Наскоро препрочетох индийския епос „Махабхарата”. В него най-голямото престъпление, проклинано и от преселилите се в отвъдното деди, е това на прекъсването на рода. Там безплодието и липсата на потомство е сравнено със загиващо дърво, на което мишката, олицетворяваща времето, прегризва жизнените корени. Това проклятие вече тегне над рода български. В момента се подсичат и последните жилки и се отравя иначе благодатната в продължение на столетия почва.
Проклятие ли е това или някакъв вид „благословия”. Чужди на всякаква идеология експерти твърдят, че непрекъснатото нарастване на населението е всичко друго, но не и благословия. Ежедневния прираст на населението на планетата е около 250 хил. души дневно, което отговаря на приблизително 100 млн. годишно. И ако продължава, означава около 30 млрд. души през 2050 г. Ще може ли планетата, която и сега се задъхва, да изхрани подобно човешко гъмжило? Обикновено звучи плахо задавания понякога въпрос, дали за една страна не е дори по-добре да има по-малко, отколкото повече хора. Тогава всичко ще се разпределя между по-малък брой жители. Като се почне от увеличаващите се, но увреждащи природната среда автомобили и бетонни комплекси, та до намаляващите блага като природни ресурси и годна за обитаване територия. Немаловажен аспект за Европа, където в някои страни гъстотата на населението е 10 пъти по-голяма от тази в САЩ. Освен това починалият бездетен оставя много блага, които е създал през живота си – жилище, вещи, а често и доста пари. Но пълна глупост е да се пледира за бездетство, защото това фактически ще е краят. Според проучванията, правилното съотношение между население и природни ресурси е това, което дава възможност за просперитет.
Страната ни се свлича в демографската бездна. За две десетилития сме намалели с два милиона. От около девет на почти седем. На непрестижното първо място по застаряване сме в ЕС и сред „първенците” в света. Демографският срив в България е твърде видим и обезпокоителен не само поради бързото спадане на числеността на населението, особено на това в младенческа възраст, ала и във връзка с неговото все по-снижаващо се репродуктивно поведение в сравнение с преобладаващата част на останалия свят. Жителите на Република България, най-вече етническите българи сред тях, са измежду най-бързо западащите държавни и етносни популации в света. Предизвикано от неблагоприятния ефект на емиграцията и свило се възпроизводство, главоломното намаляване на демографската тежест на българското общество на международно и регионално ниво предначертава понижаването на неговия политически, икономически и културен потенциал, смаляването на съвкупната му значимост, самостойност в бъдещия несигурен свят на глобален демографски растеж. Предвижданията за демографския статус на България до 2050 г. са крайно песимистични. При вариантът на усреднен спрямо сегашните тенденции темп на развитие, в средата на века българското население ще спадне до 5.2 млн. души. За да се осъществи простото възпроизводство на едно поколение неговата фертилност трябва да бъде около 2.1 деца на всяка жена в детеродна възраст. Ако се вземе предвид, че около 1/10 от жените са стерилни, а други измежду способните да родят никога не реализират тази си способност, то тези, които раждат деца, трябва да имат средно поне 2.5 деца, за да се осигури при новото поколение достигането на числеността на възпрпоизвеждаща се генерация. При установилия се еднодетен модел сред преобладаващата част от българските семейства, демографският колапс е неминуем и се развива почти в геометрична прогресия. Според прогнози на ООН естонците и българите, обитаващи националните си държави, са най-бързо изчезващите народи като етноси, сред народностите на планетата.
Демографските прогнози за Западна Европа не са дотолкова тревожни. Развитите държави на ЕС (както и САЩ, Канада, Австралия) изсмукват население от Източна Европа и от други райони на света. При това население предимно с високо образование и търсена на трудовия пазар квалификация. Те ще запазят и дори ще увеличат настоящата численост на населението си, което ще създаде допълнителна демографска диспропорция между двете части на континента. Западният свят, към който се опитваме да се присъединим, ще източи голяма част от нашия потенциал, оставяйки ни в периферията си. Превръщаме се в изостанала покрайнина на благоденстващото ядро в географско, стопанско, културно и най-вече в демографско отношение.
Как и защо се стигна дотук? Дори и след огромните кръвопускания след войните сме бележели ръст на населението и най-вече на етнически българското. Да беше война, да беше унищожителен катаклизъм? А то ни връхлетя самоубийствения синдром на демокрацията „по български”. С преобръщане на икономическата и идеологическа парадигма, безпрецедентния грабеж и невъзможност за нормално съществуване на обикновения човек.
Голяма част от приятели и познати емигрираха на Запад. В САЩ, Канада или в страни от ЕС. Децата им пораснаха, получиха там образование, създадоха семейства, вече работят и останаха да наливат свежа балканска кръв в гаснещия им генофонд, без мисъл за завръщане.
Неблагоприятната демографска перспектива на българската нация естествено я нарежда сред националните общности от Източна Европа, които не успяха да се справят успешно с прехода от тоталитарно към либерално общество. Те затлачиха своето развитие сред безумието на криминалната революция и екстремистката олигархизация, осъществени от мощни престъпни кланове, произлезли от симбиозата между структури на криминализирали се представители на тоталитарната номенклатура, службите за сигурност и сенчестата икономика.
Ала според домораслите идеолози на прехода ни, българският социум се е нуждаел от освежителните повеи на отпуснатия от хватката на тоталитарната държава естествен отбор, който да изяви и изтъкне по-жизненоустойчивите и конкурентноспособни индивиди, макар постигащи своите цели с радикални и престъпни средства и методи. Трябва да се напомни на тези цървулни социал-дарвинисти, че според един от клоновете на еволюционисткото учение, застъпвано в антропологията и социологията, общностите, неспособни да установят посредством санкции и закони правов ред и правила, според които да се ориентират техните членове кое е добро и кое е зло, са изчезвали, разтуряли са се, поради невъзможност да поддържат своето единство и общоприета целенасоченост.
Посткомунистическият заговор, който опустоши България, вместо да я възстанови и обнови, застрашава народа ни с постепенно, ала бързо за измеренията на досегашния исторически развой, затриване. Не е ли време да си дадем сметка кой унищожава българската нация – мафията или външни сили? Външни сили, които използват мафията, или мафията, която се възползва от хаоса, създаден от външни сили? Изглежда, преди всичко сами сме си виновни, поради свойствената ни хитрина да подминаваме вратата на закона, стърчаща насред голото поле, което обитаваме. А полето ни, все така голо, необлагородено и неплодородно си остава. Затова е твърде вероятно ние или нашите наследници да доживеем деня, когато ще дойдат други народи, за да го култивират и подредят по свое усмотрение. И това не е някаква утопия, а реалност която е в ход. С приемането на 80 милионна Турция в ЕС, дори и да запазим някакъв „суверинитет”, ще се върнем в битноста си на бивш санджак на Империята, така умилително пресъздадено в сериала „Великолепния век”. В някакъв смисъл за тях той отново настъпи.
Светослав Атаджанов
