Homo Roboticus

Думата „робот“ е използвана за първи път от чешкия писател Карел Чапек в негова пиеса от 1920 г. А понятието „роботика” е въведено от американския писател Айзък Айзимов през петдесетте години на миналия век в сборника му с разкази „Аз, роботът”. Роботът е автоматична машина, която може автономно да изпълнява определени задачи, с помощта на електронно програмирани инструкции. Чрез своя външен вид и движения роботите често създават усещането, че имат собствени намерения и самостоятелна способност за действие. Те обикновено се използват за изпълнение на задачи, прекалено еднообразни или опасни за човека. Тези приложения включват почистване на токсични отпадъци, изследване на океаните и космоса, хирургия, минно дело, спасителни операции, търсене на пехотни и танкови мини и др. Проправят си път и в развлекателната индустрия и домашното здравеопазване. Създават се все по-усъвършенствани модели. Вече могат много неща – да пеят, танцуват, дори да се бият. Роботът е водонепроницаем, огнеупорен, има феноменална памет. Може всичко като човека и дори повече. Вече има мимика, изразяваща радост, тъга, учудване, дори и гняв. Изпълнява дословно заложените в програмата му инструкции. Но ако човекът може да лъже, то роботът не умее това. И има един проблем – човешките емоции за него, поне засега, са недостъпни.

Противно на казаното дотук, в момента съществува и обратната тенденция. Превръщането на нормалния човек в робот. И тя все повече се задълбочава. В музикални и танцови шоу програми стана твърде модерно имитирането на куклени механични и роботоподобни движения. Дори в You Tube наскоро гледах клип от шоу програма с такъв изключително правдоподобен танц. Все още танцьорът го изпълнява, без в мозъка му да е заложен чип. Да… ЧИПЪТ, със заложена в обем на лещено зърно огромна информация, и възможност да приема и предава на разстояние мозъчни сигнали. Но ще стигнем и до него.

Началото на тенденцията за роботизиране е все по-голямата ни зависимост от техниката и дори пристрастеност, особено към компютрите и към всички модерни форми за комуникация. Обикновена гледка по улиците и в автомобилите е хората да разговарят отнесено чрез мобилните си телефони, често с прикачена на ухото миниатюрна слушалка. Това миниатюрно устройство, даващо възможност, за добро или зло, да бъде проследен къде се намира притежателят му. Някои изпадат в истинско паническо разтройство, ако не са ежеминутно „онлайн” и трескаво ровят в джобове и чанти, докато намерят джаджата, настоятелно сигнализираща за връзка. Ден след ден, през цялото си активно време човек разговаря, общува, доверява и разкрива себе си само на компютъра. Често до степен, че вече не може да общува с други хора. Те вече му се струват елементарни. Това особено важи за програмистите. Някои, интелектуално „се влюбват” в компютъра, отучват се от нормална човешка взаимност. До такава степен, че вече не са в състояние да се влюбят истински в жена. Често не могат и да се оженят.

Някои фирми в развитите страни, обезпокоени от тази тенденция, започват да организират смесени увеселителни мероприятия за създаване на трайни връзки, но без особен резултат. Но проблемът не е в срещите. Той е другаде и затова е много по-тревожен. Създава се нов вид отчуждение между хората и последствията могат да бъдат необратими. Особено в нашето динамично и безцеремонно време. Например съдбата на един служител, който не е в състояние да догони другите, да се адаптира към бързия прогрес на технологиите. Отказва се да ходи на работа, накрая влиза в психиатрична клиника. По-късно се подобрява е принуден отново да започне работа. Наглед състоянието му се е подобрило. В деня на изписването му от болницата благодари на лекуващия лекар, че се е оправил. Всъщност до такава степен, че вече може да се самоубие. Прибира се и се обесва! Може би си измислям? Попитайте психиатрите! За тях няма по-интересно нещо от човешката психика. Новото време непрекъснато предлага нови ситуации. Поставя човека в нова среда. Но дали този човек може така бързо да се преустрои, да живее по нов начин, с нови ценностни критерии? За сметка на какво става тази адаптация?

