Много шум се вдигна тези дни и много редове се изписаха по повод една конференция в Софийския университет, свързана с Людмила Живкова. Като че ли почти не остана българин и демократ по света и у нас, който чрез публикации в медиите или в коментари в социалните мрежи, да не заклейми или да не се подиграе не само с въпросната конференция, но и със самата Живкова. На тази злополучна конференция беше даден някакъв хем спонтанен, хем строен и дружен отпор.
Конференцията, вярно, не изглеждаше точно научна и достатъчно добре премерена, ако се съди по някои заглавия на докладите, записани в дневния ред. Но далеч не всички заглавия на доклади можеха да бъдат заподозрени в това. Да не говорим, че никой от протестиращите не пожела нито да ги чуе, нито пък да каже той самият, ако иска, какво мисли за Живкова на въпросната конференция. Група протестиращи отидоха там просто за да се опитат да я саботират. Тези протестиращи възразяваха изглежда срещу самата идея за подобна конференция, понеже за тях това бе вид реставрация на комунизма или опит за оневиняване на престъпния му характер.
Тази конференция бе заклеймена и от политици от Синята коалиция, която излезе със специална декларация: „Категорично сме против фалшификацията на миналото и реабилитирането на ръководни лица от БКП. Така наречената „научна конференция“, която университетът организира в чест на дъщерята на комунистическия диктатор Живков, е нахален опит българският репресивен режим да бъде представен като хуманен, толерантен и отворен към света“.
„Людмила Живкова е комунист, а не народен будител“ – гласеше пък един от плакатите на групата протестиращи, влезли за това в университета. А някои от коментарите, които последваха след разчулата се, благодарение на протестите конференция, бяха (като например този на проф. Пламен Цветков), че да се прави конференция, на която да се обсъжда ролята на Людмила Живкова, е като да се организира такава за децата на Хитлер.
Разбира се т.нар. комунистически режим не беше нито толерантен, нито отворен към света. Но и Людмила Живкова не беше все пак негов „правоверен“ представител. Дори баща й, Тодор Живков (каквито и конкретни вини да има за това, че е управлявал самовластно в режим, в който политическата репресия беше част от идеологията и практиката; или за т.нар. Възродителен процес; или за т.нар. български чадър и пр.), не може да се сравнява точно с Хитлер. С Хитлер можеше да се сравнява Сталин примерно, че даже и да го надмине, но това е отделна тема.
Темата на настоящия текст, така че, не е за Живков, който бил досущ като Хитлер. Темата не е толкова и за самата конференция, наречена от организаторите „Културно отваряне на България към света през 70-те години“.
*
Разбира се може да се спори много за това, дали и доколко въобще е било възможно културно отваряне на България в този период. Но да се спори, да се обсъжда българската история през 70-те години или целия период, наричан комунизъм, тоталитарен социализъм или просто соц, да се обсъжда ролята на една или друга личност в тази история, естествено трябва да може. Както би трябвало да може да се организира конференция примерно за ролята на Богдан Филов по време на Втората световна война. И нито тъй нареклите се социалисти, да кажем, да не изпадат във върло възмущение, по повод конференция за Филов, нито големите сини демократи да пишат протестни декларации, когато става дума за Людмила Живкова.
Не така мислят обаче, не през тази призма, не само сините политици, но и други видни демократи по света и у нас (някои от които са ми симпатични, други уважавам, а трети са ми и приятели). „Живкова е престъпник, както и Живков, и цялата върхушка на БКП. Точка“ – написа например един от тях. Както и: „За мен тази чалмалосана глупачка е вредна и престъпна личност.“ “Людмила Живкова нищо хубаво не е направила за трудовия народ – взимаше от него, за да дава на подмазвачи-тарикати, самообявили се за поети и художници; да не говорим за такива скъпоструващи щуротии, като „Знаме на мира“ или изложбите за траките.“
Просто и ясно. Комунистическият режим е престъпен; всички, които са имали някакви властови роли в него, са престъпници, взимали от трудовия народ за да правят щуротии като „Знаме на мира“ или изложбите на тракийското злато.
