Кръговрат

Кръговрат

Седях на стола пред големият прозорец – бях сам в ранното утро. Отвън се прокрадваха само изоставени кучета, които налитаха директно на кофите за боклук, но затворените капаци бързо го отпъждаха. Гледах как се зазорява, как се прокрадва светлината, отпъждаща нощта. И се заредиха мисли едни след други. Бях толкова сам в този момент, че усещах зад себе си как часовникът отброява секундите – тик-так, тик-так… Не след дълго светлината вече бе отпъдила тъмнината далече и се виждаше ясно и хубаво. Седях на стола и наблюдавах – вятърът събираше изпопадалите листа по земята и ги навърташе на кълбо, сякаш искаше нещо да ми покаже. Притихваше и после пак започваше да ги навърта като пастир стадо.

Бях сам със себе си. Дървата в печката ми даваха някакво спокойствие – пръскаха се и даваха това, за което бях пригодени – топлина. Отвън имаше една черница, която беше младо дърво, но вече с прекрасна корона. Също като момичетата – в началото са едни нескопосани, а след това стават красавици, галантни дами, привличащи погледа жени.

Вятърът си играеше и ставаше все по-бърз и по-бърз. Наблюдавайки тази гледка, си давах сметка колко сме нищожни, самозабравили се егоисти, дебили, които не мислят за нищо друго, освен как да задоволят материалните си страсти. Тази гледка сигурно бе разочароваща за някои, но за мен бе истинско удоволствие. Гледах как Всемогъщият творец на земята бе създал всичко това, в точно определен ред, в точно определена хармония. Слънцето вече надничаше над баира, и това ставаше в пълна хармония с всичко останало. Как е възможно, как така Бог е създал всичко това, а ние, които претендираме, че сме върхът на пирамидата, не можем да подредим нещо, без да го унищожим?

Листата от черницата падаха в точно определен ред, в точното време, на точното място. Всяко едно листо ми показваше това – как в живота всяка секунда, всяка минута, всеки час, всеки ден или нощ са точно определени, а ние подминаваме всичко това ей така – мислейки се за велики, за могъщи, за всесилни… А сме толкова крехки и жалки. Как това листенце, падайки на земята, отстъпва място за нов живот, даващо на корена сила, и всичко друго, а ние не можем да се научим да прощаваме, да даваме?  До такава степен сме закърнели, че едва скоро ли ще може да излезем от този колапс. Да, мислите ми се редуваха, наблюдавайки една малка истина от всичките, които Бог ни е дал.

Подпури

Всичко ми откраднаха апашите – Ех, Канада, ех, Канада… Лети, лети, детски спомен жив, но май отлетя доста отдавна. И там, Край бавната река, ще чакам, и някъде дочух – Живея аз за утре. Но Либерта – къде ли е тя? И Китайско радио – малеее. А казвали, че сърцето е нежна струна – А дали е така, а дали е така… Защо бяхме момчета шестнайсетгодишни и аз, и ти… И заваля Топъл дъжд. Сбогом или довиждане, довиждане.

А законът добър или лош, за едни е сляп, но за едно и също нещо не се лежи два пъти. На дансинга на самотата – Месечината ще чакам. Думи две аз тайничко ще изричам – Разказвай ми, приятелю. Нас няма да ни догонят – Защото има някъде петнадесет лалета и стоим на първият ред. Но дадеш ли от себе си дори трохичка хляб – след утрешният ден някои ще каже: Спомен мил, спомен мой… Дори и старият часовник минутите да брои в среднощният час. Пак ще има изпушена цигара и последният влак на перона. Танго сам ще танцувам и осъдените ни души.

Наистина ли е така – билет за ада има, а за рая? На нас все нещо ни пречи – зиме студено, пролет зелено, лятото горещо, все ни пречи нещо. Но зората пак ще идва и ще шуми яворът. За теб и за мен хората ще говорят. Но усмивката разтапя и най-дебелите ледове. И после ще питам аз пак сърцето. И пак няма да ми се прибира в тази квартира. Казват, че било ни е всичко наред. Ох дали, но Корабът бял минава, минава… И все бързаме, все няма време. И знам, че лодка е любовта, но знам и, че си красива роза. И изминавайки пътя с уморени крила, ще казвам: Обичам.

