ЖАЛБА
Относно: Прилаганите надценки за издаване на български лични документи в чужбина по реда на Тарифа №3 и проблемите на консулското обслужване на българските граждани зад граница
Уважаеми г-н Омбудсман,
Бихме искали да привлечем Вашето внимание към проблем, с който българските граждани в чужбина се сблъскват от години, а именно таксите, по същество „надценки“, които се събират от българската държава, по реда на Тарифа N°3 при издаване на лична карта и паспорт чрез българските дипломатически и консулски представителства (ДП/КП), както и проблемите на консулското обслужване на българските граждани зад граница.
1. Относно таксите, събирани от ДП/КП.
В момента, действащата Тарифа N°3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на Министерството на външните работи, предвижда в Раздел III събирането на такси във връзка с издаване на български документи за самоличност, в размер на 20 евро за всеки отделен документ – лична карта или паспорт (вж. чл. 13 ал. 1). Тази такса се събира като „надценка“ върху таксата за издаване на личен документ по Тарифа N°4 за таксите, събирани в системата на Mинистерство на вътрешните работи, а именно 18 лева за лична карта и 40 лева за паспорт (в общия случай и за обикновена услуга – 30 дни).
По наше мнение, сам по себе си принципът за отделно събирани такси от всяко ведомство за издаването на един и същи документ, противоречи на принципите на европейското законодателство и на духа и буквата на българския Закон за държавните такси.
В чл. 4 от ЗДТ по изричен и изчерпателен начин са описани случаите, в които се събират държавни такси. Таксата за издаване на български лични документи намира своята юридическа опора в чл. 4 буква „д“.
Редакцията на чл. 4 от ЗДТ не оставя място за съмнение, че събирането на други такси, освен изрично описаните в него, не е допустимо. Вярно, в разпоредбите на чл. 4 буква „о“ се казва, че такси могат да се събират и „за искания до държавни учреждения да извършат действия и услуги и за издаване на документи и дубликати“, но систематичното място на тази разпоредба и семантичният анализ на текста не оставя съмнение, че става дума за други, неописани в предходните текстове случаи, които очевидно не могат да преповтарят или „надграждат“ такси събрани по дейности по предходните текстове.
Самото понятие „държавна такса“, а не например „ведомствена такса“, съдържа в себе си смисъл на единна такса, която държавата, а не отделното ведомство, събира. В този смисъл, принципът на закона изключва „разбиването“ по ведомства на събираните такси съобразно участието в процеса на това или онова учрреждение. Приемането на документи в чужбина за издаване на лични документи от българската държава е правно недопустимо да бъде „замаскирано“ като услуга, която се извършва от MВнР.
Нещо повече, подобен диференциран подход спрямо гражданите, живеещи в чужбина, с който по същество се утежняват дължимите държавни такси, е в колизия и с конституционните принципи за равни права и забрана от дискриминация.
Прилагането на едни и същи държавни такси свързани с гражданската регистрация, има дълбоко символичен характер, подчертавайки равните права на всички български граждани, без оглед на тяхното местоживеене (чл. 26 ал.1 от Конституцията на РБ) или мястото на издаване на документа.
Впрочем, такава е практиката на редица големи демокрации като САЩ или Франция, но също и съседна Гърция, които прилагат еднакви такси за своите граждани в страната и чужбина.
Изискването за допълнителни такси в чужбина е в противоречие и с духа на действащия Закон за българите, живеещи извън република България (обн. ДВ. бр.30 от 11 Април 2000г.)
Чл. 14 (2) Българите, живеещи извън Република България, при издаване на документи, свързани с гражданската им регистрация, заплащат такси в размер, определен за българските граждани.
Възразяваме и срещу размера на събираните такси по Тарифа №3. Действащата в момента Тарифа №3 е приета с ПМС № 333 от 28.12.2007 г. и предвижда такса от 20 евро за издаване на личен документ в чужбина. Действалата преди това тарифа е предвиждала такса от 3 евро. Основен принцип в образуването на простите държавни такси, както по ЗДТ, така и по европейските норми, е те да отразяват разходите по предоставяне на услугата. Не намерихме финансова обосновка за повишената близо седем пъти такса с приетото през 2007г. ПMС.
