НИЕ – ДЕЦАТА ЧУДО
Става дума за поколението, родило се непосредствено след като Червената армия постави на власт в България свои послушници с цената на няколкостотин хиляди жертви, много от които бяха абсолютно невинни. Разрушена от американски и английски самолети, София се харесваше само на децата. В развалините от бомбардировките ние намерихме първите си играчки. Хляб, мляко и масло се купуваха с купони. В случай на нужда, качамакът спасяваше положението. За да влезем в училище, трябваше да маршируваме и да пеем благодарствени песни за чичко СТАЛИН и “първия учител ДИМИТРОВ“.
После ни запретнаха червени връзки около вратовете. На някои по-бързо, на други по-бавно, в зависимост от произхода. Така още от съвсем ранна възраст ние трябваше да знаем, че в социалистическото равенство едни ще бъдат по-равни от другите. По границите на България бяха опънати телени мрежи, а браздите бяха минирани. Обградени от врагове, нашите мозъци бяха под напрежение. Всякакви реваншисти и империалисти можеха да ни нападнат всеки момент. Впоследствие се оказа обаче, че българската армия и милиция пазят по-скоро народа да не се разбяга.
О, МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО
По селата жени откриваха мъжете си безжизнени в кладенците, защото отказваха насилствената колективизация. Собственикът беше обявен за враг. Личното мнение – потъпкано. Демократическият централизъм и единоначалието не се нуждаеха от обществено мнение. Някъде далече, зад дуварите на Кремъл, един невероятно силен и знаещ човек беше поел нашата съдба в ръцете си. Ние изживявахме, без изобщо да подозираме, една от най-големите грешки на растежа: “Култа към личността“. Послушни и вярващи в нашите командири и идеологически ръководители, ние запретнахме ръкави да строим Петилетки.
Около градовете заникнаха заводи, които нямаха нищо общо с нуждите на страната. По строежите бяха зачислени децата на бившите заможни величия, редом с представителите на малцинствата. Горе, на върха – “синове на народа“ със скорострелно получени дипломи, поеха в ръцете си съдбините на България. Въпреки песните и бригадите, мнозинството не вярваше в окончателността на натрапения “строй“. Безброй вицове за некадърността на управляващите се разказваха скришом и поддържаха духа на народа. Тогава се появиха домовите книги, отрядниците, няколко вида цивилни и униформени милиционери. Софийското жителство и откритите листове се раздаваха по заслуга.
Характеристиката се превърна в сянката на всеки човек. Хората започнаха да се ослушват и оглеждат, преди да седнат. Кръщелното свидетелство бе заменено с акт за раждане. Църковните венчавки – забранени. Партийните домове взеха мястото на църквите. Портретите на първенците заместиха иконите. Новата религия се казваше КОМУНИЗЪМ. Заменянето на една вяра с друга се оказа много хитро средство за убеждение. Кой би бил против общество, почиващо върху добре познатите християнски принципи за равенство, братство, справедливост и всеобщо благоденствие?
ЧУДОВИЩНИЯТ БЛИЗНАК НА ИЛЮЗИЯТА
Нещо обаче явно куцаше между думите и делата. Въпреки примамливите лозунги, затворите се оказаха тесни за “инакомислещите“. Тогава излезе заповедта да се “помилват“ с по 5 години всички затворници, участвали в изпълнение на смъртни присъди чрез разстрел на осъдени на смърт. И понеже и това не стигна, отвориха лагери. Подобно на средновековното правосъдие, работещо в тясно сътрудничество с инквизицията, доносници започнаха да получават облаги.
В самата партия-държава пламна безжалостна борба за по-дебелия кокал. За разлика от капитализма, където първо се изкарват парите и с тях се купуват привилегии, при социализма (съветски модел) първо се взима привилегированото място, което между другото носи и пари. Преди да вземат властта, комунистите бяха дали доста жертви, и то предимно млади хора. Ръководени от идеали и мечти, някои от тях бяха заставали смело с голи гърди пред заредени пушки. Жертвоприношението в името на една вяра, каквато и да е тя, изисква почит и уважение. По наше време обаче напливът от бивши ятаци и пострадали от фашизма предизвикваше по-скоро насмешка. Явно беше, че голяма част от претендиращата за привилегировани карти тълпа беше показвала “голи гърди“ само на лекарски слушалки. Между 9-то и 10-то-септемврийци, между комунисти от Балкана и парашутисти от Москва избухна “Вартоломеевата нощ“. “Истинските“ се превърнаха в пречка за “прясно почервенелите“. С обесването на Трайчо Костов се сложи край на творческия, българския комунизъм. Ако Вапцаров беше жив, той вероятно щеше да придружи Костов. В Москва бяха решили, че Комунизмът не може да бъде “дребно-национален“. За да бъде “велик“, той беше “интернационален“. По този начин Съветска Русия превърна открито страните, които след конференцията в Ялта останаха в нейната зона на влияние, в свои губернии. Единствен Тито успя да се отскубне от лапите на Сталин.
