личността обединява хората и прави нацията. Не е ли това, което липсва на България днес? Това обединение на нацията. Защото тази свобода на индивида, гарантира от конституцията, сплотява всички индивидите около тази идея.
С голяма болка видях как в България обществото се раздробява на малцинства. Как чужди фондации работят за това делене. И казвам – защо във Франция няма малцинства? Защото французите отказват това понятие. Защото са много по-силни обединени, отколкото разединени. Лично аз съм срещал стотици българи и мога да твърдя, че не са само парите тези, които ги влекат навън. Има хора, които биха могли да печелят повече в България, отколкото в чужбина. Но те заминават защото нещата в България не са на европейско ниво по отношение на правата на човека.
Във Франция съм бил избиран, избирал съм, участвал съм в избори. Това, което става в България, няма нищо общо с едни истински избори. Когато обяснявам на моите френски приятели, че тука бюлетините се броят тайно, при затворени врати, те не вярват. Бюлетини трябва да се броят открито пред всички, пред цялото общество. Във Франция няма ЦИК, впрочем. За какво служи ЦИК? Как може една комисия, която почива върху квоти на управляващите, да решава кой може да бъде избиран и кой не? Във всеки втори закон в България лъщи дискриминация. В най-бедната държава на Европа парите играят най-голяма роля в избирателната система. Как е възможно който плаща повече, да бъде избиран? Как може този, който брои, да бъде платен?
В България от сутрин до вечер се говори за инвестиции и за пари. Това ми прилича на поговорката „Гладна кокошка просо сънува“. Не бива да се залъгваме. В една страна, която се обезлюдява, никой няма да инвестира. Инвестира се само в динамични общества, където има все повече и повече граждани. На тази работа, за осъвременяване на законите, за равноправие на гражданите, на нея разчитаме за пътя за връщане на тези, които заминават. Защото статистиките предвиждат, че след 15 години българското население в страната ще бъде малцинство.
От своя страна г-жа Румяна Угърчинска направи кратка ретроспекция, връщайки се към изпратеното миналата година Отворено писмо до Омбудсмана на Р. България, на това какви са били мотивите и резултатите от провелата се Кръгла маса при Омбудсмана през декември м.г. и какви – надеждите. „На тази дискусия и Кръгла маса всички стигнаха до принципен консенсус, че такава дискриминация не трябва да има, че това не съответства на европейските принципи и трябва да бъде променено. А как ще бъде променено, как ще се променят съответните членове в Конституцията, как ще бъде вписано правото на изборно представителство на българите от чужбина – за всичко това всички бяха на мнение, че трябва дебатът да продължи.
Имах голяма надежда и оптимизъм, защото се надявах, че ще сме чути. За съжаление констатирам, че всичко предприето от началото на годината досега някак подминава тези основни въпроси. Напоследък се говори много за българите в чужбина, едва ли е имало друга година, в която толкова много да се говори за тях. Президентството започва да разработва Стратегия за българите от чужбина, политики и пр., но в дневния ред не са включени проблемите за дискриминацията по отношение на избирателните права, вписани в Конституцията. Бе предложен и проектозакон за българите от чужбина, в който също не се споменават тези въпроси. Ами, още по-лошо – предвиждат се различни категории граждани.“
Ето какво каза още г-жа Угърчинска:
Българската конституция, приета през 1991 г., гарантира на всички български граждани равни права, където и да се намират те. Това е член 26-ти. Но същевременно в чл. 65 и 93 от същата Конституция налагат ограничения на българите с двойно гражданство и българите, които не са уседнали през последните 5 години в България. В това има явно вътрешно противоречие на Конституцията. Освен това тези ограничения противоречат и на ред документи, които България е подписала и се е ангажирала да спазва като демократична държава. Като се почне от Хартата за правата на човека, основното споразумение за защита правата на европейските граждани, Лисабонския договор, който гарантира, че всички европейски граждани запазват правата си – където и да работят, където и да се установят, те не губят правата от държавата, от която са; и ред други противоречия.