От предоставена по реда на ЗДОИ информация от MВнР и MВР (вж. приложения), както и от другата налична публична информация, се установява следното:
– Броят издадени български документи за самоличност чрез ДП/КП преди и след декември 2007г. не се различава съществено. В този смисъл, не може да се претендира за нараснала необходимост от персонал и респ. заплати.
– В периода преди и след 2007 г. инфлацията в България и в развитите страни не се характеризира с някакъв специфичен „бум“, така че да обоснове 7-кратно нарастване на разходите за консумативи, материали и т.н.
– Дирекция „Финансово-стопански дейности“ на Mинистерство на външните работи не извършва разделна финансова отчетност по вид на консулската услуга и по тази причина не може да предостави информация за събраните такси специфично от дейността по издаване на лични документи. Ясно е, че при отсъствието на диференцирано по дейности финансово счетоводство е невъзможно да се оценят диференцирано и разходите за извършване на всяка дейност, така че да се обуслови и размерът на събираната за дадената услуга такса.
– С уредбата на § 28 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на закона за българските документи за самоличност се учредява обособена „сметка за чужди средства“ на МВР, по която се събират таксите за издаване на лични документи по Тарифа №4. Средствата постъпващи по тази сметка се разходват за 1. покриване на задължения на MВР към фирмите изпълнители във връзка с придобиване на активи или ползване на услуги, съгласно сключен договор, свързани с издаването на документите за самоличност и 2. се прехвърлят по бюджета на MВР за покриване на разходите на ведомството по същата дейност. Всъщност, наличието на тази обособена сметка позволява по един лесен и обективен начин да се прецени дали таксите събирани за лични документи са съизмерни с разходите, които държавата прави за да предостави тази „услуга“ на гражданите.
От получената справка по реда на ЗДОИ е видно, че за периода от учредяване на сметката през 2009 г. до средата на 2011г., постъпилите средства са 147 млн. лв, докато разходваните средства са 127 млн. лв. Очевидно дейността по издаване на лични документи е доста рентабилна и генерира значителни излишъци – 20 млн. лв за 2,5 години.
Първият въпрос, който възниква, е: след като има такива излишъци от самата дейност по издаване на лични документи (Тарифа №4), защо се налага MВнР да събира свои надценки чрез Тарифа №3 ? Не е ли редно държавата да осигури необходимите средства за дейността по издаване на лични документи чрез ДП/КП от този излишък ?
Втората констатация от получената от MВР справка е, че годишните трансфери от обособената сметка към бюджета на MВР за покриване на собствените му разходи са около 2,5 млн лева. С тази сравнително ограничена сума се покрива цялата обемна дейност по издаване на лични документи в системата MВР в страната.
Безспорно е, че броят издадени документи в страната превишава многократно броя издадени документи чрез ДП/КП. От приложението става ясно, че приходите от консулските услуги на MВнР са над 9 млн. лв годишно. Не е необходимо счетоводно образование за да се установи по този косвен начин, че за многократно по-малък брой обработени документи, MВнР събира многократно по-големи такси! Евентуалното обяснение, че става дума за задгранична дейност, не е достатъчно.
2. Относно качеството на консулското обслужване:
Административното обслужване в чужбина е главната, понякога и единствена връзка между българските граждани живеещи извън страната и българската държава. За много, това е лицето на България.
Уви, въпреки усилията на добросъвестни служители по места, общата картина на консулското обслужване зад граница не е добра. Тук няма да изреждаме многобройните проблеми и случаи, на които сме свидетели. Достатъчно е да се прегледат блоговете и интернет форумите на българите в чужбина за да се убедим, че има още много какво да се направи от страна на българската държава.
Що се отнася до процедурата по издаване на лични документи в чужбина, напълно неприемливи са дългите срокове :
- така наречената „обикновена“ услуга за издаване на личен документ в чужбина (паспорт или лична карта) е 90 дни, срещу 30 в България;
- „бързата услуга“ е „само“ за 60 дни, срещу 3 дни в България. Разбира се, при бърза услуга, таксата е завишена. Като освен това, гражданинът заплаща допълнително 40 евро за куриерска услуга на DHL, с която издаденият документ пътува обратно от България до задграничното представителство.
Т.е. „услугата“ която ДП/КП правят, прибирайки своите такси за обработка на документи, изисква цели 60 дни. Подобни срокове са напълно непонятни!
