С резолюция на Асамблеята на ООН от 2005 г. всяка трета неделя на ноември е обявена за Световен ден за възпоменание на жертвите в пътно-транспортни произшествия. На този ден във всички страни по света се отдава почит и внимание към загиналите и пострадалите от ПТП. Но нима сред пострадалите не са близките и приятелите на загиналите?
Явно всичко е много лично. Но и много обществено значимо като тема. А тя е ежедневна – в сводките за пътната обстановка, в телевизионните и радиоемисии, в интернет. Снимки, видеокадри, интервюта, цели предавания, форуми и какво ли не. И въпреки това продължават среднощните състезания по опустелите магистрали, безумното препускане, едва ли не на живот и смърт, за да изпреварим останалите, дори и със секунда. Особено болно е, минавайки по алеите на гробищните паркове, под погледите на млади и красиви лица, наблюдаващи ни безмълвно от налепените по табла, дървета и стълбове некролози, и гледайки съкрушените роднини и приятели, суетящи се около пресните гробове.
Всички сме подвластни на емоциите и почти не мислим за последствията – за нас самите, за близките, приятелите, че и за обществото. А то дали прави зависещото от него, за да ограничи епидемията? Резултатите не са особено окуражителни. Все пак тези акции и мероприятия са рутинни, пожелателни и въздействащи външно и повърхностно, без да ни засегнат в дълбочина. Най-емоционално ангажирани по темата разбира се са пряко засегнатите. Не напразно съществува поговорката „Където падне огънят, там гори”.
Да, аз съм един от жестоко изгорените. Преди няколко години по-малкият ни син загина в ПТП като моторист. Независимо, че винаги съм бил разумен водач и като полицай с 32 години стаж съм давал личен пример за дисциплина на пътя. С опита си от разследване на множество подобни произшествия и изживяната лична трагедия, се реших да я опиша в литературно произведение. Написах през пролетта на 2011 г. кратката новела „Джани. Балада за младия рокер”. Намерението ми беше същата да послужи като предупреждение към всички водачи на МПС. Преди години в МВР и армията се раздаваше на служителите малка паметка за безопасно боравене с огнестрелно оръжие, с оглед предотвратяване на не малкото инциденти. За подобна благородна цел трябваше да послужи и книжката. Но, както знаят изкушените от словото в милата ни татковина, издаването тук не само на подобна книжка, но дори на литературен шедьовър, е въпрос на пари и/или на връзки с когото трябва.
Обсебен от мисълта за значимата и благородна цел на вече написаното произведение, реших да потърся съдействие именно от държавните и неправителствени органи и организации за издаването на тази малка книжка, без претенции за авторски права. Конкретно от тези, които днес по-най лицемерен начин ще демонстрират пред медиите фалшивата си съпричастност и загриженост. Изнасяйки данни за мероприятия, снижаващи броя на катастрофите, за милионите, похарчени за техника и съоръжения. И в същото време, пренебрегващи най-важното – промяната на съзнанието на милионите водачи на МПС в страната ни.
Насочих се към г-н Богдан Николов – бивш световен шампион и председател на Българска федерация по мотоциклетизъм, г-н Румен Петков – бивш вътрешен министър и виден деятел на мотоциклетизма, до г-н Кесяков – председател на комисията по безопасност на движението, до Ръководството на Булстрад, на Асоциацията на пострадалите от ПТП, както и други организации и институции. Писах и на журналистката Светослава Стаева /Тадаръкова/ от ТВ 7, готвеща предаване за рокерите. Натъкнах се на стена от безразличие и мълчание. Единствен г-н Богдан Николов ме удостои с отговор, че федерацията е бедна и не разполага с пари за подобни цели. И следвайки поговорката, че вълкът е с дебел врат, защото сам си върши работата, реших да довърша започнатото дело.
Потърсих и намерих спонсори в лицето на Община Варна и приятел бизнесмен, както и с мои лични средства, и отпечатахме книжката от 120 страници джобен формат в 1000 екземпляра. Същата бе раздадена благотворително на участниците в ежегодния рокерски събор на р. Камчия в началото на м. септември 2012 г. Успоредно с това бе публикувана в личния ми блог и в сайта „Литературен свят” с линкове, за да може да се чете онлайн от всички желаещи. Получил съм до момента десетки затрогващи отзиви за размислите, които е предизвикала, и имам вече стотици приятели и почитатели, в създадената група „Приятели на Джани” в личната ми страница във Фейсбук. Написах и публикувах статиите „Страстна седмица насред лято” и „За тях спасение няма”, публикувани в няколко популярни сайта. Многото отзиви сочат интереса и съпричастността на многобройните читатели към темата за ПТП и разумното поведение на пътя. Ето дословно и един от тези емоционални коментари:
05.09.2012 16:26
„На събора на Камчия получих книжката за Джани и още следващата сутрин започнах да я чета трескаво … Останах без думи ! Като жена на моторист и майка на малко, все още невръстно момченце, сълзите ми се лееха по страниците на книгата ! Молех се да не прочета най-лошото и се поставях на Ваше място многократно ! Искрено съм потресена от всичко ! И сега със сълзи на очи Ви пиша, като поднасям искрените си съболезнования за всичко! Не съм познавала момчето Ви, но вече го чувствам близък и скъп. Сякаш буца застана на гърлото ми ! Всяка вечер целувам заспалото си дете и се моля да не ми се случи никога ! Животът е незаменим ! Помолих и мъжа ми да прочете книжката с тайната надежда да се разубеди от тези машини за убиване – моторите ! Възхищавам се ! Възхищавам се на силата ви и на доброто ви желание да помогнете поне на един човек с тази книга ! Никога няма да забравя прочетеното в нея и ще се погрижа синът ми да я прочете след време ! Безпомощна съм в желанието си да помогна, или да изкажа колко много Ви съчувствам ! Мразя фразата „Каквото е било писано да стане, никой не може да спре „, но е така ! Явно е трябвало да се случи, но наистина съжалявам, че се налага да изживявате това ! На много хора съм се опитвала да обясня, че когато се качиш на мотора, залагаш не само своя живот, но и живота на родителите си, приятелите, децата си!!! Джани ще бъде жив, докато са живи всички , които го носят в сърцата си!!!”
Както винаги, днес „загрижените” за народа ни политици и общественици ще разиграят етюда на „опечалени” от горката участ на загиналите и осакатени хиляди наши синове, дъщери, братя, сестри, майки и бащи, или просто приятели. Именно тези, които сключват съдебни споразумения с убийците, и оставащи потърпевшите без справедливи обезщетения или елементарно възмездие. Налагащи условни присъди на масови убийци! Но не им вярвайте! Лично аз отдавна съм загубил всякакво доверие в тях. Защото са емоционално и социално студени, безразлични са към съдбата и участта на народа си.
А аз в този ден за кой ли път ще повтарям тези скръбни стихове:
ПРАХ
Моят син няма да дойде при мене.
Аз ще отида при него.
Моят син е на прах
и го носи вятъра,
и той гали лицето ми.
И ми е хубаво, толкова хубаво!
Всеки ден сядам
на дългите пейки в парка
и минават хора, деца и жени,
и ме милват с присъствие
непознатите.
Не, той няма да дойде
всред тях.
Но аз ще отида при него…
Светослав Атаджанов
