София, 1969 г.
.
Отлагах изпита си по английски цялата учебна година. Имах много други, и то трудни изпити в първи курс на следването си, а и вече участвах в много шахматни състезания у нас и в чужбина.
Ходех и на лагер-школи, както от дружество “Академик”, така и в националния отбор. Това си бе чиста привилегия, защото по този начин имахме отлични условия за тренировки на държавни разноски. Други привилегии за спортните звезди в университета бяха – административна заверка и перманентна сесия. Това на практика означаваше, че студентът можеше изобщо да не ходи на лекции и упражнения, и да се явява на изпити когато си поиска през цялата година. Трябва да призная, че в известен смисъл спортистите бяхме „галени деца“ на социалистическата система.
Английският език отдавна бе станал част от живота ми. Влязох щастливо в Английската гимназия, която в онези времена беше може би най-доброто учебно заведение не само в София, а най-малкото и на Балканския полуостров. Страхотна дисциплина, великолепни преподаватели, както българи, така и англичани, американци, канадци, индуси и т.н. Още в подготвителния клас научавахме по над сто думи на ден, а и аз от малък си бях влюбен в този език. В следващите класове учехме всички предмети само на английски. За мен този език не бе просто предмет в училище, а много повече. Хоби, страст, мания или направо ежедневие. Естествено при пътуванията си в чужбина го практикувах непрекъснато. Бях вече прочел и стотици книги на английски, даже чувствах понякога, че мисля на този език.
Оставих си изпита чак за поправителната септемврийска сесия и влязох в кабинета на преподавателката като за формалност. Тя ме изгледа странно още от вратата и процеди:
– Къф си ти бе…?
Направо се вцепених.
– Аз не съм те виждала ни на лекции, ни на упражнения. Това е език – как смяташ да го научиш? Какво ми се влачиш чак на септември?
Цялата тази тирада ми се стори прекалена и замислих коварно отмъщение. Най-напред не обичам непознати хора да ми говорят на “ти”. Второ, изобщо не очаквах, че филолог би говорил на диалект. Трето – у тази жена като че ли отсъстваше мисловен процес…
В специалност Външна търговия в Икономическия институт, както и в Английската гимназия, в онези години се влизаше само по два начина. Или, в огромния процент, с привилегии – за синовете и дъщеричките на номенклатурчиците, или с блестящи резултати на приемния изпит (по английски, разбира се…). Аз не бях от привилегированите, но тя не можеше и не биваше да се държи така с мен, независимо от коя от двете групи бях. За диалекта й като че имаше само едно разумно обяснение. Тази руменобузеста селянка се бе настанила като преподавател по английски в Икономическия институт вероятно с връзки или пък демонстрирайки други дарби пред подходящите хора. Тя беше очевидно “парашутистка” и затова реших да й изиграя един малък театър.
– Ами, аз такова… съм спортист. Ние… аз… тренировки, лагери… – започнах да мънкам.
Последва нова убийствена канонада. „Преподавателката“ се развихри, обсипвайки ме с нови нравоучения и епитети. А аз се бях свил даже физически и се правех на смотан и захлупен. Едвам се удържах да не се разсмея на глас, но си играех ролята перфектно. „Общувахме“ си така повече от пет минути.
– Аз, значи такова… А не може ли…? Аз, щото тренировки…
– Какво да може …? Какво искаш ти, бе? Да ти дам изпита ли…!? – изригна тя.
Забавлявах се, но и вече започна да ми омръзва. На нея и през ум не й мина да ме попита все пак кой точно спорт упражнявам. Може би пък щеше да й просветне тогава някаква сигнална лампичка… След като вече съвсем взе да се повтаря в епитетите и упреците си, дойде време за унищожителна контраатака.
Смених си стойката, израза на лицето, интонацията, речника – всичко.
– Вие не би ли трябвало да ме изпитвате все пак по английски език, а не да ме превъзпитавате? И всъщност защо си говорим толкова време вече само на български…?
В този момент превключих на английски, като се стараех да използвам колкото се може по-сложен речник и разбира се прецизно произношение. Обясних й, че да – аз наистина съм спортист и не съм присъствал на нейните лекции, но мисля, че съм добре подготвен по този предмет. Че съм на разположение да отговарям на всякакви въпроси по материала…
Тя ме гледаше все едно, че съм извънземен, а аз не млъквах и й се усмихвах любезно.
– Спортист, а…? – каза накрая.
Поиска ми студентската книжка, писа ми шестица и ми каза, че следващата учебна година мога пак да й се обадя към края за да ме “оформи”…
Не продума нито една дума на английски през цялото време. Бях даже и малко нещастен по този повод…
Евгени Ерменков
–––––––––––––––––––––––––––––
Известният гросмайстор по шахмат Евгени Ерменков е роден през 1949 г. в София. Завършва Английската гимназия и Висшия икономически институт (сега университет) в София. През 1974 г. Ерменков става международен майстор по шахмат, а през 1977 г. – гросмайстор. Петкратен шампион на България по шахмат през 70-те и 80-те години и треньор на едни от най-добрите ни шахматисти. През 1994 г. е начело на националния отбор за жени на олимпиадата в Москва. Впоследствие работи като треньор в някои арабски страни. През април 2007 г. ЕЛО рейтингът му е 2500.
Участвал е в десет балканиади по шахмат и в седем шахматни олимпиади – където изиграва 79 партии (33 победи, 34 равенства и 12 загуби). Има три индивидуални медала от шахматните олимпиади: през 1990 г. – бронзов, през през 2004 г. – златен, и през 2006 г. – сребърен медал. Ерменков е официален коментатор на турнира М-Тел Мастърс.
Поместеният тук разказ е част от бъдеща книга на Евгени Ерменков – сборник с разкази. Това е първа публична изява на големия майстор по шахмат и по други интелектуални игри като писател – разказвач на истории с различни сюжети, от различни времена и страни.