При запитване за причината, се отговаря със сериозен тон, че документите пътували до България с „дипломатическата поща“, която била веднъж месечно, защото струвала много скъпо (?!).
Но нали с въвеждането на новата система за издаване на лични документи чрез интегрирани електронни терминали, процесът се автоматизира и заявленията се подават в системата на МВР по електронен път? А ако е необходимо да се изпрати и хартиената разпечатка на попълнения електронно формуляр, която лицето преподписва, не е ли възможно тя да се сканира и ДП/КП да я изпрати по и-мейл до MВР, така че процесът по издаване на документа да се осъществи? По-късно, оригиналът ще стигне с „дипломатическата поща“, за архивите.
Впрочем, нали именно така протича днес обработката на секционните протоколи от изборите в чужбина? Значи, процедурата е легална по българското законодателство.
Въобще, ако има проблем, има и решение. А проблем има. Евентуалните оправдания на администрацията със закона, са нежелание за решаване на проблема.
Друг, изключително сериозен проблем е твърде бавното оборудване на задграничните представителства с електронни терминали за издаване на лични документи. Приемането на промените в ЗБЛД, които въведоха електронните терминали и биометрия, са от 2006г., а издаването на новите лични документи с биометрия стартира през март 2010г. Повече от 6 години, след като бе решено да се въведат тези терминали и повече от 2 години откакто те са задължителни в страната, българската държава не направи необходимото за да екипира всички свои задгранични представителства с терминали за биометрия ! И това, въпреки, че както видяхме, има натрупан излишък от 20 млн. лева по специалната целева сметка, по която се събират таксите за издаване на лични документи.
Трети проблем, е консулското обслужване в големите по територия държави, в които България няма свои ДП/КП, освен в столицата или един-два града. Държави като Франция, Италия, Испания, Германия, Великобритания, САЩ, Канада, Австралия, Бразилия… са типичен пример. В тях българските граждани са принудени да пропътуват стотици или даже хиляди километри, за да стигнат до ДП/КП. Това отнема време и значителни финансови средства.
Два са начините лесно и ефикасно нещата да се подобрят и то без финансова тежест за държавата:
· Необходимо е да се възстанови практиката на т.нар. „консулски дни“ – българският консул за съответния консулски окръг открива временни приемни по места. За да са реално полезни консулските дни е необходимо ДП/КП да се екипират с мобилни терминали за снемане на биометрични данни. Такива не само са предвидени в законодателството, но това е обичайна практика в България по отношение на лицата с намалена мобилност (инвалиди, лежащо болни…).
И в този случай финансовият контрааргумент не издържа. Първо, средства има по специалната целевата сметка, за която вече стана дума (20 млн. лева). Достатъчно е да се вземе решение MВР да закупи такива устройства и да ги предостави на MВнР. Второ, съгласно Тарифа №3, когато консулите извършват своята дейност извън сградата на ДП/КП и в друг град, таксите се заплащат в двоен размер. С други думи, не само че консулските дни няма да струват нищо на българската държава, но ще и носят приходи. Както и досега, логистиката по места (зала и т.н.) в повечето случаи се осъществява, напълно безплатно, от българските организации.
За да са ефективни, т.е. гражданите да се възползват от тях и същевременно да са рентабилни за държавата, консулските дни трябва да се организират системно и по обявен на сайта на ДП/КП постоянен годишен график, например 3-4 пъти в годината във всеки голям град, няколко седмици преди летните и зимни почивки, и в средата на периода. (Консулът прави обиколка на окръга по схема. Например, всеки първи вторник на м. февруари, м. май и м. октомври е в град А, всяка първа сряда на същите месеци в град Б и т.н.) Така, след като има предвидимост, гражданите ще разчитат на тези консулски дни и ще планират съобразно своите административни дейности. Апропо, по този начин, ще се избягват и струпванията и опашките на граждани в ДП/КП, което често дава една трагична за страната картина на изнервени от чакането хора пред сградата, типична за държавите от третия свят.