В България бе приложен съветският модел на колективно и лично развитие. По стъпалата на политическата и социална пирамида “нашият човек“ взе надмощие над заслужилия, над способния човек. Врагове на народа и чужди агенти, с милиционерска помощ, “признаваха“ неизвършени грехове. Хора изчезваха без съд и присъда. Страхът започна да пречи на съня. Тогава дойде Хрушчов и каза, че за всичко е виновен Сталин. Още не беше замряло ехото от неговите думи, когато съветските танкове смачкаха в кръв Унгарската революция. Западът заклейми, но не си мръдна пръста. Комунистическата пропаганда побърза да се потупа по гърдите, провъзгласявайки се за по-силната от двете системи.
КАПИТАЛИСТИТЕ РАЗБРАХА ПЪРВИ
Западът не беше по-слаб, той само изчисляваше. Пазарът на Изток беше огромен. Зверската диктатура гарантираше дългосрочна сигурност. Капиталистите бяха усетили двойствеността на системата или разликата между думите и делата, между идеологията и реалността. Ленин тръбеше, че революцията е дала властта на работниците. Нито в неговото правителство, нито в правителствата на неговите последователи има какъвто и да е работник. Ленин провъзгласи победата на болшевиките или на мнозинството. Това му твърдение се оказа абсолютна лъжа, защото при единствените проведени от него избори партията на болшевиките спечели само 25 на сто от гласовете. Партия малцинство, комунистите бяха принудени, за да останат на власт, да използват насилието и диктатурата. Eднопартийната система, поради липсата на сменяемост и на конкуренция, беше обречена да тъпче на място. Въоръжена до зъби – Съветска Русия беше танк с една гъсеница. Уязвима икономически, за да се движи, тя имаше нужда от помощ отвън.
В мача „капитализъм против социализъм“ Западът беше като боксьор, който е улучил дванайсетопръстника на противника си. Той нямаше нужда да бърза, защото улученият орган с времето набъбва, притиска далака, който от своя страна пречи на белия дроб да поема въздух.
Придружил няколко италиански министри на посещение в Москва, собственикът на “Фиат“ – Джовани Аниели – е изненадан от Хрушчов, когато първият секретар го дръпва настрана от групата: “Само с вас искам да преговарям! След десет години тези палячовци (министрите) няма да ги има. Докато вие, вие пак ще сте вие. За мен това е истинската власт!“
Трайност, сигурност и количество са магически понятия за капитализма. Несъвършенството на системата отваряше огромни възможности за печалба.
Проруски настроеният милионер Арманд Хамър убеждава най-върлите “антикомунисти“ Хенри Форд и Дейвид Рокфелер да инвестират в Съветска Русия. Благодарение на тях е построен най-големият в света (за времето) завод за камиони на река Кама. Великите слагаха основите на “мирното съвместно съществуване“, което не беше друго, освен фасадата на двуличието в отношенията между двата блока. Идеолози и военни стратези, от една страна – индустриалци и банкери, от друга. Общият им интерес беше – нищо да не се променя. Вътрешната и външна политическа консумация си подадоха ръка. Джон Кенеди принуди Хрушчов да си прибере ракетите от Куба, а в същото време Алфред Круп фон Болен преговаря доставката на доменни пещи за Съветска Русия.
Световноизвестният немски индустриалец не се занимава с куфарна търговия. Подсъдим от Нюрнбергския процес, той лежи няколко години в не по-малко известния затвор Шпандау. В пещите на Круп, в концлагера “Дахау“, близо до Мюнхен, се превърнаха в дим стотици хиляди евреи, цигани и славяни. Човекът, който го освобождава, е не друг, а самият американски върховен секретар на победена Германия – Джон Макклой. Известен като опортюнист с нюх, последният, след немския си опит, оглавява първо Фондацията “Хенри Форд“, а след това е назначен за президент на Световната банка. Отлично стечение на обстоятелствата, защото Алфред Круп точно в този момент се нуждае от кредити за реализиране на инвестиции на Изток…
СЛЯПОТО ПРЕДЧУВСТВИЕ
В същото време Солженицин зад телените мрежи на сибирския ГУЛАГ се бореше с рака.
В София милиционерите ни гонеха с ножици по булевард “Витоша“ заради “ковбойските“ панталони, които си шиехме сами. Нашите момичета не оставаха назад с “предизвикателните“ конски опашки. Всички ние бяхме убедени, че по този начин се “опъваме“ на комунистическата униформеност и тормозим с успех кварталните “борци срещу западното влияние“.
Никой от нас не предполагаше, че Чейз Манхатън банк заедно с Фърст Нейшънъл Сити банк бяха отпуснали на Джовани Аниели 1 милиард и 427 милиона долара за строежа на гигантски автомобилен завод в Толиатиград.
