Съюзът на българските писатели в САЩ и по света организира тази вечер 24 ноември 2012, събота, от 6:30 p.m. на адрес 9801 Lawrence, Schiller Park, IL 60176, американска премиера на романа „Тайната нас ребърната нишка от Калина Томова.
„ТАЙНАТА НА СРЕБЪРНАТА НИШКА
Една история за невъзможните възможности“
При тежка автомобилна катастрофа Катерина изпада в кома. Състоянието й е критично и непредсказуемо. По времето, когато лекарите прилагат всички съвременни методи за спасяване на живота й, тя преживява сензационни неща. Попаднала в непознатия свят на духа, остава поразена от видяното. Срещата с приятелката й Алиса, починала внезапно преди много години, е вълнуваща изненада за нея. Има и друго, което поставя двете приятелки в деликатни взаимоотношения – Катерина все още е свързана с физическото си тяло чрез ефирна сребърна нишка, което й дава шанс за обратно връщане, но тя категорично отказва да се възползва от възможността. Опитите на Алиса да я убеди са безуспешни… до момента на едно предизвикателно предложение – двете да се разменят за кратко.
Дали експериментът ще бъде успешен? Кой какво ще преживее? Какво ще научи? Как ще бъде приета подобна сензация от хората? Неизвестни, отговор на които може да даде единствено времето.
Предизвикателство, недоверие, емоции, просветление и много нетипични размисли разтърсват въвлечените в това невероятно преживяване. А дали само тях?
.
“Тайната на сребърната нишка“
(откъс)
51
Финални уроци
Човек е следа от Божията искра, рожба на Неговата мечта – да твори, да създава, да населява световете с живот, а в човека да вложи нещо повече – частица от Себе си, от Своята мъдрост, познания, мощ! Но най-важното – да му вдъхне от онази Любов, която е първопричината да бъде създадено всичко.
Кати чувстваше, че престоят й тук е към края си. Беше доволна от възможността, която й бе предоставена – да види толкова нови и интересни неща, да научи такива показателни истини, които странно как не бе проумяла сама през своя живот – толкова прости и явни изглеждаха! Но там, в големия вихър на земното пребиваване, те не се виждаха така ясно. Хората дотолкова бяха потънали в собствените си персони, че оставаха слепи за общовалидните истини, които ги заобикаляха и по толкова начини се опитваха да подскажат за себе си, за да бъдат разчетени. Но не се получаваше. Все нещо заслепяваше и замъгляваше човешкото съзнание и увличаше хората в поредния абсурд на житейските изпитания, без да могат да стигнат до същността на нещата. Така, неусетно, ден след ден, изтичаше престоят им на земята, без дори да си дадат сметка за това.
Ето сега, отстрани, Кати виждаше по друг начин всички свои житейски ситуации, проумя, че е имала избор и възможности да постъпи по друг начин, който би й спестил много от неприятностите и страданията. Само ако е знаела, ако е имала усета да долови истинските параметри. Но всичко това беше минало, изтекло през времето, отмерващо ритъма на човешкия живот. Сега й оставаше толкова, колкото да се върне обратно и да заживее по друг начин и да опита да разкаже на тези, които биха й повярвали. Изглеждаше трудно, но трябваше да го стори – не заради себе си, а заради тях. Защото тя вече не се нуждаеше от доказателства, тя видя и разбра. Но колко по-хубаво би било, ако бе проумяла всичко това много по-рано!
– Кати, какво си се замислила така задълбочено? – гласът на Учителя прозвуча като тих шепот в съзнанието й.
Кати вдигна очи към него и се усмихна.
– Мислех защо толкова късно проглеждаме за такива явни и осезателни неща, които ни заобикалят? – искрено отговори тя.
– Не се безпокой, нормално е. Сама знаеш колко невъзможно би ти изглеждало доскоро всичко, което видя и почувства тук. Така е устроен човекът! Трябва да се случи нещо, да се събуди от унеса, в който живее, за да прогледне истински света около себе си. Ела, сега ще ти покажа нещо, което ще ти докаже, че на хората им се дава да изживеят нетипични неща, но дали могат да ги разчетат – това е въпросът. Тълкуванието е важно, а малцина умеят да го сторят. Да тръгваме.
И Учителя я поведе вдъхновено. Кати ликуваше. Значи, не бе завършило обучението все още! Макар престоят й да беше към своя финал, тя не се чувстваше изоставена нито за миг. Не знаеше как да се отблагодари за вниманието, с което бе обградена. Душата й ликуваше. Какво ли ще види сега? Усещаше, че ще е нещо впечатляващо, като всичко останало, до което се бе докоснала.
