Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
Г. Големите промени през 1989 г. в Източна Европа всъщност станаха само за няколо дни.
Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”.
Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.
Трезвият анализ на фактите недвусмислено сочи, че проявите съвсем не са били толкова масови и толкова категорични, че да могат да бъдат окачествявани като революционни, та макар и „нежно революционни”.
Тези прояви недвусмислено разкриват характера си на добре режисиран камуфлаж за заблуда на световната публика, на военно-оперативна димна завеса, прикриваща истинската същност на протичащите процеси.
На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември (под изключително мощния демонстративен напор на … около половин милион души, преди всичко ученици и студенти!) в Прага „падна” Густав Хусак.
Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече – опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”.
Историята, обаче, сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.
Месец по-късно европейските и световните телевизии показаха „на живо” „румънската нежна революция”, при която Николае Чаушеску просто бе разстрелян, но … съвсем не заради несъмнената му вина за диктаторското му управление, а заради съвсем друга вина – заради непокорството му към Москва, и по-специално към КГБ.
Албанската „нежна революция” закъсня с повече от една година, и това не бе случайно – там съветската агентура бе най-слабата в Европа, а и отделно от това тя бе по-скоро внезапен порив на битовия протест, а не на ценностния избор.
Впрочем, нека специално обърнем внимание на обстоятелството, че полската „нежна революция” бе в самото начало, и че тя, всъщност, бе прецизно подготвяна в продължение на няколко десетилетия.
Д. Защо рухна системата? Отговорите тук са разположени между две крайни гледища: „В резултат на заговор и предателство” и „В резултат на закономерен и естествен обществено-исторически процес”.
Тезата за “заговора и предателството” е особено популярна сред ортодоксалните нискойерархични и нискоинтелектуални комунисти, повечето от които именно в резултат на рухването на системата загубиха обществените си позиции и свързаните с тех привилегии и изгоди, и в изключително висока степен се оказаха в състояние на невъзможност да се адаптират към новите условия.
Все пак, обаче, една голема част от привържениците на тази теза много добре знаят и разбират, че всъщност тезата им за наличието на класически „заговор и предателство” е напълно нереалистична и неадекватна, но се придържат към нея поради редица (както лични, така и институционални стратегически) съображения и повели.
В основата на главния или водещия вариант на тази теза е твърдението, че „М. Горбачов предаде системата”, но едно такова твърдение е крайно наивно дори и от гледната точка на самата комунистическа идеология, основният постулат на която гласи, че не личностите, а масите са творците на историческите събития.
В основата на тази теза е залегнало и схващането, че „заговорниците и предателите” са били успели да си пробият път в йерархията, без да бъдат разконспирирани, а после е било твърде късно да им бъде попречено да осъществят пъкленото си дело.
Това схващане, обаче, също така е крайно неадекватно, тъй като реално действуващите защитни механизми на комунистическата система са били изключително виртуозно разработени и ефективно действуващи, и дори да е било възможно до известна степен една личност (или дори една или няколко дузини личности) да извърви подобен път нагоре в йерархията, то абсолютно невъзможно е впоследствие тя да направи каквото и да е съществено важно дело, ако самата система не е готова за това.
В този смисъл прословутият т. нар. Закон на Паркинсън е абсолютно неприложим[1].
Тезата за „закономерния и естествен обществено-исторически процес” е една от най-сериозните тези в този аспект, но и тя се нуждае не само от специфично и детайлизиращо внимание, но и от немалка доза скептицизъм.
„В какво точно се е изразявал този процес?”; „Всички или само некои от елементите на системата са били деградирали и са били повлекли системата?”; „Под влиянието на какви фактори е протичал този закономерен и естествен процес?”; „Каква е била ролята на обективните и на субективните фактори?”; „Имало ли е обществени слоеве, които да са били заинтересовани и да са съдействували на този процес?”.
Като причина за рухването обикновено се сочат преди всичко икономическите и технологическите причини и фактори, и най-вече технологическото изоставане и големият външен дълг.
Тези, наистина съществени фактори, обаче, макар и да обясняват кризата и деградацията на считаните за основни елементи на системата, все пак не обясняват механизма на целостното рухване на системата.
Работата е там, че този тип системи наистина са икономически неефективни, но все пак са налице достатъчно исторически примери, от които е видно, че при определени исторически и географски условия тези системи са в състояние да съществуват изключително дълго време (макар и наистина в чисто вегетативно състояние; което, все пак, е друга тема).
