Човешкото стадо и държавата

„Да бъдеш свободен, ще рече да можеш да избираш чий роб да станеш.”

                                                                                                               Жана Моро

Преди седмици, след ровене в дебелите книги, публикувах една малко шеговита статия в три части – „Катехизис на умната жена”. Там, сравнявайки поведението на животинските видове – от най-простите до най-висшите, откриваме удивителни паралели и закономерности, които говорят за наличието на общи поведенчески принципи, валидни в това число и за човека. В споменатата статия обсъждах сексуалното поведение на хора и животни и поразителните прилики в инстинктивните нагласи. Но явно някои, както модерно ги наричаме, социални антрополози, съвсем сериозно прехвърлят отношението от  опитомените животински видове и към човешкото общество. Почти неизвестни са за мнозинството заинтересовани извратливите програми, които тихомълком са в ход в САЩ и ЕС. Според разтревожени люде, целта е ликвидиране на „традиционното семейство”. Представите им са толкова провокиращи, че си заслужава да се запознаем с тях.

Тези представи се базират на практиката в животновъдството за оптимално използване на женските животни като работна сила. За целта е необходимо те да нямат точно фиксирана принадлежност. Здравата връзка майка-дете-група (стадо), които в природата са необходими за оцеляване на вида, тук само пречат. За да могат женските да бъдат прехвърляни между собственици и да бъдат разделени от потомството им, трябва да са дружелюбни и покорни, и да са готови лесно да влязат в контакт с всеки нов собственик и нов събрат от вида си. Тези т.нар. „женски качества” позволяват да се елиминират мъжките агресивни, при които липсва готовност да се подчиняват на хората. На тях се е гледало като непригодни за опитомяване. Поради това човекът е въвел практиката на отлъчването им от семейството (стадото) или скопяване.

Някои смятат, че подобно развитие е в ход и в съвременната ни цивилизация. По тяхно мнение нарочно се разлагат „естествените” семейни структури с бащата, опора на семейството, и уважаваната майка и домакиня. Налице е законодателен стремеж да не се отделя закрилящо, специално отношение към традиционното семейство като на основна клетка на обществото, а да се третира като една от многото равностойни общности за сексуална реализация от всякакъв вид. Промискуитетът, полигамията и „свободният” брак процъфтяват. Гей браковете са вече реалност в редица страни. И ние сме наред. Развлекателната индустрия целенасочено представя една напълно нова картина на съвместния живот. Традиционното семейство често е обект на присмех, а „стожерът на семейството”, който се претрепва от работа и го крепи, е представен  като деградирал, „патриархален и тираничен”. В „духа на времето” бракът и семейството са вече непоносим затвор, а професионалната дейност на жените се величае като освобождение от зависимостта на съпруга-тъмничар. Дори и да не е разстрелян на финала на комедията, често е достатъчно зле финансово, което си е равносилно на ликвидиране.

Но…Така прокламираната женска независимост води до подчиненост от нов вид. Защото не всички правят кариера като моделки, певици, мениджърки, политички, общественички или в други престижни професии. Онова, което се има предвид, е зависимостта на много самотни майки с мизерни доходи от „майката държава”. Тя е тази, която предоставя социално жилище, място в заведенията за деца, социална помощ и други преференции. Накратко, приема ролята на крепител на такова семейство. А жената трябва да се съобразява с работното си време и това на градината и училището, да решава тривиални транспортни, по поддръжка на жилището и други проблеми. Очевидно е, че липсва време за възпитание, изграждане на личността и разгръщане на склонностите и способностите на детето. Виждаме, че „човешкото опитомяване” продължава и при подрастващите. Психолози смятат, че има потискане на личността на децата, принудени да се подчиняват на безмилостен групов натиск, т.нар. „мобинг”. Към това се прибавя и постоянно сменящите се лица, с които детето трябва да се съобразява при честите сменяния на работата на родителката. Това може да доведе при по-чувствителните деца до неспособност за привързване към някого. Тези, които не могат да се адаптират, често стават апатични или агресивни.

Като равносметка се смята, че жените със слаб майчински инстинкт, които по-лесно се отделят от децата си, без да се засяга работоспособността им, както и децата, пригодили се към нестабилни социални условия, се адаптират най-добре към рекламилания „One World”, в който на човечеството е отредена роля на стадо. Подобно на „патер фамилиас” в представяното като остаряло традиционно семейство, държавата постепенно поема, както Хомо сапиенс спрямо животните, грижата за закрилата, защита от хищници, осигуряване на подслон, вода, храна и т.н.

