.
* * *
Поетът е пастир на пеперудите,
които тръгват винаги към пламъка
с надеждата да се повтори чудото,
наречено отместване на камъка.
И сред души от злобата помътени,
сред тонове нескриваща омраза,
поне един – във вихъра безпътен
да разпознае себе си във Лазар.
С поета и преводача Георги Ангелов*, главен редактор на „Литературен свят“**, разговаря Георги Н. Николов***
– Приятелю, ще започна разговора с предварително уточнение. Че не си „ефирен” лирик, както навярно заглавието внушава. Творчеството ти кипи в меда и в отровата на времето, което ни изгражда. Как стигна до увереността да си негов изповедник? През какви перипетии на тематичния избор мина? Не беше ли по-лесно да загърбиш реалността?
– Изповедник на времето? Това звучи много силно. Не бих искал да заемам такава поза или с нещо да напомням за нея. Просто пиша това, което ме вълнува. А ме вълнува това, което се случва със страната ни повече, отколкото собствената ми особа. Но пък и пази Боже да звуча нравоучително в нещо на когото и да е. Друг въпрос е, че гледам сериозно на работата си, т. е. на написаното от авторите, с които ме свърза животът – нали на „Литературен свят” е посветено практически цялото ми време вече пета година.
– Твърдението, че красотата ще спаси света, е олтар за хора с добри помисли. Но как ще добие реални измерения у нас? След като продължава да е истина писаното от теб още в 2001 г.:
Не вярвах този сън, че ще се сбъдне:
България – протекторат. Стени
високи я обграждат. Сред оскъдица
бушуват мафиотските войни.
И всеки ден по някой си отива:
един – в чужбина, друг – в земята. С кал
животът непрестанно ни залива…
Възможно ли е и съвременната ни литература да има „дял” за тази страшна дисхармония?
– Създаваната от постмодернисти литература несъмнено има определящ дял в тази страшна дисхармония, както я наричаш. Със своето студено високомерие, безродничество, херметизъм, почти пълна нечетивност, тя дистанцира обикновените хора от четенето или ги зомбира поради медийната реклама. Причината за дисхармонията е и в атомизирането на либералните литературни кръгове, неспособността им да преодолеят предпоставените си тесни приятелски и клиентелистки разбирания, в които няма място за теми като Родина и християнство, да речем, или ако ги има – те са чудовищно деформирани. Същевременно, тези кръгове са сграбчили като с клещи интернет пространството, издателствата, набедени за престижни, командировките в чужбина… и всичко, което носи благини и ги легимитира в очите на обществото. Това, меко казано, e отвратително. Ако не беше така, нямаше да се появи „Литературен свят”… Туморът, наречен постмодернизъм (като произведения; медийно присъствие; налагане с най-отблъскващи похвати, стигащи до комизъм) изяжда организма на жизнеспособната българска литература. Поставената цел изглежда изпълнена. Но само изглежда. И колкото и да им прислужват много университетски преподаватели, журналисти, музейни и общински културтрегери, вярвам, че не сме сами в тази духовна съпротива. Трябва да отбележа, че жестокостта на тази неолиберална – как иначе да я наречем, освен мафия – е поразителна, стъписваща с лицемерието и арогантността си. И въпреки това ще стават все повече писателите, които я отхвърлят. Впрочем и тук последната дума има читателят с осъзнати критерии.
– Какво място заема литературният процес днес в съзнанието на гражданското общество? Уважавани ли са неговите представители? Или вълните на нихилизъм и консуматорски потреби са ги изтикали в ъгъла на ринга?
– Ринг не е замислено да има още през 1989-та, има игра на една врата, с предизвестен резултат. Впрочем, в произведенията, които публикуваме в „Литературен свят”, антиправославни тенденции, нихилизъм и консуматорски настроения няма. Така че изданието почтено изпълнява предназначението си, поне според мен.