Работата е там, че комунистическата система, макар и наистина да деградираше, все пак и все още имаше и разполагаше с всичките необходими й за още дълго време съществуване икономически и технологически ресурси; пък и нейната политическа стабилност е била толкова пълна и непоклатима (дори абсолютно), че е давала възможност на системата „да се движи по инерция” поне още неколко десетилетия, а може би дори и цяло столетие.
Което означава, че този фактор не е бил така водещ, както обикновено се спекулира.
Системата е била изключително стабилна, и това е било обезпечено от нейните “основни стълбове” (“базови елементи” или “опори”): идеологията, тоталитарната партия, номенклатурата (партийния и държавния апарат), тайните служби, социалнополитическите слоеве, и пр.
През 1989-1990 г. българското население не разполагаше с комунистическа партия, която категорично и по съдбовен начин да бъде определена като „национален предател” или „враг”, и заклеймяването и събарянето от власт на който да изиграе „катарзисен ефект”. По него време комунизмът в България изглеждаше като напълно „домашно производство”, произтичащо от местните условия и крепено със собствени усилия. Това изглеждаше така, защото в България нямаше съветски войски и външно режимът не се крепеше върху „чужди щикове” и „чужди ботуши”, както това бе в центъра на Европа. В България имаше само „съветски възпитаници” и „съветски програми за все по-пълно сближаване между народите”, и на практика видимо изглеждаше, че „потисници” са именно българи. Дори нещо повече – с изключение на малцина вътрешни и външни емигранти всички останали българи се бяха изключително удобно „наместили в гънките на режима”. Разбира се, все пак съветското присъствие, макар и „невидимо” и „подразбиращо се от самосебе си”, бе „налице”, но то бе толкова видимо, колкото бе нужно на страхливците и подлеците, за да оправдават себе си.
В същото това време, когато в България „любовта към Съветския съюз бе критерий за родолюбие”, в Централна Европа хората просто енергично и категорично отхвърляха комунистическата идея като антихуманна и заклеймяваха СССР като „Империя на Злото”.
През 1989-1990 г. българите интензивно доизживяваха миналото си.
Старото поколение изживяваше или трагизма, или „величието” на събитията от 1944-1947 г., при което едните оправдаваха неспособността си за реална съпротива срещу онова, което бе станало, а другите – неспособността си навреме да осъзнаят „накъде духа вятъра” и да „захапят кокала”.
Средното и младото поколение или проявяваше неизживяното си желание за протест през 1968 г., или интензивно търсеше да намери своето удобно место в Системата.
За бъдещето почти никой не можеше да мисли разумно, и всеки се задоволяваше със спонтанното си желание то да е просто „демократично”, при което влагаше в понятието такава максимална яснота, която никога не излизаше вън от рамките на пълното неведение. В съответствие с това, разбира се, не само хората, но и възстановените и възникващите партии беха в пълно неведение по въпроса за същността на ставащите в настоящето и предстоящите да станат събития. Все пак, имаше едно първично и спонтанно деление на стари и млади, на репресирани и нерепресирани, на членове на възстановените партии и на членове на новосъздадените партии. Над абсолютно всички, обаче, тежеше един тотално деморализиращ принцип – зад всеки изявен или изявяващ се деятел стояха поне неколко инфилтрирани личности, които или изпълняваха преките указания на комунистическите или ченгеджийските си господари, или, търсейки ползата от „мътната вода”, залагаха на дееца, за да могат да бъдат толкова близо до него, че после да имат възможността да го предадат и да впрегнат усилията си в служба на новопоявилия се по-перспективен господар.
На пръв поглед странно бе и поведението на т. нар. електорален слой, който въобще не криеше страха си за досегашния си обществен и имуществен статус, и макар че ентусиазирано казваше, че желае промяна, правеше всичко възможно, за да запази текущото си положение като гаранция за „илюзията за перспектива”, и в контекста на това даваше гласа си за партии и организации, които или внушаваха, че няма да позволят онова, от което той се страхуваше, или обещаваха получаването на „нов келепир”.
На всичко отгоре и самите политически партии шокираха с поведението си: там, където договарянето би следвало да е абсолютно невъзможно, партиите недвусмислено демонстрираха готовността си за постигане на договореност; а там, където съгласието се подразбираше от само себе си, договарянето се оказваше напълно невъзможно.
Е. Макар и в съвсем бегъл порядък, нека посочим и неколко западни гледища относно отговора на въпроса: „Дали промените са революция?”.
