Зимата на нашето липсващо недоволство чука на вратата. Всекиму – по различен начин, защото и дертовете биват разни. Въпросът е кой как ги вижда или не ги вижда. Желае ли да ги промени на дело или може само да дъвче едни и същи приказки на пазара. Докато в джоба му броените стотинки дрънкат все по-зловещо.
Отдавна е ясно, че правителствените лозунги за световно семейство, Шенген и задгранична поцелуйковщина стават само за задни цели. Че европейската мечка и българската буболечка не крачат в единен строй. И, че общият им път е в различни посоки, щом става дума за оцеляване в кризата. За едни държави той минава през умни икономически реформи и социална политика за оцеляване на обикновения човек. У нас – в официална информация кое отново се е повишило и с колко. Но до края на годината щяло да се повиши само още десетина пъти. В този кюп пак ще са горивата, токът, храните, лекарствата, данъчните тежести, пробутвани тихомълком. Обаче по Коледа ще запазят цените си междуконтиненталните ракети, пилешкото мляко и краставиците на търкалета. За тези благинки висш земеделски чиновник вече митка из големите МОЛ-ове. Уверявайки, че финансовият рай ни е в кърпа вързан. По празниците и естествено, след тях.
Позеленяло от завист към охолството ни, част от населението във „фалирала” Гърция ще се размине само с бонуси от по 400 евро. Друга част – и с повече, но за това медийното пространство услужливо мълчи. Както за истинския размер на безработицата у нас, надминал 12,5%. Отдавна хората без осигурено препитание са много повече от 450 хиляди Въобще не е истина, че сред тях преобладават хора без или с ниско образование. Защо 70% от младите гледат към чужбина? Защо всеки пети българин е психически болен, в стрес или в депресия? Защо битовата престъпност все по-отчетливо налага властта си в делника на страната? Защо расте броят на младежките и на ученическите банди? Колко души умират на ден, без да им е дошло времето? Колко трябва да се раждат, за да се пребори демографската ни смърт, но не се раждат? Защо? Щастливците с увеличени пенсии и заплати какво ще си купят, освен по една студена вода?
Въпроси много и се задават не от днес. Песен за глухи, те не вълнуват парламентарните истукани. Театралните дебати в НС извикват в народа ръмжене. Дали ще се размине само с това? Децибелите се усилват, щом ухиленият Бимбо Сеновалов ни разкаже за поредната си екскурзия в странство. Как президент еди кой си останал смаян от българските успехи. Как приятелски го потупал по конфекцията и пожелал протоколни бабини деветини. На кого да вярваш – на скъсаните си гащи или на височайшето хълцане? Без значение. Остава прозрението на стария Славейков: „Нямаш ли си ти парици, ти си просто диване и какво ли още не!” Именно. Дойдохме си на думата…
Тези, които се занимават с политика, имат парици. Спечелят ли изборите, ще имат и още. Затова в България трескаво се появяват нови и нови партии (най-после и у нас нещо в излишък). Новото в тях е старо – патили сме вече. Част от тях са откровени мутри. Други – зализани разбойници, което си е същото. Всички те, грозно озъбени, вече думкат по вратите на Парламента. Заварените избраници там трескаво залостват портите отвътре. Обединяват се. Преопознават се. Душат си кирливите ризи и си прощават временно удари под кръста. След изборите ще си ги връщат тъпкано. После. Сега трябва, за благото на народа, да турят прът в каруцата на новите отечествени спасители.
Те правят същото с вещина, за която може да им се завижда. А всички спят в медиите и чакат ред. За да нагнетяват множеството с опашати лъжи, вече изтъркани от употреба. Европейски инвестиции, съмнителни програми и пари на калпак бълбукат в претоплената манджа с обещания. Вместо нея бездомни кучета дъвчат по улиците живи хора и клошари се карат за място край контейнера. Над „гордите” наследници на славна история трака скелетът на Тройната коалиция. Уж организатор, ръководител, вдъхновител и виновник за всички наши неуспехи. Докога ще ни лъжат разни синковци?
Докато ги зяпаме в устата с надежда, че нещо ще се промени? Холан, байно, забрави ли, че ситият на гладния не вярва? Че трябва да си помогнеш сам, преди да ти помагат Европа и светът? Впрочем, във въздуха все по-отчетливо свисти социалното напрежение. То не може да се заглушава с безкрайни обещания. Докато осъзнаем, че не Парламентът, а улицата май ще трябва да решава нашите проблеми. Без втръснали партийни и синдикални „водачи”. Яхащи вълната на човешкото недоволство за собствена изгода. Животът „без маска и без грим“, а не уютната канцелария, ражда лидери. И протестите, но не с жални очи и хленчене. Не всяка дръглива коза да гледа своя крак.
Заветът на Кубрат за единството е актуален и днес. Ще ни избоде зъркелите, но ние все се страхуваме. Все чакаме Михаля да ни купи хляб и човешко достойнство. Продължава да е гореща иронията на Радой Ралин: „Нека друг да падне. Ако падна аз, може да загине скъпата ни власт!” Имаме ли право да гледаме в очите децата си и старите си родители? А с този страх да си кажем думата и да искаме промени не утре, не в мъглявото бъдеще, а сега – за гледане ли сме? Социалното напрежение свисти все по-ясно. И както е тръгнало, ще разбие официалните окови. Друг път няма. Или има? С „Упокой, Господи, заешката ни душа…” А, сетих се – Испания, Франция, Португалия, Италия, са също европейски държави. Народите им протестират именно по улиците, знаем защо. Без да чакат уж всичко втасалата България да им реши проблемите…
Георги Николов