– Какви духовни ценности изповядват писателите ни сега? Изповядват ли изобщо? Едни се разтопиха в делнични проблеми. Други носят европейски тениски втора употреба, трети се занимават с глобалното съзнание на човечеството…
– Писателите ни са различни. Лично за мен най-интересни са тези, в чиято тематика трайно присъства темата за обичта към Родината и историята ни. И именно тях се стремим са представяме последователно в „Литературен свят”.
– Сам твърдиш, че „животът грее в простите неща”. Кои са те и с какво са значими за българската литература на ХХІ век?
– Без „простите неща” животът не би имал вкус. Без тях и литературата би била хербарий или жречески шифър за разгадаване, но не и живот.
– Защо почти бе заличена България като тема от страниците на нашите писатели? Има ли още автори, които се вълнуват от нея и би ли споменал някои от тях?
– България като тема бе заличена или системно преиначавана в произведенията на неолибералните литератори. За всички останали тя продължи да присъства пълноценно и многостранно, независимо от техните политически пристрастия. Често излизат интересни стихосбирки със силни родолюбиви творби, появяват се сериозни краеведски, исторически изследвания и т.н. Имена не бих искал да споменавам, за да не пропусна някого.
– Ти си утвърден поет и не се нуждаеш от представяне. Как сам би определил мястото си в нашата литература? Какви основни творчески задачи следваш и какво искаш да внушиш на съвременниците? Естествено – и да ги убедиш?
– Нещо просто – че трябва всички да работим на литературната си нива без надменност и без комплекси. Без пози. Без да се озъртаме за славата. Без тайничкото желание да се покатерим на пиедестал. Безсмислено и грозно е.
– Няма да преувелича, ако кажа, че си бяла лястовица на поетичния небосклон. Написаното от теб е ясно, разбираемо, увличащо, достъпно. И плашещо… Защото предупреждаваш, особено в книгата „Епицентър”, накъде върви страната. Не те ли притеснява, че ставаш неудобен за силните на деня?
– Дали съм удобен или неудобен, все едно – това няма да подобри живота на хората. А истината е, че България 23 години е в състояние на катастрофа, не на криза. Вторият опит за капитализъм се оказа катастрофа за родината ни и това е важното, не моята персона.
– Лириката ти е храм от потребни крайности. Под купола му дишат гняв, тревога, звън за събуждане на тълпата към нещо по-добро. И едновременно грее възхита от природата. Благодарност към обичния човек, преклонение пред възрожденската старина… Мирно ли съжителстват в тебе всички тези неща или се борят за място в ненаписаните още страници?
– Съжителстват мирно, разбира се. Едно цяло са. Това е светът ми и не може да бъде друг. Впрочем, както при всеки автор, струва ми се.
– Ценностите, които възраждаш, са не само български, а и общочовешки. Става дума за добротворство, любов, мир, хармония, съвършенство на личността, равнопоставеност в отношенията…
– Тези общочовешки ценности, които споменаваш, за мен са християнските. Не ги отъждествявам с някакви абстрактни общочовешки ценности, а именно с християнските, с православните. И в тази връзка те не трябва да бъдат бъркани с насажданите „европейски ценности”, които са само политическо оръжие на неоколониалната администрация.
– До неотдавна у нас се говореше за априлско поколение… Можем ли днес да търсим европейска вълна в българската литература? Възможно ли е нейното съществуване, ако не се корени в родните художествени традиции? Ще се отъждествиш ли като част от нея?
– За мен има българска литература и такава, която само е написана на български език. Втората, откровено казано, не ме привлича – независимо колко издания има в чужбина, кои медии днес я тиражират и колко повлияни от рекламата я купуват. Под споменатата от теб „европейска вълна” вероятно някои разбират изключително и само либералното литературно лоби. А то, за щастие, не се интересува от автори като мен, нито аз от него.