Така напр. Ч. Тилли посочва необходимостта от разграничаването на понятието „революция” в „тесен смисъл на думата”, в който то е залегнало в „Манифест на комунистическата партия”, и „революция” в „широк смисъл на думата” – съгласно който става въпрос за „внезапна и мащабна смяна на управляващите с участието на народа”. Той обръща внимание, че и в двата случаи революцията включва два компоненти, а именно: революционна ситуация, при която при поддръжката на значителна част от населението определена група встъпва като претендент за държавната власт, и изход от революцията, когато действително се извършва силова смяна на властта. Така, като тръгва от тези изходни позиции, Ч. Тилли обосновава тезата, че в повечето от страните в Източна Европа е налице „изход от революция”, без да е имало революционна ситуация и без да е протичал процес на революция; според него, само в Източна Германия, Чехословакия, СССР и Югославия е бил осъществен революционен процес, тъй като само там призивите за смяна на властта действително са имали поддръжката на народните маси – при което, обаче, в никакъв случай и дума не може да става за търсенето и намирането на аналогия с класическите революции от миналото[2].
Историкът Ерик Хобсбаун пише, че нито един от режимите в Източна Европа не е бил съборен, тъй като всичките те тихо са се отказали от властта, с изключение в Румъния, но даже и там съпротивата е била за твърде кратко време. Той сочи, че даже и самият Съветски съюз също така не е бил разрушен „в хода на революцията или въстанието на народа”, че по време на събитията населението на Москва е било запазило пълно спокойствие и всичките призиви към стачки против пуча са били оставали напълно незабелязани[3].
Разглеждайки извършените промени, Хабермас отбелязва, че навсякъде, където те са били извършени, се наблюдава пълно отсъствие на каквито и да е идеи, които биха били иновационни или насочени към бъдещето[4].
Разглеждайки въпроса за революционния характер на извършените промени, К. Кумар обръща внимание върху факта, че насилието отсъствува навсякъде – с изключение на Румъния, както и че навсякъде – включително и в Румъния, ролята на широките народни маси е крайно малка или дори пренебрежимо незначителна. Той сочи, че несъмнено полската „Солидарност” е била дала „началния тласък” на процесите, но дори и там масовите акции не само не са били довели до пълно събаряне на режима като цяло, но дори и въобще не са се стремели към това. Според него в основата на всичките тези процеси в крайна сметка е стояло съветското партийно и държавно ръководство, което нито за момент не е било загубвало предишното си тотално влияние, и е поощрявало реформаторски настроените членове на ръководствата в отделните социалистически страни към отслабване на ръководните позиции на старото поколение; поради което извършената в тези страни през 1989-1991 г. „смяна на властта” по своя характер е приличала по-скоро на „дворцов преврат”, но не и на революция[5].
Ж. Във връзка с характера на т. нар. „Преход” специално внимание заслужава и гледището на Даниел Ергин и Тейн Густафсон, които в книгата си „Русия – 2010 г. и какво тя означава за света” обосновават тезата, че „Нежната Революция” даде на Русия много по-големи възможности за експанзия, отколкото това са били предоставяли които и да са били предишни власти. В тази връзка те отбелязват, че в продължение на много векове Русия се е била стремила чрез политически средства да получи излаз на топлите средиземноморски и адриатически брегове, преминавайки през териториите на Балканите; и че едва сега тя вече наистина притежава реален шанс да реализира вековната си мечта, осъществена чрез отказ от прилагане на политически средства и използуването като „оръжие” единствено на икономическите средства – нефтопроводите и газопроводите[6].
________________________________________________
[1] Както е известно, съгласно този закон в известни случаи некои индивиди развиват имунитет, благодарение на който придобиват способността да използуват простодушния добряшки хумор и разговорите за футбол като прикритие на техния талант, и така да заблудят онези, които имат задачата да откриват талантите и да ги отстраняват; и така успяват да се изкачат в йерархията, където захвърлят маската си и осъществяват талантливите си замисли; законът на Паркинсън е приложим само в системите, които са изградени и действуват единствено върху основата на дейността на талантите, при което цялата стратегия на една личност е сведена до това – да покаже, че е талантлива, след което нищо не е в сила да спре проявлението на нейното реално значимо место в системата.
[2] Tilly, C., European Revolutions. 1492-1992, Oxford, 1993, p.4, 10, 14, 234-235.
[3] Hobsbawn, E., Age of Extremes: The Short Twentieth Century 1914-1991, London, 1994, p.487-488, 494.
[4] Habermas, J., What does socialism mean today, New Left Rev., 1990, № 183, p.4-5.
[5] Kumar, K., The revolutionary idea in the twentieth-century world, London, 2001, p.194-195.
[6] Daniel Yergin and Thane Guistafson, Russia 2010 and What it Means for World, Random House, Cambridge–New York, 1994.