· Българската държава разполага с няколкостотин почетни консули в цял свят. Те в голямото си мнозинство разбират нашите проблеми и са готови да извършват определени административни услуги, като издаване на пасавани, пълномощни (без които напр. българските деца в чужбина не могат да пътуват до България и обратно, ако не са придружавани и от двамата си родители), дейности по гражданското състояние, заверки, легализации… Главната пречка те да бъдат натоварени официално да извършат в пълен обем тези консулски дейности, впрочем регламентирани в международното право (Виенската конвенция), е…. МВнР, което не желае да им предостави тази възможност.
Впрочем, в края на 90-те години възможността почетните консули да извършват пълния обем от консулски дейности, вкл. и приемане на заявления за издаване на лични документи, е била предвидена в Наредбата за почетните (нещатни) консулски длъжностни лица, отменена през 2003г.
Нека припомним, че почетните консули не получават възнаграждение от държавата и осигуряват за тяхна сметка помещение и материална база. В отменената наредба е било обаче предвидено държавата частично да възстановява направените разходи от почетните консули по извършване на предвидените дейности с част от събраните от тях държавни такси.
Такава е практиката в повечето европейски държави, които използват тази възможност, предоставена от Виенската конвенция, за да улеснят административното обслужване на своите граждани зад граница без да се утежнява бюджета на страната.
Разбира се, за да бъде тази дейност възможна и ефективна, е необходимо българската държава да предвиди в критериите за подбор на почетни консули, изискването да владеят отлично български език. В този смисъл, български граждани, постоянно живеещи в съответната държава, в т.ч. и тези с двойно гражданство, могат успешно да осъществяват функциите на нещатни консулски длъжностни лица.
В действащата Наредба (обн. ДВ бр. 114 от 2003г.) възможността почетните консули да извършват консулски дейности е загатната :
Чл.10. В случай че извършват консулски услуги, почетните (нещатните) консулски длъжностни лица на Република България събират такси за консулски услуги в съответствие с разпоредбите на българското законодателство относно таксите, които се събират за консулско обслужване.
Но в Инструкцията на министъра на външните работи за прилагане на наредбата (обн. ДВ бр.6 2007г.), дейностите, които могат да се извършват от почетните консули, са силно ограничени :
Чл. 12 (г) при изрично упълномощаване и при създаване на необходимите административни предпоставки (снабдяване с печати, щемпели, входящи книги, указания за работа и др.) почетното (нещатното) консулско длъжностно лице може да извършва ограничени по вид консулски услуги, като заверки на подписи върху частни книжа, приемане на саморъчни завещания, заверки на подписи на оторизирани преводачи върху документи, снабдени с апостил, и др.
Друг проблем, с който се сблъскват българските граждани, е недоброто познаване от страна на някои общински и други администрации на силата на чуждестранни документи, с поставен апостил по Хагската конвеция. Чести са случаите, при които по ведомства и учреждения, общини и др. се иска от гражданите допълнителна заверка на такива документи в Министерство на външните работи. Подобен е случаят с пълномощни, написани на български език (например за пътуване на непридружено от двамата родители дете), но заверени в чужбина пред чуждестранен нотариус, в страна с двустранна правна спогодба или в страна по Хагската конвенция, и снабдени с апостил. Гранична полиция отказва да ги признава. В този смисъл, MВнР трябва да проведе напомняща разяснителна кампания относно признаването и легализирането на чуждестранни документи, в т.ч. снабдени с апостил, както и на документите, произхождащи от държавите, с които има сключени двустранни спогодби за правна помощ. Такава кампания може да включва както циркулярни писма, така и издаването на наръчник с практически съвети.
Уважаеми г-н Омбудсман,
Във връзка с изложеното, Ви молим :
– Да вземете отношение по законността и размера на прилаганите надценки за издаване на български лични документи в чужбина по реда на Тарифа №3;
– Да организирате работна среща под Ваш патронаж с участието на отговорни представители на Mинистерство на външните работи, Mинистерство на вътрешните работи и Mинистерство на финансиите, и на представители на Временните обществени съвети на българите в чужбина, на която да се поемат конкретни ангажименти по подобряване на консулското обслужване на българите в чужбина.
Като конкретен резултат от тази среща очакваме сформирането на работна група от MВР, MВнР, MФ и българи от чужбина, която в срок от три месеца да одобри „пътна карта“ с конкретни и изпълними стъпки за подобряване на консулското обслужване на българските граждани в чужбина.
С уважение,
Временни Обществени съвети на българите в чужбина