След като публикувах това Отворено писмо до Омбудсмана, неговата реакция бе много достойна. Той потвърди, че наистина съществува такава дискриминация, такова вътрешно противоречие в Конституцията. Дори каза, че двойното гражданство не може да бъде наказание, не може да се смята като престъпление, за да бъде лишен гражданинът от съответните права за избор – били те пасивни или ограничение на активните избирателни права.
Не бива да забравяме, че три милиона българи зад граница и седем милиона в България, това е нещо истински обезпокояващо. А статистиките сочат, че обезлюдяването продължава. Според данни на НСИ всяка година най-малко 20 хиляди българи напускат България. А се появяват информации и от друг вид. Последната, която прочетох, бе, че 280 хиляди българи желаят да напуснат страната тази година.
Тези хора трябва по някакъв начин да бъдат представени, трябва да бъдат приобщени, да се чувстват пълноценни граждани. И с тяхното участие, избирайки техни представители, би трябвало да кажат какъв е проблемът – защо са напуснали тази държава? И в края на краищата да изпълнят гражданския си дълг и да предложат нещо, за да се спре това обезлюдяване. А не да избират само напускането.
Поради всичко това, разговаряйки с много българи – както от страната, така и от Франция, Германия, Италия, Испания, САЩ, включително използвайки възможностите на социалните мрежи, си зададохме въпроса дали правилно сме били разбрани. И си дадохме сметка, също така, че дебатът може би не е достатъчно публичен. Може би българите от България не се чувстват засегнати и смятат, че това е проблем само на българите от чужбина. Т.е. – след като са напуснали, да се оправят. Но това де факто не е така – това е проблем на нашата нация, на нашата държава. Първо, защото се обезлюдяваме; второ, защото не спазваме равноправието и гражданските права; и трето, защото тези българи, които заминават, не са някаква вражеска емиграция, не са предатели. Това са братята и сестрите, децата, роднините, приятелите и пр. Аз като човек, живял извън родината си много години, знам какво е да се дели едно семейство. И затова казвам, че българите зад граница са част от общото семейство.
Специално дошлият за пресконференцията френски професор по конституционно право Ги Каркасон сподели част от богатия си опит по отношение на правата на гражданите и диаспората. Проф. Каркасон се извини, че не може да се обърне към присъстващите на български и каза, че е щастлив да бъде на тази среща, идвайки за първи път в София и в България.
Няма да ви излагам лекция по конституционно право, която би била тежкосмилаема. Но ще припомня някои елементарни, важни моменти, които са преди всичко демократични принципи. Да започнем от началото – какво е това Конституция? Конституцията, от една страна, прокламира елементарни права, и от друга страна организира живота в една държава. Но преди всичко Конституцията – както определя и самото название – конституира, обосновава това, което прави нацията.
От какво е създадена нацията – от история, география, народ; от всички, които притежават определена националност. След това, като има територия, население, се прибавя суверенитетът на една държава. Държава, която може да стане актьор в международното право и да бъде призната от другите държави като такъв актьор. Но преди всичко това е един пакт – пакт, който сключват всички, които притежават същата националност.
Трябва да се разбере, че националността е нещо, което принадлежи към есенцията на индивида, на идентичността на една личност. Обикновено, освен апатридите*, всички имаме една националност, както имаме едно лице и едно име. И никой не може да ни лиши от тази националност, както не може да ни лиши от нашето име или лице. Освен в много специфични случаи, когато е откраднато име на друг човек или идентичност на друг човек. Но обикновено не може да се отнеме националност, тя е част от идентичността на една личност.
Оттам нататък всички, които имат същата националност, които принадлежат към същата нация, имат правото да участват в живота на тази нация. Разбира се може да има различия от гледна точка на възрастта – например младите българи са българи разбира се, но не могат да бъдат избиратели, докато не станат пълнолетни. Или хора, които са нарушили закона и им е било наложено наказание за това, които може да бъдат лишени от правото да гласуват. Но преди всичко фундаменталният принцип е, че всички граждани са избиратели и избираеми.
От момента, в който една Конституция, както е случаят с българската, казва, че всички граждани са равноправни – можем да обърнем това нещо и да кажем, че всички равноправни са също и граждани. И когато Конституцията казва на някои граждани: „Вие не сте равноправни на друга част граждани“, тя просто им казва: „Вие не сте граждани“. И от момента, в който се изразява, че някои граждани не са граждани, това противоречие става нетърпимо.
