Текстът, който следва, е написан от Светослав Атаджанов – блогър и автор, чиито текстове са били публикувани неведнъж и в нашето издание. Публикуваме го не за да виним някого, а защото смятаме, че в изводите си за егото, гордостта и „непогрешимостта“ авторът извежда общи тенденции.
––––––––––––-
Първо кратко уточнение на понятието. Аутодафе – от португалски auto da fe – (акт на вярата), е изгаряне на клада на еретици или еретически произведения в клада на суетата (книги, картини, или други вещи). Известно е още и като „безкръвно наказание”. Широко е използвано от католическата църква през средновековието по време на инквизицията. Съвременните му епигони са тоталитарните режими – от нацисткия, болшевишкия и до съвременни фундаменталисти от всякакъв род.
В 21 век на електрониката и Интернет, аутодафето се осъществява с едно натискане на клавиша delete. Ако си публикувал нещо в сайт, това могат да сторят модераторите или менажиращите сайта. Но за приличие, трябва да има обективна причина за това. Та така. Скромното ми творчество от около двадесетина публикации, се изпари от страниците на сайта „Литературен свят”, където до преди ден бях титулуван като „автор”. С какво предизвиках божествения им гняв?
Нямам особени претенции за популярност и намирам заниманията си като хоби и запълване на свободното си време – с литературни напъни на профан и спонтанни коментари на теми от проблемното ни ежедневие. Преди дни публикувах в блога си коментара „Уеб сайтове и автори – борба и единство на противоположности”. В него повдигнах самоубийствения въпрос за авторско възнаграждение, което всъщност е напълно оправдано и законно според чл. 19 от Закона за авторските права. Подчертах, че е станала обичайна взаимоизгодната симбиоза – популярност от трибуната на сайта, без авторско възмездяване. Всъщност визирах един от новопоявилите се сайтове, който с оглед печелене на популярност, обещаваше сериозни седмични и месечни материални награди в парично изражение. Оказа се подвеждащо, непочтенно и напълно виртуално, за което ги порицах публично. Завърших коментара си с обръщение към останалите сайтове да не злорадстват, тъй като „всички са в кюпа”. Т.е. възползващи се от, както казваше Радой Ралин – „Безплатен оцет, по сладък от мед”. Защото в повечето случаи не иде реч за публикуване на литературни шедьоври, но се запълва тематиката на сайта.
Очаквах отзвук от обекта на критиката ми. Но ударът дойде неочаквано от сайт, на който симпатизирах и в който започнах да публикувам. Както става често, общата ни кола с „Литературен свят” бе обърната от дребно камъче. Предложих им наскоро малкото си есе „Любов – a priori”, публикувано в блога ми, разказващо за благородството на жена с физически увреждания. В края на текста поместих дословно няколко реда стихове, намерени случайно в мрежата. За да е в унисон с текста, подмених последната дума в израза, „царството небесно” с „царство на любовта” което не изменяше смисловото послание.
Но в случая бдителното око на защитника на авторските права забеляза огромното посегателство върху стихчетата на Айцингер, в превод на Кръстю Станишев, техен сътрудник. Естествено, посипах си главата с пепел и поисках извинение. Грехът ми бе временно опростен. Но твърдението ми, в споменатата вече еретична статия, че всички сайтове са длъжници на авторите си, бе анатемосано и бях заличен от лицето на сайта им.
Та от последните редове е видна актуалността на библейския израз – „Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си?“ (Мат. 7, 3, 5).
Вероятно всеки човек на този свят преминава през някои мъгливи периоди в своя живот, когато здравото му самокритично чувство го изоставя и той си въобразява, че може да стане нещо като ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР. Изглежда, че няма по-жестоко нещо от егото и гордостта. За това всеки път, когато някъде се появи независимо мнение, то поражда тази пареща ярост, която се превръща в неудържимо озлобление, в силна омраза и кара ръката да замахне, за да унищожи този противен провокатор. Но в епохата на Интернет това става вече невъзможно.
Първият белег на таланта е НЕЗАВИСИМОСТТА, най-често творческа, не рядко и гражданска. В България нищо не се цензурира и нищо не се забранява. Само някои работи се спират, а в случая изтриват. Макар че ефектът е един и същ.
Светослав Атаджанов
Djani.blog.bg