– Ето, почти стигнахме! – прозвуча гласът на Учителя. Кати вдигна поглед напред и… онемя. Мисълта й застина в неподвижност. Само очите й, разширени от почуда, гледаха невярващо и не успяваха да примигнат от изненада. Не може да бъде! Единствено тази мисъл успя да се прокрадне някъде в нейната същност.
Странна тишина обграждаше пространството. Усещане на потайност, мистичност и загадъчна неизвестност витаеше в смълчания миг. Господи! Очите й се просълзиха. Цветовете наситено отразяваха светлината. Пастелна плътност струеше отвсякъде. Въздухът бе като прозрачен кристал и в същото време – осезаем и чист, зареден с магнетизъм!
Напред, в далечината, се открояваше билото на синьо-зелена планинска верига. Въпреки разстоянието, Кати различи контурите на величави тъмни дървета, които като огромни гиганти бяха вперили поглед в пространството. Такава приказна хубост не би могла да бъде сравнена с нищо видяно! Усещаше танца на птиците, къпещи се в светлина. Навярно това бе израз на възторга, който изпитваха в своите малки души! А между тази изразителна далечина и мястото, където тя стоеше, се простираше огромно езеро – ако протегне ръка, би я потопила в смълчаната бяла вода. Такава чистота се излъчваше от блестящата му повърхност, че в отражението на небето се виждаше танцът на птиците!
Тогава Кати си спомни! Да, спомни си всичко това, защото го бе преживяла. Някога… Отдавна… В един свой сън, край морето. Но сега? Нима е било истина? Тя знаеше какво предстои! И потръпна от вълнение, от преклонение, от онзи вътрешен трепет, който я докосна тогава – преди много, много години… Но кой би й повярвал, ако беше разказала? Тези неща не се приемаха като реални от хората. Затова малцина бяха тези, с които сподели своя странен сън. Те също като нея останаха поразени от чутото. Опитаха да надникнат в скрития замисъл на посланието, но не успяха да стигнат много далече. Сега пред очите й отново се явява всичко това! Кати знаеше какво ще се случи, тя помнеше всеки детайл. Такова нещо не можеше да бъде забравено. Никога! Въпреки всичко, Кати с трепет очакваше да види продължението.
Тя се върна в спомените си към онези усещания, които я бяха споходили преди много години, когато това й се случи…
Напред, в отдалечения край на огромното езеро, в подножието на притихналата планина, от водата започна да се издига светлина. Невероятно! Тя придоби заоблена форма, от елипсовидната й извивка се отичаше кристална вода и падаше безшумно в безмълвното езеро. Кати не смееше дори да примигне – от страх да не пропусне нито миг от това, което ставаше пред погледа й. Не мислеше за нищо. Просто съзерцаваше това невиждано чудо.
Светлината се превърна в огромно кълбо, което остана известно време над повърхността на водата в странна неподвижност. По тялото на Кати преминаха тръпки – непознати, всепроникващи, разтърсващи. Те попиваха във всяка нейна клетка и я зареждаха с първична мъдрост, с познания, които й се струваше, че е притежавала някога, но е загубила незнайно къде. Изведнъж светлината започна да се отдръпва – бавно, тържествено, от краищата навътре. Златистият й блясък се топеше постепенно, за да се превърне в наситена, плътна многоцветност. Синьо, зелено, жълто, оранжево, червено… Цветовете добиваха такава дълбочина и сила, че запленяваха погледа. Пелената на светлината продължаваше да се топи и в един миг се отдръпна докрай. В цветовете на тази магнетична картина се появи в цялото си величие Богородица – красива, застинала над прозрачните води на езерото, в одежди, изтъкани от цветовете на дъгата, на ръце с Младенеца – притихнал, с поглед отправен към далечния бряг. Не, това не беше измама!
В този миг Кати отново си спомни за себе си и с усилие извърна глава встрани, където усещаше присъствието на други хора. Гледката я разтърси докрай. Тогава проумя величието на това, което се случваше! Всички бяха коленичили, с ниско наведени глави и се молеха! Да, какво по-нормално чувство от това да изпиташ свещено благоговение пред Тази, която е имала предопределението да роди Божия син! Кати се подчини на всеобщия порив и се преклони пред силата на този момент! Душата й изричаше възторжени молитви, раждани буквално в мига от дълбините на личността й! Бе изпълнена с трепетно смирение, признателност, умиротворение и вътрешен мир, каквито не познаваше до този миг. Но в същото време нещо по-силно надделяваше в нея и тя отново вдигаше глава, за да отправи смутено поглед напред, страхувайки се, че там няма да открие това, което видяха очите й. Всичко обаче си беше така! В далечината, все още, продължаваше да стои в цялото си величие Богородица, прегърнала в ръцете си малкия Иисус! Лицата им бяха одухотворени, изразителни, усмивка се прокрадваше върху устните им. И негласна благословия, която витаеше в сгъстения въздух. Няколко пъти Кати прекланяше смирено глава, но бързаше отново да я вдигне, за да се увери, че всичко е истина. И всеки път откриваше срещу себе си, някак естествено вместена в красивия райски пейзаж, Майката Божия със своя син на ръце! Молитвите се преплитаха с възторга от преживяването! Одухотворението прерастваше в дълбоко осмисляне на Сътворението, на първопричината за произхода на нещата, на света и мястото на човека в него, на всички онези ценности, истини и закони, съществуващи независимо от човешката воля.
