„Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук — Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хората, а при нас — цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.“
.
Станислав Стратиев, из „Българският модел“
Законът за българите и българските общности по света, след мъртвото си раждане, отлежава във фризера на Парламента. Мъдруван от „специалисти”, той носи всички елементи на днешното законотворчество: неглижиране на специфичната материя, която визира. Прибързаност и липса на масово обсъждане от нашите сънародници. Непотребен разказ за структури, работещи с диаспората, мъгляви юридически формулировки и т.н. Всичко извинено с твърдението, че прежният Закон е остарял и трябва да бъдем в крак с времето. Зад табелата от уж добри намерения надничат груби комерчески надежди. Те не са от вчера. Доста преди 1989 г. татковината броеше чедата си в странство за изменници. На по-късен етап узря идеята, че може да има полза от „презрените” им валутни пари. И за да покаже майчинска прошка, се засили да им строи даже хотел, носталгично именуван „Родна стряха”. Освен всички културно-масови циркаджилъци от Тимок до Черно море. Какви гостоприемни времена бяха, а, облаче ле бяло?
Днес паричните щения към сънародниците ни не са по-различни. Само дето са загърнати в партенките на нов „закон”. За който не се разбра още ли е проект. Приет ли е от Парламента, или е върнат за живителна аутопсия в подведомствената комисия. Информациите по този въпрос си противоречат, освен в едно: че не е хвърлен в коша. Логично е да запитаме: Какво предлага чрез него страната ни на хората от диаспората? И на кои именно хора?
Отговорът е разнозначен. На успелите – абсолютно сигурно да загубят парите си чрез инвестиране в тленните останки на Европейска България. Иначе казано – да ги оставят тук на юнашко доверие, уж на ползу роду. В необозримо бъдеще, но не и днес. Защото икономиката на държавата е дума без реално съдържание и за празния й стомах важи правилото „Дай, пък не питай!” Отношението й към поданиците е обидно пренебрежително. Няма да повтаряме казани неща за пенсии и заплати. Нито за височайшето мрънкане, че средства няма и всеки се спасява, както може: общини, болници, училища, социални заведения, обикновените човеци… България е в колапс, който никакви розови отчети и баламосващи интервюта не могат да скрият. Като несекваща емигрантска река зад граница са търтили да бягат хиляди „нашенски” българи. В делника свисти социално напрежение. Всичко това е известно на нашите сънародници. Те усещат, че Законът е намирисваща примамка и нищо повече. Която не им гарантира абсолютно нищо. Освен брадати вицове за участие в активния политически живот. За „гарантирана” неприкосновеност на вложените капитали, право на глас във вътрешната и външна излагация на правителството. Тогава какъв е неговият ефект, освен безплатно да разпалва любов към бившата родина? Никакъв. Успелите българи са достатъчно ценени в обществото на държавата, където са пуснали корени. Дали са й много и получават за усилията си достатъчно. Те са хора, напразно търсещи смисъла и на тази законова чудатост. Странно, неодобрението им от разни краища на света е откровено и звучи в хор. Или май не е странно…
За „другите” сънародници Законът е дементен и предлага обичайните шменти капели: кеф ти риба, кеф ти паламуд. Обаче, само на хартия. Реалността е достатъчно показателна. Земляческите структури в почти цяла Латинска Америка са пред разпад. В Уругвай, Бразилия и Парагвай българският език е забравен, архивите са неясно къде. Показателен е примерът на „Алианс България” в Богота, Колумбия, който крета, несмущаван от грижите на официална България. Какво се прави за приобщаване на мащабната диаспора в Австралия? И не само там? А в САЩ? И в страните от Стария континент? Някой би припомнил съществуването на Агенция за българите в чужбина. Като вторичен разпоредител на държавни средства нейните възможности са ограничени, а инициативата – скована. Не са достатъчни културните ни институти тук-там. Отдавна вече издаването на вестници и списания в диаспората не се финансира. Спряно е издаването на списание „Ек”, бивше „Родолюбие” и още по-бивше „Славяни”. Функционират българските църкви, но тази духовна институция е отделена от държавата. Закриването на посолства и мисии също спомага за дистанцията между България и диаспората. Разминаването между намерения и реалност е тъжен факт. Могат да се посочат още нередности, но първопричината е ясна: реалността в България, заедно с липсващото й бъдеще, не вдъхва доверие в сънародниците по света. Медените приказки не ги удовлетворяват. Има защо…
Италия, Полша, Ирландия, Сърбия и пр. са страни с дълга емиграционна история. С опит в приобщаване на хората и в реинтеграция на човешкия поток зад граница. Бабувачките на нашия Закон биха могли да се заинтересуват от този опит, но им пречи политическото вирене на нос и убеждението, че знаят всичко. Комай ни лъжат тия синковци, бе казал по друг повод поетът. Защото пак в този неумен текст не се визират отчетливо проблемите със сънародниците ни в Турция. Които проблеми без отдих се подлютяват от емисари, разхождащи се из Родопите и където си щат. Изводът е един: официална България не е за вярване. И да ни смаят със свестен Закон чиновниците, той винаги може да бъде променен от услужливото Народно събрание в полза на властта. Пак ще има измамени и никакви облачета бели не ще избършат горчивите сълзи на чедата от странство. Не от носталгия, а от гняв и обида. Днес само размерът на парите, харизани от някого, дирижира размера на братските чувства и копнежа по роден край. Впрочем, комуто много домъчнее, хайде на самолета и право в България. Добре е, против уроки от реалността, билетът му да бъде с обратно връщане.
*
Все пак, за да не звучат нещата съвсем като „Надежда всяка тука оставете“, може би трябва да си спомним накрая за „лудият“ Ботев примерно, емигрантът във Влашко, който, въпреки че написа „Патриот е, душа дава…“ и „Тежко, тежко вино дайте/ пиян дано аз забравя/ туй що глупци вий не знайте/ позор ли е или слава“, бе един от онези, които бяха способни да си заложат главите, за да я има тази държава. Още когато такава изобщо нямаше. Без да очаква нищо в замяна. Даже в последното си писмо, съзнавайки, че може и да не се върне, както и става, пише на милата си Венета, че после Отечеството обича най-много нея. „Не искам да съм Венета“ написва, от своя страна, много след него друг всепризнат майстор на перото, Станислав Стратиев, авторът на „Българския модел“. И Стратиев вече го няма, да опише това, в което сме се превърнали, по неговия неподражаем начин. Може пак да се носим с велосипеда, дето няма педали, но има десет кормила, но ако е прав дядо Вазов, че „Не се гаси туй, що не гасне“, пак ще ни трябват „луди“ – били те хъшове като Ботев или тежки търговци като Евлоги и Христо Георгиеви. Защото може някой неблагодарен сродник да ти вземе имането и да те довърши – подобно както е бил довършен д-р Петър Берон, също емигрант, на който обаче никой не е могъл да му вземе Рибния буквар. Никой, освен малките ученици, по време, когато ни Парламент е имало, ни Агенция за българите в чужбина, ни Министерство на образованието.
Георги Николов
