Руслан Йорданов, solidbul.eu
Ненавистта към старците е белег за изродено общество
“Най-мразим да мислим, най-обичам да мразим.” Тази древна шопска сентенция се потвърждава от последното социологическо проучване на “Евробарометър”. Изненадата е, че на първо място в класацията на ненавижданите не са ромите, а пенсионерите. Според изследването 58 на сто от гражданството не мисли доброто на старите хора в България. Зад тази смразяваща картина се крие изключително сложен обществен феномен. Една от причините е
култът към тялото и утопията за вечната младост
които са обсебили съвременните умове. Днешният човек упорито не ще да старее и по всякакъв начин се опитва да саботира естествения процес. За тази глезотия на помощ се притекоха пластичните хирурзи. Вече не само жени, но и мъже ходят да си опъват кожата всеки път, когато забележат в огледалото нова бръчка, правят си липосукции, наливат си силикон в бюстовете, преливат си кръвна плазма и се тъпчат с жен-шен т.н. Пазарът на лекове е заринат с еликсири на живота и какви ли не подмладяващи субстракти от нечувани билки и животински ензими. Чалнати милионери по света и у нас биват замразявани дълбоко след кончината им с надеждата, че един ден науката ще открие тайната на безсмъртието, ще ги възкреси и превърне в тийнейджъри.
Телевизията, киното, рекламата – това са царствата на вечната младост. Всеки побелял или понабръчкал се образ неминуемо излиза от употреба. Или пък ако го показват на публиката, следите на годините се заличават старателно с компютърна анимация и Photoshop. На картинките лесно могат да ти изпилят бръчките, да ти скрият коремчето, да ти повдигнат задника, да ти изправят носа и да ти удължат краката. Друг е въпросът, че понякога фотографиите на достолепни люде се превръщат в техни карикатури, водени от желанието да обърнат хода на времето.
Геронтофобията не е български патент
а отпадъчен продукт на съвременната медийна демокрация. Никъде по света за президенти и премиери народът не избира дейци, които ходят с бастун, треперят, говорят с наставнически тон и възхваляват какво е било “едно време”. Малцината изключения като Нелсън Мандела само потвърждават правилото. Навсякъде рейтинговите политици са в разцвета на силите си, пращят от здраве и си боядисват косите.
Докато навремето дядовците ни са били уважавани като стопани на къщата и старейшини на рода и са се радвали на обичта на безбройните си внуци и правнуци, днес няма кой да им отстъпи място в трамвая. Преди са били пазители на традициите и са ги давали за пример на всеки непослушен хлапак от фамилията, докато днес ги намират за останки от “Джурасик парк”, неспособни да се ориентират и разберат новата епоха. Смятат ги за посмешище, а пенсиите им – за непосилна тежест на бюджета. Тази травма в България е още по-изострена от историческото ни лъкатушене след падането на комунизма. Възрастното поколение беше натоварено с
вината, че е търпяло тоталитарния строй
и че не е успяло да осигури на всеки един свой горд потомък апартамент в центъра, мерцедес в гаража и вила на Черноморието и на Ривиерата. Белокосите бяха натоварени и с друга отговорност – за счупения свят, наречен преход, в който се мъчат децата и внуците им.
Пропастта между поколенията от душевна се превърна и във физическа. За последните десет години населението на България намаля с близо 1,4 милиона души. Това безкрайно бягство на младите в чужбина освен до техния материален успех и житейски уют доведе и до известни неудобства за техните родители на прага на старостта. В резултат на което у нас има бум на старчески домове, чиито такси се плащат от отрочетата, които живеят на Запад.
За капак и икономическата криза, заедно с неизбежното обедняване, предизвика известно озверяване. Когато на четвъртата година ГЕРБ се сети да вдигне пенсиите с цената на нови данъци, мнозина изреваха: “Дерат ни безпричинно! Това е популизъм!” Вероятно тези индивиди изповядват някакво тайно мистично учение, посветено на изтреблението на старите хора. Иначе не биха могли да бъдат толкова коравосърдечни към родителите си, които изнемогват с малките си пенсии. В едно солидарно общество всеки нормален човек би се разделил с част от залъка си, но
да не остави старите хора да ровят по кофите
и да попадат в лапите на гладната смърт.
Древногръцкият философ Диоген видял едно дете да хвърля камъни по минувачите и му казал: “Внимавай да не удариш с някой камък баща си!” Ние вече сме готови да изпотрепем с камъни дядовците, а след време и бащите.