От гледна точка на демокрацията има неща, които просто не подлежат на разискване. Първо, всички граждани на една държава, когато са стигнали до възрастта, която им позволява, са избиратели и избираеми. След това, ако техните съграждани не искат да ги избират или не искат да гласуват за тях поради факта, че те имат двойно гражданство, или, че живеят в чужбина – това си е тяхно пълно право. Но, когато се забранява, поради двойно гражданство или пребиваване в чужбина, на другите да бъдат избирани – това е посегателство не само върху техните права, то е посегателство върху правата на всички български граждани, които са избиратели и които са лишени от правото да ги избират.
Ще прибавя с усмивка, че някои исторически факти могат да потвърдят колко е абсурдно е да се действа по този начин. Когато генерал де Гол освободи Франция и след 1945 г. позволи Франция отново да бъде построена като държава, в предшестващите 5 години той не беше пребивавал в самата Франция. Когато по същото време Уинстън Чърчил е управлявал Великобритания, тъй като неговата майка е гражданин на САЩ, той е имал двойно гражданство, американско и великобританско. Ако между българите има един де Гол или Уинстън Чърчил, където и да живее той, съветвам ви да не се лишавате все пак от възможността да го изберете.
Това бе по правото да бъдеш избиран. Що се отнася до активното избирателно право, т.е. правото да избираш и да гласуваш – който е притежател на български паспорт има право да гласува и да участва в българските избори, в избирателния процес. Това е изискването за равноправие на гражданите.
Знам от опит, защото съм на определена възраст, че тези, които живеят в държавата, се съмняват в тези, които са я напуснали или които живеят извън нейните предели. Тези, които са вътре, си казват, че другите, които са напуснали, не са в края на краищата вече техни съграждани, че те са направили друг избор. На този въпрос има два отговора. Първият е принципен. Независимо от това дали един гражданин е напуснал, по каквито и да е причини, лични или други, територията, това не означава, че той трябва да загуби свой паспорт и гражданство, и правата, свързани с това. Но до принципния отговор има и прагматичен отговор. Ако тези граждани, които са напуснали родината си, не се интересуват от съдбата на своята родина и на своята държава, те никога не биха предприели каквото и да е, за да участват в изборите. Но ако те гласуват, участват в изборите или евентуално се кандидатират за тези избори, това означава, че те проявяват истински интерес към държавата си, истинска привързаност. Нещо повече: тези, които в чужбина доброволно отиват да се записват лично в избирателни списъци или отиват на специално място, за да участват в избори – те в края на краищата проявяват по-високо гражданско съзнание от тези, които са на територията на съответната държава и които може би не са отишли до урните, за да упражнят своето право на глас. А между гражданинът зад граница, който гласува, и гражданинът в границите на държавата, който не гласува – кой е по-добрият гражданин?
Този въпрос не е типичен само за България, всички държави са запознати с този тип проблеми. Много държави са разбрали, също така, че диаспората е съставена от хора, които са много активни, много динамични. И, че е в интерес на самата държава да запази възможно най-близка връзка с тази диаспора и с тези граждани.
Когато погледнем Европа, има три основни начина, по който се разглежда този въпрос, три, бих ги нарекъл семейства. Говоря за Европа на 27-те свои страни членки. Най-голямата група е съставена от страни, които не прилагат никаква дискриминация за правата на гражданите си, където и да се намират те. Има една друга група, която е най-малката, в която има само две държави – Ирландия и Дания – които свързват избирателното право с пребиваването на територията на държавата. Не е случайност, че тези две държави в момента прогресивно променят своето законодателство, за да премахнат тази дискриминация спрямо свои граждани. А в голямото семейство на тези, които не прилагат дискриминация, различия между гражданите, има и държави, които отиват още по-далеч. Няколко страни, сред които Франция, Португалия, Италия, организират специфична представителност на гражданите, пребиваващи зад граница, на диаспората, в техните парламенти и управляващи институции. Днес 12 сенатори и 11 депутати са избрани само и единствено от французите, пребиваващи зад граница.