Дали обаче подобен хъс за клеймене ангро може да отговори на простичкия въпрос за какво харчеше парите на тогавашните данъкоплатци, на трудовия народ Людмила Живкова? Дали ги харчеше така, както ги харчеха и харчат мнозина по-късно овластени? Тия същите, дето по избори дават пресконференции в НДК (защото се оказа, че тази сграда им е доста полезна), а после някои от тях отиват в частните си дворци? Дали ги похарчи, също така, тази престъпница нали Людмила, да си прави частни колекции, лично за нея, или ги похарчи, за да направи Национална галерия за чуждестранно изкуство? (Когато в тази галерия за първи бяха показани творби на световни художници, опашките пред входа бяха невъобразими. Това беше глад, естетически глад, не само любопитство. И не може да се каже, в този смисъл, че Людмила Живкова не е направила нищо за открехването на културния похлупак.)
E да, някои хора от обкръжението й си имаха частни колекции. Няма как да не се сетим за Богомил Райнов. А други, като Димитър Иванов от Шесто управление на ДС (който, впрочем, се е заминавал с това да следи не само интелектуалци или дисиденти, но и самата Живкова), си направи години по-късно също частна колекция, кой знае как придобита. И други такива примери има, и отпреди, и след 10 ноември 1989 г. Но дали самата Людмила събираше за себе си, да си го трупа, далеч от погледите на обществото? Или да го показва някъде, ако благоволи – като лична колекция? Както взеха да правят по-късно Митко Гестапото, Васко Черепа и други видни ценители на изкуството в посттоталитарна България.
Ама тя, ако не беше дъщеря на Тодор Живков, никаква кариера нямаше да има и нищо нямаше да направи. Сигурно е така. Ако не беше дъщеря на бившия Първи, Людмила Живкова нямаше да стане председател на тогавашния Комитет за култура. Нямаше да може да прави каквито и да било проекти, зад които да застане малко или повече самата държава. Но колкото е вярно това, толкова е вярно и друго. Че само да си дете на еди кого си, пък бил той и първи секретар на партията-държава, също може нищо да не значи. По отношение на това, че може нищо да не излезе от тебе, никаква кариера да не направиш. Най-лесният пример за сравнение е брат й, Владимир Живков. Който се прочу най-вече с гуляйджийската си, да не кажа и по-лоша слава, и колкото и да се искаше на баща му да го направи не знам какъв си, нищо не излезе от Владко. (Излезе това, че партията-държава беше заета по едно време да замазма гафовете му, да прикрива даже някои негови престъпления, за които много се говореше навремето, или поне такива слухове се коментираха под сурдинка.)
Та какво друго „лошо“ направи Людмила Живкова? А, да – повярва в т.нар. Жива етика, в идеите на Рьорих, в мистиката на Изтока. И вместо да събира деца само от соцлагера примерно, искаше всякакви деца да събира, от разни краища на света. Беше събрала и колекция от камбани, също от разни краища на света, с различен вид и големина, с които не знам какво стана после. Дали не се окрадоха и разпиляха. Но имаше една местност край София, която се нарече Камбаните. И тези Камбани бяха близо до т.нар. Детско градче. На същото място днес ни камбани има, ни детски асамблеи. Има частни „градчета“ на новобогаташи – но и това е отделна тема, макар и свързана.
Спомням си, че по времето на Живкова, на организираните от нея асамблеи, българските деца рисуваха по асфалта, в дворовете на училищата. Не всички можеха да участват в самата асамблея, там сигурно са били избрани, но децата от различни училища рисуваха в училищните дворове с цветни тебешири. Което не беше никак лоша идея, трябва да кажа. Те можеха да видят как примерно училищното им игрище се превръща в голяма, пъстра рисунка, направена от тях самите, с десетки слънца, цветя, балони, къщи, дръвчета, русалки и принцове… Децата се забавляваха, докато рисуваха. И училищният двор, мястото, средата, която обитаваха, ставаше празнична, ставаше друга.