За съдбата на мъжките животни вече споменахме. Неубитите мъжки екземпляри са допускани до стадото само за изпълнение на оплодителната им функция. А може би и при хората в недалечно бъдеще тази функция ще се изпълнява от регионалния мъжкар, както във фермите от бика – осеменител? Или съвременната медицина с „банките” си за сперма ще поеме и продължението на рода ни?

*

Човечеството е минало през дълга еволюция в края на патриархата, преди да разбере, и то далеч не цялото, че жените не са по-глупави от мъжете, не са интелектуално неравни, а просто са по-различни и в това отношение. Но равноправието в гражданско, политическо или професионално отношение не променя, нито би трябвало да се опитва да променя (или пък да не отчита) естествените различия между мъжката и женската природа, които не са случайни. Това в още по-голяма степен се отнася до опитите с юридически средства да се заличат, ако може, очевадните различия между браковете между мъж и жена и т.нар. гей бракове. Защото, колкото и да е напреднала науката, и в частност медицинската наука (и сега, за разлика от преди, деца могат да се зачеват ин витро или да се износват от майки, които не са техни генетични майки), от панти века семейството е съществувало не само или точно заради това, че човекът, бил той мъж или жена, в общи линии не е направен да живее сам. Или пък заради това двама души да живеят под един покрив и да правят по-лесно секс помежду си. То е съществувало и съществува, за да могат децата, които се родят в това семейство, да имат майка и баща, на които да се опрат. И от които да почерпят не само любов, грижи, закрила, но и модели на поведение, необходими за оцеляването на вида и на общността/народа/нацията, и на човечеството като цяло. Ако тези модели на поведение предполагат деца (осиновявани от хомосексуални двойки или родени от един от партньорите в тези двойки, или по какъвто и да било друг начин заченати и/или осиновени), да копират малко или повече, както всички деца копират, поведението на възрастните, които ги отглеждат, това би довело до мултиплициране на изключенията, до превръщане на изключенията в правило. Както вече и става в някои случаи, поради юридическото „изравняване“  („заличаване“) на природни различия, пропагандирането на „еднаквостта“ между хетеросексуалните бракове и гей браковете, и приемането на това, че щом човек може да прави секс не с другия пол, а със своя, и това се случва от панти века при някакъв малък процент индивиди, то значи, че всеки двама еднополови индивиди, които са сексуални патньори и живеят заедно, не се различават по нищо от двойките, съставени от мъж и жена, от хетеросексуалните семейства. Де юре може да са, според законодателство, опитващо да заличи природни различия, както вече споменах, но де факто няма как да е така.

Ако бъдещето на човечеството, поне в някои страни, и то в най-еволюиралите, най-демократичните, ще зависи от деца, възпитани само от един родител, имащ или не подкрепа от държавата; или от деца, израсли в семейства, в които нито майката, нито бащата имат достатъчно време за тях (всеки има повече време за кариерата си, не за децата); или от деца, израсли при двама еднополови възрастни, които са ги осиновили (или пък единият от тях е бил или е бисексуален, и е станал родител, имайки отношения с другия пол, не само със своя, или пък е дарил сперма примерно или яйцеклетка, или какъвто и да било друг вариант) – това няма как да не доведе до някакво объркване, до израждане дори на част от новите поколения. Ако прибавим към това и една силно комерсиализирана среда, едно възпитание в средата на медии, които довеждат рекламните послания до съзнанието и на съвсем невръстните, ако прибавим и множеството филми, показващи насилие, били те детски или филми за възрастни (защото най-лесният начин да се заплесне едно дете, е да го оставиш само пред монитора с филми или игри, толкова често промотиращи насилие и/или преждевременно сексуално съзряване) – рисковете за това какви деца ще отгледаме, какви представи, ранимости или нагласи ще имат тези деца, не правят нищо друго, освен да се увеличават.

Впрочем, ролята на държавата/държавите по отношение на този въпрос не бива да се състои само в това да защитават децата от безсъвестни или пропаднали  родители. (И още по-малко – в опит да се направят родителите зависими и безправни по отношение на децата им; или пък разчитащи на това, че могат да правят деца, както им дойде, а държавата е длъжна да ги отгледа и възпита.) Защото безсъвестните или пропаднали родители обикновено не са нищо друго, освен зле огледани и възпитани деца. И защото никой не може да замени достатъчно бащата и майката, и двамата, в техните специфични роли, по отношение на децата. Нито бабите, нито дядовците, нито социалните служби (и още по-малко служителите в домове за изоставени деца), нито дори най-съвестните приемни семейства. Липсващият или не добър баща, или липсващата или не добра майка никой не може да ги замени достатъчно за човешките деца.

Светослав Атаджанов