Може разбира се да се измислят и прецизират много различни начини как да бъдат представени гражданите, пребиваващи в чужбина, но фундаментално принципът е, че те трябва да бъдат представени. И разбира се за подобни технико-политически въпроси може да бъде говорено много, да бъдат обсъждани. Но всичко това след като сме приели фундаменталния принцип, че гражданите от чужбина са преди всичко граждани, преди да бъдат от чужбина.
Пресконференцията продължи с въпроси от граждани и журналисти, които не бяха много. На нея присъстваха обаче и някои българи, дошли специално от чужбина. Като например г-жа Велка Йордан Йонкманс, която наскоро бе в основата за изпращането на Отворено писмо до президентството от българи, живеещи в чужбина, във връзка със срещата в Брюксел. Част от въпросите, които се чуха на брифинга, бяха не въпроси, а коментари за застрашената свобода на медиите в България и за политическата система, която позволява корпоративни интереси да определят законите и дневния ред на обществото.
Мариана Христова
––––––––––––––
* безотечественици
––––––––––––––––––––––
Видеозапис от пресконференцията може да бъде видян тук:
ЗА ИЗБОРНО РАВНОПРАВИЕ НА БЪЛГАРИТЕ ПО СВЕТА И У НАС ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ from Vladislav Nozharov on Vimeo.
.
Най-лесно е нещо да се забрани.
Не да се реши.
Колкото до това, че много българи в чужбина не гласуват, си има причини, част от които са свързани с изборната организация и регламентация, които са грижа на българската държава, а други – с политиката на самата държава към диаспората. И ако нито организацията и регламентацията, нито, още повече – политиката на държавата майка е била на ниво спрямо външните българи, не винете за това точно тях. Защото имаше и българи в чужбина, в Лондон например, но и далеч не само, които с часове се редяха на дълги опашки, за да гласуват, преминавайки преди това, някои от тях, солидни разстояния, за да стигнат до изборните бюра.
Що се отнася до това, че всички български граждани турци гласували като един в България и в Турция, и това не е точно така. Вече не.
А ако искате тези от тях, които обичат България, защото има и такива, да продължат да я обичат, не ги отделяйте априори.
Много дълга до досадност статия! Главният въпрос тука е, че за съжаление българите, които живеят във всички други цивилизовани чужбини не са определящи за България, защото въпреки числеността си не гласуват. Определящи, обаче, и за огромно съжаление с много голяма сила небългарите с двойно гражданство, които гласуват от Турция. Те гласуват непременно и задължително и то винаги за когото им се каже. Тези хора, макар и с българско гражданство, нито знаят български, нито обичат България. Заради тях, именно, трябва да се ограничат избирателните права на българите с двойно гражданство и да се въведе 5 годишен срок за уседналост и 5 годишен срок за загубване на избирателните права – тоест, ако не си живял в страната 5 години да нямаш право да определяш съдбата на хората, които живеят в нея.
Az sum za vrashtane na Tarnovskata Konstitucia I vazstanoviavaneto na Tzarstvo Bulgaria edinstvenite zakonni Institutions ot 1878 nasam I mislia da ne sa sum sam tuk a I da sum prav.Zashto edin zakonen referendum ne se provede da ustanovi tova a sega za Belene shte ima kolkoto I da e vajno ne urejda badeshteto za pokolenia napred ili dali I kakva Bulgaria shte ima ili samo BG obshtnosti po sveta zajadneli za Rodina I vzaimnopredstaviashti se po sveta.Na pat Sa da ni go postignat Tezi deto ni dokaraha dotuk ot 1944 nasam.
Рядко изчерпателно, добросъвестно и качествено отразяване на събитието – нещо, което съвременната българска журналистика отдавна е загърбила в полза на плъзгането по повърхността на важните проблеми.
Изчетох го внимателно, а и в момента е пред очите ми на компютърния екран. Ясно е, че всичко, което е било казано, е отразено в публикацията. Онова, което ме заинтригува, е дали видният френски държавноправник (еквивалент на конституционалист) – проф.д-р Ги де Каркасон – познава българската конституционна история (или историята на българската конституция). Тъй като публикацията не се произнася категорично по този въпрос, вероятностите могат да бъдат само две:
– Първа – професорът не познава българската конституционна история и затова не се произнася по тази щекотлива проблематика;
– Втора – месье Каркасон отдава дан на „политическата коректност“ и благоразумно премълчава каверзните детайли на почти три четвъртивековното изнасилване на онова, което иначе би могло да бъде българска държавност.