Едно от тези деца бях и аз. Не бях на възраст, когато въобще да помня или да ме интересува какво значи „Знаме на мира“, кой организира това, защо го организира и пр. Но помня изпъстрения с шарени рисунки асфалт на основното училище, в което съм учила. И не мога да кажа, че този мой спомен е като едни други спомени, в които учителите стояха пред главния вход и режеха панталоните, ако им се видеха широки, или полите, ако им се видеха къси, с ножица. Нито като спомените за връчването на сини или на червени връзки, за възгласите „Рапорт даден!/ Рапорт приет!“ или за всички други задължителни дивотии, с които тогавашната система се опитваше да възпитава в правоверна идеология всяко едно поколение.
Впрочем, може би е редно да кажа, че едно време никак или почти никак не се интересувах от Людмила Живкова. Спомням си, че не харесвах особено леко дрезгавия й глас и приповдигнатия тон на речите, които включително тя държеше. Защото може би дори тогава съм усещала, че красивите неща са крехки, не издържат много на патетика. Но и самата Людмила Живкова беше в някакъв смисъл крехка. Тя беше – по това съм мислила доста по-късно – не правило, а изключение от правилото. В едно време, в което атеизмът беше държавната „религия“, и всички, а най-вече децата и младите, трябваше да се учат да богоговеят пред портрети на партийни вождове и пред мумията на Димитров – едно от децата на първия човек в държавата, порасналата дъщеря на Т. Живков, се беше осмелила не само лично да вярва, че не всичко е материално, но и да се опитва да прокарва някакви подобни идеи в публичността на тогавашна България. Повече от наивно е да смятаме, че това е могло да се хареса на много хора от тогавашната българска, включително и на съветската, партийни върхушки.
Сега, с днешна дата, някои, смятащи се за православни, могат да се направят на много правоверни и да кажат, че идеите, в които Людмила Живкова е вярвала, са били само една опасна заблуда. (Това в какво е вярвала и дали се е заблуждава Людмила, също е отделна тема.) Може също, както и едно време, едни или други хора да се подиграват на тюрбана й, не разбирайки нито тогава, нито сега, че това е доста недостойно. Но може би българското общество, българската история (включително и нейните бивши сътрудници или приятели), дължат на Людмила Живкова едно по-обективно изследване за ролята й в онова общество. И не само това – може би и едно по-обективно разследване за причините за внезапната й смърт. (Има хора, работили с нея и познавали я отблизо, които дълбоко не вярват в официалната версия за смъртта й, която е инсулт, нито в евентуалната версия за самоубийство.)
*
„С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“. Прочетох това евангелско изречение преди много години в едно томче с Новия завет, което баба ми пазеше в дома си. Властта гонеше децата от храмовете, особено по големите християнски празници, присмиваше се на вярата в Бога и на свещениците, следеше вярващите хора, но в крайна сметка и това се оказа временно. И комунизмът се оказа временен, да не говорим за идолите му, както временен се е оказа доста преди него и „хилядолетният“ райх.
Не знам обаче защо в сегашното уж толкова различно време, когато написах на стената на един приятел във Фейсбук, че не може да се очаква обективна оценка за личността на Людмила Живкова с елементарни заклеймяващи нагласи, той ми цитира (въпреки, че е атеист) онзи разказ от Библията за Мойсей, който трябвало 40 години да води евреите в пустинята, за да забравят за робството. Той смяташе вероятно, че тези, който не са заклеймили в дружния прогресивен хор Людмила Живкова, не само, че не са забравили робството (комунизма), ами са му едва ли не и фенове.
Но аз не смятам, така или иначе, че ако всички така да се каже правилно мислещи са се запътили в някаква посока, тя обезателно е вярна. На това ме научи в някакъв смисъл самият комунизъм. Понеже този строй много ценеше „единствено правилната посока“, а громенето в него беше широко застъпено. Научи ме по-късно и всичко онова, което видях в политическия „битпазар“ на българския преход. Научи ме и вярата, най-вече тя, според която доброто и злото, предразсъдъците и разсъдъкът, заблужденията и откровенията никога не са преставали да се борят в душите на хората. Без значение кога, къде и в каква точно политическа дивотия или „политическа коректност“ им се случи да живеят.
Мариана Христова