Може би всичко започна с това удивително изобретение, с което живеят новите поколения от средата на миналия век насам. Телевизорът! В началото примитивно черно-бял и скромен, а днес дръзко навлязъл с нереално кристалния си образ в ежедневието ни и властно налагащ своите правила. Привличащ погледа като магнит. Нарушил навици и традиции, създавани столетия, той кара милиони хора вечер да захвърлят книгата или списанието, да не отидат на театър, да се откажат от срещи с приятели и любими, за да му правят компания до късно среднощ. Той ги държи в домашното пространство деспотично и ревниво, не оставя съзнанието им за миг свободно, държи ги в доброволен и продължителен плен. Като емблема на новото време по покриви и балкони са накацали сателитни чинии, както и  провиснали с хиляди километри кабели на кабелните оператори. Малкия жител на планетата ни, още докато седи на своето гърне, става свидетел на междупланетни полети, гмурва се в океанските дълбини, вижда отблизо екзотични растения и животни, както и най-зловещи насилия и убийства. Всички земни тайни му се разкриват в малката стая, където играчките лежат на пода. Той е свидетел на безброй неща. На всичко! И хубаво, и грозно…

Пускаш разсеяно телевизора, без особено желание да гледаш, а той намира начин да хване погледа и притегли вниманието ти. Да те пипне здравата и да не те пусне часове наред. Какви удивителни полюси на въздействие! Какво съчетание на поразителни крайности! Телевизорът създава и убива. Изгражда и руши. Сее добро и зло. С еднаква сила и еднакви средства. Милиони хора гостоприемно и доверчиво са го приели в дома си, нощем залоствайки вратите със секретни брави. А на екрана се бият и стрелят в див екстаз убийци. Той въвежда престъпниците в спокойните и тихи домове сред децата, ококорили очички в него. Убийците минават през всички секретни ключалки и от екрана стрелят в детските души. Пийпълометричните изследвания показват интереса към конкретните предавания. Най-висок е в така наречения праймтайм – между 19 и 21 ч. И точно тогава се пускат по екрана многосерийните любовни, детективски и други сериали, които държат будно вниманието на зрителите и ги карат да очакват следващите серии. Всеки такъв филм се избира като най-благоприятен фон за рекламите на фирмите, заплащащи програмата. А какъв фон за реклама на прах за пране или за паста за зъби може да бъде един дълбоко социален и ярко художествен филм?

Но да оставим търговските реклами. Те са най-дребният, макар и дразнещ детайл. По-страшно е съчетанието на това блестящо техническо чудо с алчната жажда за печалби. С властта на политици, банки и монополи. С безскрупулните сделки на гърба на народа. От екрана тече и ни бомбардира непрекъсната политическа пропаганда, некоректно представяне на факти и събития. Тече денонощно зомбиране на съзнанието на хората, в съответствие с интересите на шепа хора, домогнали се до властта. С чалга, Биг Брадър, порнография, проточени и безсмислени шоу програми, които затъпяват, оглупяват, опростачват, деморализират и отвличат вниманието на хората от проблемите на настоящето. Налагат интелектуално и морално несъстоятелни хора за политици и общественици, както и фалшиви критерии за оценка на случващото се. Стремежът им е тази наивна, манипулирана и покорна аудитория да се увеличава и мултиплицира. Принизяването на образованието, бедността и мизерията са активния им помощник. За тяхно съжаление, все още се намират хора, имунизирани срещу тази зараза. А тяхната далечна цел е ЧИПЪТ, който да бъде инплантиран на всеки, уж в името на благородни цели. А в същност, чрез него да ни направи послушна и покорна роботизирана общност. Ще го позволим ли?

Светослав Атаджанов