Колко продължи всичко това, Кати не помнеше, а може би и не знаеше. Но беше достатъчно дълго, за да се запечата в съзнанието й с дълбочината на първородния вик, с трайността на светлинен заряд, оставил след себе си блестяща диря завинаги в нейната човешка душа! Тя научи за краткото време толкова нови неща. И въпреки, че не всичко разбра, бе убедена, че постепенно, ден след ден, преминавайки през своя труден живот, ще разгадава едно по едно всяко послание на Пресветата Майка, за да го предаде и на другите, които са нямали шанса да я срещнат директно пред себе си.
Останалите присъстващи? Всеки от тях пое своя път, понесъл в душата си факела на познанието, за да разнася светлината между хората. Макар че те толкова трудно пожелаваха да погледнат към тази светлина!
– Е, Кати? Какво ще кажеш? – гласът на Учителя сякаш се усмихваше. Неслучайно той й показа отново този епизод от нейния човешки живот.
– Да, истина е, аз видях всичко това преди време! Приех го като един знаменателен сън! Но чувствах, че е нещо различно!
– И? Какво си помисли тогава? Какво проумя? – провокираше мисълта й Учителя.
– Много неща! Разбрах, че всичко е много по-дълбоко, отколкото изглежда привидно. Приех случилото се като послание, отправено към хората. Но не знаех какво да сторя с него. Проумях нещо твърде показателно, което следваше да стигне и до другите.
– И какво беше то? – настояваше Учителя.
– Бих могла да го формулирам така, както го почувствах тогава: не може по тази земя да няма пробудени хора, които да се вслушат в посланието, което им носеше това видение! А то е толкова просто и смислено! Човек е следа от Божията искра, рожба на Неговата мечта – да твори, да създава, да населява световете с живот, а в човека да вложи нещо повече – частица от Себе си, от Своята мъдрост, познания, мощ! Но най-важното – да му вдъхне от онази Любов, която е първопричината да бъде създадено всичко. И за да го спаси от забравата, от греха, от смъртта, за да му покаже верния път, за да му даде шанс да се поправя, когато сгреши, като единствен пълноправен Учител, Той му изпраща Своя Син, роден от Жена! Човек трябва само да повярва в своя Спасител, да отвори сърцето си и да направи в душата си малко местенце за Него, за да Го намира там винаги, когато има нужда от подкрепа, утеха, мъдрост, съвет. И да не губи никога своята Вяра, Надежда и светла Любов!
– Кати, та ти самата си стигнала до такива дълбоки прозрения, благодарение на едно съновидение! Мислиш ли, че е било случайност?
– Не, оказва се, че не е било случайност. То е носело своя скрит замисъл, но аз, като толкова хора, на които се е случвало да преживеят по някакъв начин странни неща, съм го приела като нещо непознато, непонятно и не съм съумяла да го предоставя на другите, така че да се възползват от него, от информацията, която съдържа.
– А сега, как би подходила? След всичко, което видя тук?
– Учителю, вече ми е ясно защо трябва да се върна обратно. Разбрах, че хората трябва да чуят тези неща, защото съдържат скрито послание. Кой ще го приме и кой ще го отхвърли, това не е моя грижа. Всеки отговаря за себе си. Аз съм само един проводник, който ще принесе и предаде частица от тези познания. А всеки сам решава какво от тях ще пропусне в себе си.
– Правилно, Кати! Достатъчно научи при престоя си тук. Алиса скоро ще се завърне, а ти ще поемеш обратния път, за да занесеш при хората светлината, наречена познание. Който има очи, ще я види и ще остане запленен от нея. Длъжна си да я предадеш на тези, които я търсят. Мисля, че вече си наясно с това и няма да съжаляваш, че се връщаш обратно.
– Да, Учителю, проумях много неща и ще изпълня всичко, което зависи от мен. Без възражения ще се завърна в своето физическо тяло, за да свърша това, което се очаква от мен. И да заживея по нов, много по-съдържателен начин.
–––––––––––––––––––––––
Книгата “Тайната на сребърната нишка“ може да намерите в магазините “Малинчо“ и “Младост“, БГ Център „Родина“ и Гостилница “Вкусен свят“ – Чикаго.