Тъга на 15-ти септември

Както обикновено, в ранни зори се приготвях да отида на работа. Беше толкова рано, че единственото, което виждах по улиците като излязох, бе мъглата, межделееща се през уличното осветление, и мокрия асфалт, който показваше, че есента настъпва вече с пълна сила. Тук-там се мяркаше по някое безстопанствено куче, борещо се и то с недоимъка и гладията. Вървях през тази сива, нерадостна картина и въпреки всичко настроението ми беше празнично – знаех, че днес идват учениците.

Ще се съберат на двора – този двор, където някога съм бил и аз. Е, тогава бяхме с бели ризки, черни панталони и със задължителни сини или червени връзки. Късо подстригани и миришещи на евтин одеколон. А днес децата ще са пъстроцветни. На всяко дете – родителите къде със заем, къде със спестявания още от началото на годината, са осигурили модни якета и маратонки, красиви ученически ранички, джиесеми, смартфони. А някои малчугани отсега ухаят на „Давидов“ или на „Шанел“…

Отворих магазина – посрещах колите, идващи с хляба насъщни, който ставаше все по-малък на грамаж и все по-голям на цена. Закуските за децата – и те същата работа. Посрещах клиентите – наблюдавах ги, опитвах се да доловя поне нотка на удовлетворение от това,  че днес децата им пак тръгват на училище, че днес някои от тях изпращат първолаци. Но уви, навсякъде виждах само навъсени лица, смрачени като времето отвън. Взимаха закуска или хляб и излизаха, процеждайки дори по някоя ругатня. (Но с това бях свикнал.)

Не усетих кога се развидели и хората започнаха да поемат към училището. Родното и прекрасно училище, което бе дало толкова много и на мен, и на тези хора, които влизаха и излизаха от магазина. И които умората от житейските битки бе превърнала в едни бездушни предмети.

Най-изискани в цялата ситуация разбира се бяха учителите и учителките, но затова не ми се говори. (Като знам в какво са се превърнали и те…) В душата ми беше хем щастливо , хем тъгата ме обливаше като ледена вода на Ивановден. Но капакът на всичко беше, когато чувах коментарите на някои от децата: „Като свърши тази гадост, ще идем ли да светнем по една водка?“ – каза някакво тъничко момче.  „Отсега ми се пие бира, ама трябва първо да се мернем в даскалото“ – подхилна се друго.

Едва се сдържах да не хвана за гушите тези хлапаци, дето искаха да „светнат“ по една водка. Да им „светна“ аз по един, та да се чудят откъде им е дошло. Прибрах се обаче навътре в магазина, седнах на стола и гледах, но какво гледах и аз не знаех. Учители – страхливци да не изпуснат работата си, пригодили се към апатията. И ученици, нашите деца,  които завършвайки 12-ти клас, още сричат. Къде сте, Вазов, Захари Стоянов, къде сте вие, даскали, дето сте кърпили дрехите си и не сте миришели ни на „Шанел“, ни на „Гучи“? Гладни сте заспивали, но сте накарали децата да заобичат азбуката, да се надпреварват да четат, учили сте ги на достойнство. Да, и сега се учат, ама на какво…

Нури Джурин

–––––––––––––––––––––––

ВИЗИТКА:

Нури Юсеинов Джурин е роден през 1971 г. в гр. Разлог. Израснал е в Якоруда. Завършил е средното си образование в училище „Петко Рачов Славейков“. До 11-ти клас свири в Духовия оркестър и играе в самодейния театрален състав в Якоруда. Занимавайки с музика и театър, Нури осъзнава, че има влечение и към литературата. Започва да пише стихове и кратки импресионистични текстове, които в началото не показва на никого.
Нури е открит за поезията от покойният вече Радой Ралин, с когото се запознава случайно, когато отива да работи в София. С помощта на Ралин, на Павел Матев и на редакторката Теменуга Балинова, през 2007 г. излиза първата книга със стихове на Джурин – „Когато луната целуне земята“. През 2008 г. излиза втората му  стихосбирка – „Рай и Ад“.  А през следващата, 2009 г. излиза негова книга с художествена проза, наречена „Признателност“.  Джурин е работил е като барман, сервитьор, масажист, строител. Той е баща на двама сина.