Интервю с Отец Иван, съдържател на приюта за бездомни деца и родители в Нови Хан, за в. „България днес”
– Дядо Иване, идвала съм в Нови хан десетки пъти, но никога не съм заварвала паника в приюта ви. Защо се стигна дотук?
– Защото изпитвам огромен страх как ще изкараме зимата. Без пари не сме оставали, но кризата удари жестоко и дарителите. Не мога да се сърдя на никого. Народът обедня, очакваше се в един момент да го закъсаме. Чудя се сега кое по-напред да направя – пари за дърва ли да събирам, пари за ядене ли. Имам спешна нужда от основните хранителни продукти – брашно, олио, макарони, захар, боб. Никакви консерви не са останали и ми е много мъчно за децата. Преди готвехме по три пъти на ден – закуска, обяд и вечеря. Сега самотните майки готвят по веднъж на ден, просто няма храна. По-отчаян не съм бил. Но ме крепи вярата.
– Колко майки и деца има в момента тук?
– Над 100 са само децата. Има както самотни майки, така и десетина пенсионери. Аз не съм върнал никого в нужда. От 2005 г. насам в този дом са преминали над 800 души, изпаднали в беда. Сблъсквал съм се с най-различни човешки съдби и трагедии, коя от коя по-тежки. Никого не съм отпратил.
– Били ли сте някога разочарован от домуващи?
– Не мога да кажа. Може би две цигански семейства, на които дадох подслон. Те започнаха да просят в селото, а това не го одобрявам. Самите те осъзнаха, че не са за тук, и си тръгнаха. Не деля хората на етнос и религия. Сама знаете, че съм прибирал освен роми, така и мюсюлмани, помаци. Важното е да сме добри хора, цветът на кожата не определя душата. А религията всеки е свободен да я избира. Всеки човек решава какво да изповядва и в какво да вярва.
– Колко пари излиза издръжката на дома, тук са близо 200 души?
– В началото бяха към 50 души, но сега наистина гонят 200 и капацитетът на дома е запълнен. 700 лв. на ден струва само яденето, като имате предвид, че не си позволяваме скъпи храни и някакви луксове. Тук говорим за основното, без което не може – хляб, готвено. Преди време имахме мандра в манастира. Гледахме крави, произвеждахме си сами мляко, сирене, кашкавал. Затвориха ни я обаче заради европейските изисквания. Пак не им се сърдя, щом ще трябва да спазваме законите. Въпросът е, че мандрата много ни помагаше да пестим за ядене, вместо да купуваме от магазина.
– След като съобщихте, че изнемогвате, активизира ли се властта да ви подаде ръка?
– Още не са ме потърсили, но мисля, че идните дни ще го направят. Вижте, не трябва да се политизират нещата. Никой не е длъжен в крайна сметка. Вярвам, че ще направят каквото могат. Най-доволен съм от Лиляна Павлова, тя много е помагала, без да се знае. Много милостива жена, винаги ще се притече на помощ. Сега, като разбере от вестниците, ще ми се обади, предполагам.
– Какви хора ви помагат най-често?
– Най-различни. И бизнесмени, и бедни хорица, дето едва свързват двата края. Много ме трогнаха едни учители от синдиката „Подкрепа“. Дойдоха на крака тук и дадоха 1000 лв. Всеки учител си е бръкнал в джоба въпреки мизерната си заплатка. Как да не ти стане драго от такива постъпки!
Преди години и доста властимащи даваха, сега не толкова. Едно семейство наскоро дойде и остави 2000 лв.
– Галя, жената която е край вас години наред, не се ли измори да слугува на толкова много хора?
– Без Галя съм загинал в буквален и преносен смисъл. Тая женица не се спира. Повече от 15 години е край мен. Приела е каузата за лично своя. Всички медии ме дърпат за интервюта и разказват моята история, но човекът в сянка – Галя, има не по-малка заслуга. Тя стои встрани от цялата патърдия, дето вдигаме, но всъщност е двигател. Тя разпределя работата в дома, тя води децата по лекари, бди над тях. Не спи, като има болно.
– Наскоро купихте около 30 къщички в село Якимово, където настанявате част от нуждаещите се. Как се чувстват те сега?
– Всички са добре. Там вече живеят около 70 души. Купихме къщетата с пари от фондацията. Казват, че ние с Галя им липсваме, но като цяло са щастливи. Всеки заживя нов живот, без тормоз, без трагедии.
– Опишете как протича един ден в манастира?
– Жените, дето готвят, стават по тъмно да правят закуска на децата и да месят хляба. В 7 се бие камбаната, който спал – спал. Малките на градина тръгват, по-големите на училище. Като се върнат в дома, обядват, после отново на занималия. Отделил съм една зала за уроци, идва един учител, който им помага допълнително. След това четем молитви, говорим си. Никога не е скучно. Вкарал съм и интернет за по-големите, които се вълнуват от този тип комуникация. Общо взето, не е скучно. Има си обаче правила, които всички спазват. Алкохол не се пие, никъде в приюта или двора на на манастира не се пали цигара.
– Как сте със здравето?
– Като всеки човек, който гони 70-те години, нормалните за възрастта болежки. Тия дни обаче много ме боли ухото, нямам време да ида на лекар. Септември ми беше много труден месец, всичко тръгна на поразия. Сега искам само да се успокоя, че ще се намерят пари за огрев и ядене. Ще пътувам тия дни до Пловдив да купя котле, че нашето се развали.
– Много жени, на които сте помогнали в труден момент, кръстиха синовете си с името Иван. Храните ли се от обичта на хората?
– Обичат ме, не мога да го отрека. Как да не ме топли тая благодарност. Нали си посветих живота да помагам на онеправданите. Виждате как търчат след мен малките. „Деди, деди“, постоянно ечи в двора. Дал им Бог добро на миличките. И както казва Господ – дайте и ще ви се даде.
Източник: Bulgarski.pogled.info
