Виктор Канзуров*, e-vestnik.bg
.
Исторически и критически бележки за филм, открито подкрепян и финансиран от премиера Груевски
Кадър от филма “Трето полувреме”. Снимка: от реклами за филма
Македонската власт, начело с премиера Никола Груевски, се индентифицира изцяло с откровено антибългарския филм „Трето полувреме“, хвърляйки за него повече от милион евро бюджетни средства. Филмът рисува пропагандно реални исторически събития – времето на германската окупация в Македония, когато временно управлението е отстъпено на български войски. Във филма е показано залавянето на евреите в македонските земи и екстрадирането им с влакове в германските концлагери. В сюжета е вплетена историята на футболния клуб на Скопие – „Македония”, няколко лични драми, действието за сравнение минава и през един „светъл” период – сръбското владичество в Македония преди войната. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Необяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство трудно може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те нямат българско гражданство, а са под юрисдикцията на германския Райх, който е окупирал Югославия и Гърция.
По-долу следва обширен анализ и пояснения за филма, направени от журналиста и кинокритик от Скопие Виктор Канзуров, който го е публикувал на македонски в тамошния седмичен вестник „Фокус”, (също и в сайта на Агенция Ohrid sky), но го преработва на литературен български специално за e-vestnik. Анализът на филма е публикуван в леко съкратен вариант.
След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино „Милениум”, главната редакторка на „Канал 5“ Лидия Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар.
Премиерът Груевски (в средата) и министърката на културата (зад него) посещават снимачната площадка на филма “Трето полувреме”. Снимка: в. Дневник“
Плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия. Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина евро (или май дори повече) от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО…
След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични и уж хумористични прояви, и след като научих самата тема и историческия период, в който се разиграва филмът „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че Дарко пак ще “сърбува”, ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ.
Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация човече, е способно да мрази и да подтиква другите да мразят. Изненадан бях. Той трябва да има психически проблеми – Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, т. нар. Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ). Щом си позволява така дръзко и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България…
Трейлър на филма “Трето полувреме”
Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която, индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите.
Поклон към проекта „Скопие 2014”
В началото на филма краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена с разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст, за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар. Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления.
Александър Македонски и кадрите с новия облик на столицата, съвсем ясно определят апологетичното партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците, за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик.
Но в какво се състои коварството и поквареността на Дарко?
Кадър от филма “Трето полувреме”. Снимка: от реклами за филма
Началната фаза на филма ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския?
Сръбският период е представен във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите.
Първата среща въобще с някой сръбски поробител в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния герой, футболистът Коста, с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е сръбски кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец, многократен нарушител на закона. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручният удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой.
За ролята на сръбския подофицер е избран отличният актьор Горан Илич. На него невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така.
Реклама на филма “Трето полувреме” на английски. Той е включен в селекцията за наградите “Оскар” за чуждоезичен филм.
Дарко отчетливо сравнява времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответстващ в истинския живот на убития от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач, стават невалидни за зрителя.
Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония – отборът, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така! Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества, е заличена в този филм! И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина.
При посрещането на играчите на футболния клуб „Македония” след победата в Белград над тима на „Српски мач”, сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава. Това е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван. Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления…
За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава.
Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от висока класа.
Със забранената любов между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно отборче в силен тим, с жанровия дух на пародията, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове.
Филмът, разбира се, можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на българите и на тогавашното Царство България. Но следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония ни индоктринираха наситено с омраза към България и към българския народ.
И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи.
Има само български нацисти
Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. От високо иска да унижава македонците. Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен, веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко нивото на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна, за да му лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновник“ за възраждането на спортния клуб „Македония”.
Сръбският подофицер така ли беше представен? Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те? Да, всъщност, ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите. Други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие.
Дарко, при опита му да внушава омраза към българите, избира фамилното име на главния отрицателен образ – Гарванов. Това няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО.
За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно… Според тази „логика“, само за да навредят на македонците, българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието се намества още един фактор за да намразят българите.
Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против отбора на „Македония”, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец. Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко.
Измислиците за мача „Македония” – „Левски”
Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между „Македония” и „Левски” от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на „Македония”, измислена дузпа за съперника, български войници подават на играчите на „Левски” вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против „Македония”.
Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу „Левски” през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача. А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че „Левски” е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на „Македония”, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския „Партизан” и от скопския „Вардар”, а по-късно треньор.
Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен и коварен.
Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка.
При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побягнала от къщи заради забранената от бащата любов. Гарванов я гази, а след това открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика, за да се засили впечатлението.
На един от мачовете вратарят на „Македония” отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на „Македония”, „Левски”-София отказват на една футболна среща с „Рапид”-Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10 000 лева.
Всъщност треньорът е спасен с помощта на българи, а не обратно
Спасяването на треньора Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба „Македония”, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!
Българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!
А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи.
Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ! Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от софийския абсолвент Мето Йовановски), казва на бащата на Ребека, че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население. Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството.
Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска „Македония”. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век.
С този фашизоидна, шовинистка окраска филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по друг начин, освен като отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Той е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и пропагандата за времето на втората Югославия, остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни.
–––––––––––––––––––––––
* Авторът е журналист от Скопие. Статията е преработена от него на литературен български специално за e-vestnik.bg. Версията на мекедонски е публикувана първо в македонския седмичник „Фокус”, а след това в сайта на Агенция Охрид Скай. Пълният текст на български може да се види тук. Повече за автора – тук.
