Глас народен… глас в пустиня

Отдавна вече, за почуда на света, у нас съществуват две държави. Едната е за пред европейски официални хора и е стопроцентово виртуална. В нея здрави, сити и щастливи българи хвърчат към морето по нови магистрали. Всеки от тях, уж по статистика, е отделил за почивка поне 2300 евро. Естествено, от работната заплата, която се актуализира, заедно с пенсиите, на всеки сто години. Икономиката бичи с пълна сила, а част от трудовите места дори стоят незаети: за хигиенистки в космически кораб, дресьори на мамути, дегустатори на отровни гъби и т.н. Този рай се озарява от лъчите на правителство, излязло направо от приказките. Към него ежесекундно отправят благодарност милиони български поданици. Пожелават му мандатност чак до Второ пришествие. А и след него, макар тогава държавата въобще няма да я има. И за да не се обездвижат, понеже всичко им е наред, си хвърлят от радост шапките из въздуха.

„Другата” България също прилича на излязла от приказка. Но с финал, миришещ на тамян и свещи. В нея поданиците – егоисти и скъперници, не отделят пари за почивка. А за най-евтини лекарства. За да удължат живота си, въпреки официалното здравеопазване. И за храна, от качеството на която уличната котка бяга презглава. Но не и растящите по брой бедняци. Често срещан става надписът в разни квартални и селски бакалии: „Доверие всекиму, вересия никому!” Той доказва, че не късаме нишката между минало и съвременност, и даже я правим по-дебела. Във възродените традиции включваме върналата се туберкулоза, бъркането в кофите за боклук, просията. А също – загрижените медийни указания къде да си носим портмонето, за да не го откраднат в тролея. И как да си държим чантата на оживено място. По същата причина, естествено. С гордост доказваме пред света, че имаме и нови традиции, с предпоставки за дълговечност. Например – продажбата на бебета, вече по обява. Свръхранна раждаемост… Майка отива да получи детските надбавки, придружена от малолетна щерка със свое бебе. Тръгнала също за надбавки, поради които е родила рано-рано. Добре, че поне бебето не държи свое бебе, но и това ще стане. Традиция е болните да си носят чаршафи и лекарства в здравното заведение. Където не винаги има опасност да ги изправят на крака, но да ги уморят от глад – има. Традиция – доходите да са обратно пропорционални на цените. Традиция – при богат урожай да поскъпва хлябът. Да се предлага месо, замразено миналия век. Но одобрено за консумация от държавен чиновник днес.

Традиция е да се пробутват откровено нагли социологически „проучвания”. Според които всичко ни е наред. Да се лъже и за размера на безработицата. Да не се говори какво ще правят хората в Северозападна България. Там всеки втори е без поминък. А да се приказва, как мостът Видин – Калафат ще съживи икономиката на Видин, град, намалял в последните години с 30 хиляди души. Отминава се с мълчание фактът, че 70% от съществуващите икономически мощности у нас са хванали паяжина. Че сивата икономика дирижира пазара, ценовата политика, импорта, експорта. В трогателно съдружие с контрабандата, корупцията и нефело прилагане на закона. Че отново се вдига цената на тока, а с нея всичко останало. На този фон чуждестранните инвестиции, за които се държим като удавници, са основно за зелена енергия. И още, и още, и още в нещото, наричано „съвременна България”. Вечно чакаща някой друг да й оправя бакиите, вместо сама да си изчисти лекетата от лицето. Тогава?

В нея съществува откровен феодализъм, основан на партийна принадлежност. Дебело подплатен с шуро-баджанащина. Той е сковал като лед целия обществен живот. Доколкото го има извън официалното PR лицемерие. Провинциалните кметове са еднолични господари на управлявания град, заедно с обичайните приближени. Никого не учудва, че на много места общинските сесии са засекретени. Правилно. Как иначе ще се взимат решения в полза на определени фирми и политически спонсори? В селата деребей е чифликчията, прибрал нивите на дядо и баба. И той съпартиец: лошо момче, ама наше момче, пък има и парици. Без тях си откровено нищо. Кръгъл пролетарий, взрян с надежда в столични синдикални божества. И за тях си нищо. Губи време. Шапка, пълна с претенции без край. Хайде, бягай да си плащаш членския внос и чакай! Както наивниците от ВМЗ в Сопот, в Оловно-цинковия завод на Кърджали, гордите строители на магистрали, останали с асфалтов пръст в устата и т.н.

Няма гласност, законност, социални надежди, бъдеще. Критиката се приема като лична обида от висшестоящите истукани. Молбите за работни места, здравни грижи, детски надбавки, неприкосновеност на личността – като политически глезотии. Подклаждани от Тройната коалиция, възродения комунизъм и Държавна сигурност. Явната управленска немощ и неподготвеност да се ръководи и реформира България крещи от всеки ъгъл. Дебелоочието, нарцисизмът, килийното образование и бъркането на розови мечти с реалност са задължителни условия за висок държавен пост. Както и правене на обикновените хора на глупаци с обещания в минало време. Цирк без край. А под купола му обикновените люде си купуват билет за ролята на маймуни. С единствен антракт – предстоящите избори.

После пак и пак, защото народът не протестира. Явно така му е добре, а и няма кой да го организира. Остава да викаме за помощ Неволята от старата поучителна приказка. Но ако и тя не си е платила тока, водата, здравните осигуровки и липсващото парно, сигурно няма да дойде. Трябва отнякъде да намери пари, дори назаем. Това е къде къде по-важно от нашите молби за управия…

Георги Н. Николов