– Искаш ли да бъдеш политически водач? Би ли се впуснал в изборна мътилка, макар с хуманни намерения? Защото тълпата никога не разпознава своя месия, понесъл кръст към Голгота. Поне, докато той не издъхне…
– По-скоро се надявам, че някои от бъдещите политически водачи надникват и в „Литературен свят” и си изграждат и чрез него собствена национално-отговорна управленческа и държавническа философия. При всички случаи обаче „Литературен свят” се стреми да влияе дълбинно за промяната на мисленето на интелигенцията ни. И не смятам за нескромно да се стремя към това, възприемам го като осъзната необходимост. Промяната може и да не е бърза, но ще стане. Българите имаме дълбок корен.
– Как ще спрем с мерена реч гладниците, нахлуващи у нас като скакалци? Може ли поезията да пресече апетитите им за земя, човешки суровини, духовно богатство, адресирано към търгове и аукциони тук и там? Или да послушаме Ботев, който казва: „лошия с ножа по глава!..”
– Въпросът ти е много сложен, но отговорът му, за съжаление, е в бъдещето. Много сме закъснели. Без държавническо отношение не само този въпрос, никой отговорен въпрос не може да бъде решен.
– Има ли теми, които те мъчат, дразнят, изморяват? Теми-табу за творчеството ти? Каквито не одобряваш и в писмовната продукция на твоите колеги по перо?
– Теми-табу в стиховете ми няма, но има теми, към които съм внимателен като автор и редактор. Не одобрявам богохулството – прикрито или явно, неуважението към Бога, непрестанното Му окичване със снизходителни или човешки атрибути в поезията и прозата. Приеми го като идеал, като вътрешно желание, а не да натрапвам на читателите собствената си позиция. Освен това не ми допада българофобията във всичките й прояви – от уж шегата до явната провокация. Нахалното и дебелашкото отношение към нашата история. Вулгарното публично раздаване на присъди спрямо опоненти. Лековатото отношение към словото. Клеветите. Лъжите. Представата, че наличието на собствена трибуна ти дава право „да режеш глави”. Прехласването пред Запада и загърбването на руската култура. Шизоидната политическа коректност. Обилието от наукообразни изрази в критическите текстове.
– Какво още не си написал и какво се стремиш да споделиш с обществото? Чувстваш ли се правилно разбран от него? А оценен по достойнство? Признателна ли е към теб България или на опитите да бъде събудена отговаря с равнодушно вдигане на рамене?
– Дано не ти прозвучи високопарно, но аз трябва да съм признателен на Отечеството, не то на мен. Ние сме му длъжни. Впрочем, кои хора да ме чуят? Прохождащият в литературата ученик, чиято глава вече пълнят като еталони абсолютно нечетивни постмодернисти; пенсионерът, който едва свързва двата края; строителят, който се връща пребит от работа и не му е до никаква литература; университетския преподавател, който се страхува да изрази несъгласие с неолибералната парадигма? Или завиждащият събрат, който дори не се досеща за трудностите, през които трябва да се мине дори за най-малкия видим успех? Впрочем, надявам се да се създаде интонационната среда, в която соросианците няма да се изживяват или да бъдат възприемани като „господари на дискурса”.
– Съзнаваш ли, че впечатляващата ти преводаческа дейност подхранва една „Реконкиста“ на паметта в съвременен план… По какъв критерий подбираш авторите? Руското присъствие сред тях е много силно и прецизирано. И ако правилно разбирам мотивите, е вид отрицание на нашенските отрицатели…
– Не знам дали е впечатляваща, но Реконкиста е точно казано. И наистина, правилно си доловил, че е отрицание на нашите отрицатели. Критерият ми, освен стремеж към разнообразие и информативност, е преди всичко любовта към националните традиции при съответните автори, преклонението пред историята на своя народ и, разбира се, художествената стойност на произведенията – все неща, от които имаме насъщна потребност. Надявам се, че като ги виждаме в чудесните чужди произведения, те ще се обадят и у нас. Или у тези след нас. Но ми се иска специално да отбележа дейността на другите преводачи в изданието ни. За кратко време поетът Димитър Горсов извърши истински духовен подвиг – преведе много талантливо огромен брой творби на руската класическа литература. Поетът Марко Марков публикува солидна поредица от творби на световната литература. Непрекъснато превежда поетесата Татяна Любенова – истинско явление в българската литература, както с поезията си, така и с преводаческата си дейност. Сътрудничат ни постоянно имена като Никола Инджов, Кръстьо Станишев, Найден Вълчев, Здравко Кисьов, Красимир Георгиев, Ана Александрова, Роман Кисьов и др., създали множество представителни творби в поезията и в изкуството на превода. Наред с това се стремим да представим пълноценно преводаческото дело на такива покойни писатели като Андрей Германов, Иван Николов, Григор Ленков, Иван Давидков, Нино Николов, Николай Антонов, Александър Миланов, Пенчо Симов, Димо Боляров, Ангел Тодоров, Иван Коларов, Драгомир Петров, Божидар Божилов, Йордан Ковачев и мн. др.