Склонен съм да приема по-благоприятната алтернатива, която извинява незнанието като по-малко зло от „политическата коректност“.
В този сайт (eurochicago.com) нееднократно е обосновавана нелегитимността както на „Димиторвската“ , така и на „Живковата“ и на „Лукановата“ „конституция“. Тази нелегитимност има своите корени в низвергването на законната Търновска конституция, арогантно погазена от мечтателите за светло комунистическо бъдеще (разбира се, светло само за тех и за непотичните им бъдещи генерации, прегърнали панибратски омразния им загниващ капитализъм).
Все пак ще припомним накратко главните основания за този извод:
– Първо – в Търновската конституция не се предвижда възможност за нейното отменяне – тя може само да бъде „изменяна и подобрявана“;
– Второ – необходимо е две трети от депутатите в Обикновено Народно събрание да дадат гласа си за съгласие Велико Народно събрание да промени Конституцията;
– Трето – Великото Народно събрание е било свикано от Министерския съвет (нелегитимен!), което не е негова прерогатива.
В резултат на позорното „революционно зачатие“ на „Димитровската“ „конституция“ всички последващи държавни актове, вкл. „Живковата“ и „Лукановата“ „конституции“, както и облягащите се на тях „закони“ и „подзаконови нормативни актове“ , са опорочени като нищожни, т.е. неспособни да произведат правни последствия.
Което, разбира се, не пречи за техното фактическо прилагане до ден-днешен – под благосклонния поглед на източни, западни, северни и южни „политически коректни“ –(корумпирани) партньори.
За всичко това проф.Янко Н. Янков-Вельовски подробно е разказал в забележителната си книга ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ, публикувана още през 2007 г.
Разбира се, проф.Каркасонне е чел въпросната монография, но организаторите на мероприятието вероятно са видели в настоящия сайт откъси от същата, третиращи този тотално премълчаван факт от позорната „конституционна“ история на България.
Във връзка с горното предизвиква резонно учудване прескачането на темата за нелегитимността на настоящата българска държавност (навлезла вече в старческа възраст) и апелирането за избирателни права в рамките на същата тази нелегитимност.
Нима не е ясно и на сънародниците ни по света, че отдавна няма българска държавност, а само и единствено камуфлажен маскарад на такава?
И че е абсурдно да настояваш за избори, пасивни и активни избирателни права там, където НЯМА ИЗБОР?!
Що се отнася до примера с българомразеца Чърчил (поискал да срине град София със земята и да насади картофи на мястото на омразната му столица), той не говори в полза на историческата култура на предложителя.
Великият французин Шарл-Андре-Жозеф-Мари дьо Гол беше омерзен от левосклонните си сънародници през 1968 г. и предпочете да даде гръб на френските лумпени, оттегляйки се пожизнено (до кончината си на 9 ноември 1970 г.) в скромното селце Коломбе ле Дьо’з-Еглиз.
Мислите ли, че българският му протагонист би имал по-достойна съдба?
Едва ли…
Най-сърдечно благодаря на Мариана Христова и на Еврочикаго за професионалното и безупречно отразяване на нашата пресконференция. В същото време не мога да не отбележа некачествените въпроси, винаги извън темата на малкото присъстващи български журналисти. Тази констатация ме води до заключението, че всички които искрено желаят демократичното развитие на България, ще трябва за вбъдеще още по-здраво да си подадът ръка. Божидар Чеков
Здравейте колеги ,подкрепям изцяло каузата на сдружението и искам да се включа в него.Като журналист следя БГ политиката за българите в чужбина и подкрепям изцяло позицията Ви за правото на избор в България на българите с двойно гражданство .Аз следя живота на емигрантите ни в Гърция и съм председател на Българо-Гръцко дружество в Пазарджик .
Желая успех на сдружението и на Вас лично ,
Ваш Димитър Дамянов