– Създаденото от теб електронно списание „Литературен свят” не е само кръстопът на автори. А лаборатория за изящно сфумато, в което слова заменят четката на художника. Ще се разрасне ли то до издателство с печатен орган и международни изяви?
– Не, няма да има поне на този етап печатно издание, защото „Литературен свят” не се подкрепя нито от явни, нито от сенчести структури. Така сме свободни. А международните изяви си ги има често (те са дело на съмишленици, не на държавата), въпреки пълното им премълчаване от страна на доминиращата в интернет либерална литературна общност. Но хората ни четат и, което е радостно – читателите са повече от писателите.
– Ще отправиш ли съвет до най-младите автори, даващи сега заявка за съществуването си? Какво да ценят и от какво да се пазят? Защото духовният полет е нещо красиво, а творческото падение – нелечима болест…
– По-скоро мога да говоря за себе си. Осъзнах, че съществува Избор и, че мястото ми не е сред соросианците; че магистралната насока на нашата литература е реализмът, а не постмодернизмът, да речем. Изгубих много време в търсения, дано младите хора по-бързо откриват своя път.
– Моля те за кратко поетично послание към българския читател. Е, сега не му е много до песни, а до насъщния. Но ще припомня, че България, освен житни поля, е имала и апостоли. Четейки поезията ти вярвам, че ги има и днес…
– Предпочитам вместо това да благодаря на всички автори, преводачи и съмишленици на „Литературен свят” за къртовския им и безкористен труд по електронното списание, за непрестанните усилия то да става по-многообразно и по-четено. И най-вече на читателите, които въпреки всички превратности и трудности, останаха с нас.
––––––––––––––––––––
* Георги Ангелов е роден през 1968 г. Завършва История във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Автор на поетичните книги: “Езикът на здрача” (1997), “Монолог на Кортес” (1998), “Ненамерени хроники” (2000), “Зимна трева” (2002), “Ариергард” (2003), “Жерав над снега” (2007), “Опорна точка” (2007) и “Друга свобода” (2008), както и на неотпечатаните “Забравената книга”, “Ненамерени хроники” (второ разширено и допълнено издание), “До първата светкавица” (тристишия), “Премълчаното”, “Взрив в Парламента”, “Епицентър”, “Пепелище” и “Нещо свое”. Работи над книга с дневникова проза – “Светите скитници”. Носител на национални награди за поезия. Член на Съюза на българските писатели (СБП). Негови стихове са публикувани в националния печат, в антологии и сборници, превеждани са на турски и на сръбски.
** „Литературен свят“ е списание, което излиза в електронен вид. Какво публикува то може да се види на следния адрес: http://literaturensviat.com/
*** Георги Николов Николов е роден през 1956 г. в Бургас. Завършил е ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”, специалност Българска филология, през 1980 г. и работил дълго време като журналист. За кратко е бил и моряк. Дипломира се върху творчеството на Борис Шивачев. А морето присъства трайно, както в първия му сборник “Пътища” (1995), така и в електронната му книга “Морето в българската периодика ХІХ – ХХ в.” Занимава се и с литературна критика. От 2007 г. живее във Велико Търново.