ТЕАТРАЛНИЯТ КОМУНИЗЪМ
През шейсетте години се появиха първите чужденци, дошли на почивка по Черноморието. Това бяха предимно френски комунисти. Те, хората, които се бяха борили за платената отпуска, за здравното осигуряване, за безплатното образование, започнаха без да съзнават, да вдигат тостове с “куки“ и доносници. И едните, и другите имаха партийни книжки. Но докато първите се бореха в името на една идея, другите използваха идеята за лични облаги. За да добият чужденците пълна представа за постиженията на социализма, “нашите“ ги водеха в “показни“ цехове. Там те се здрависваха с “показни“ работници. Срещите завършваха с “показни“ трапези, пред които намръщени стринки се друсаха в “показни“ хора. Цикълът на двойствеността беше затворен. Привидното се загнезди дълбоко в българското общество. То стана средство за оцеляване. Тълпите, които се изнизваха пред мавзолея и викаха на Вожда – “Да живее…“, в същото време го псуваха наум.
Eзиковите гимназии едва побираха децата на Номенклатурата. Най-голяма блъсканица имаше пред английската и френската гимназии. Ние също се блъскахме пред входовете им, но след последния звънец. Предмет на нашето внимание бяха дъщерите на “елита“. Нарамили магнетофони и торби с ленти, ние ги запознавахме до зори с тайните на рокендрола. Както джинсите, фустата и конската опашка, купонът беше акт на съпротива срещу лигавата естрадна музика, която течеше по всички национални радиостанции.
Радой Ралин ту влизаше, ту излизаше от участъците и всяка негова строфа щипеше жестоко двуличието на системата. Той се разхождаше с роза в ръка и казваше, че бил комунист. Милиционерите се чудеха какво да правят със “смахнатия“ поет, който предупреждаваше: “Качете се на тротоарите, да не пречите на колите на другарите“. На “Граф Игнатиев“ отвориха Кореком за нуждите на Номенклатурата. Нейните членове си сменяха по ведомствен път валута по 2 лева за долар и се обзавеждаха на безценица, преди да започнат да препродават на близки и роднини “омразните“ западни стоки, рожба на “експлоатацията на човек от човека“. Тогава Горуня се хвърли от последния етаж и сложи край на надеждите на бившите партизани.
Едва бяха излезли първите пушеци от Нефтохим и Кремиковци, когато до нас достигна полъхът на “Пражката пролет“. В Кремъл Брежнев беше изместил Хрушчов. Ричард Никсън, в качеството си на търговски съветник, вече беше подарил няколко “Кадилаци“ на „Първия секретар“ и се опитваше да уреди “сделката на века“ между Пепси-кола и Съветите. В същото време във виетнамската джунгла умираха хиляди американски младежи с мисълта, че се бият за “свободния свят“. На тихия фронт ЦРУ и КГБ, Пентагонът и ГРУ бяха завербували взаимно толкова “двойни разузнавачи“, че никой не беше в състояние да каже всъщност кой за кого работи. Точно този момент избраха симпатичните чехи, за да заявят наивно, че западната заплаха не съществува, че социализмът може да бъде “човешки“ и взеха, че си отвориха границите, без да питат наставниците от Кремъл. Чашата преля и братските армии, включая български парашутисти, скочиха върху Прага, за да прокудят “буржоазните контрареволюционери“.
Младият чешки студент Ян Палах се запали и изгоря жив пред танковете на “нормализаторите“, за да разобличи криминалното двуличие на хората, от които зависеше светът. Човешкият факел от август 1968 година не остана без отзвук. Съветският съюз внезапно загуби поддръжката на всички комунисти от Западното полукълбо. От кумова срама договорът между Пепси Кола и Съветското министерство на външната търговия беше сложен настрана, за да чака по-спокойни времена. Деловите среди на Запада и Изтока решиха да изчакат бурята на “Студената война“ да премине. Част от моето поколение отказа да чака.
В СТРАНАТА НА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
За Франция 1968 година също е незабравима. Шест месеца продължиха уличните битки между студенти и полицаи. Навсякъде другаде подобна революция би завършила със стотици жертви. Не и във Франция. Загина само един студент, и то от разрив на сърцето. Генерал Де Гол нарече французите “телета“ и си отиде обиден. Стотици чешки туристи отказаха да се върнат и предпочетоха да вземат политическо убежище. По ресторантите американски дезертьори дрънкаха с китари, за някой франк. Те нямаха право на “политическо убежище“, но полицията си затваряше очите.
ФРЕНСКИТЕ КОМУНИСТИ ЗАПОЧВАТ ДА ПРОГЛЕЖДАТ
Жан-Пол Сартр си направи самокритика и се отказа от съветския идеал, но идеите му бяха напоили мозъците на няколко поколения учители и журналисти. Комунистическата партия също изрази официално своето несъгласие с Москва и порица въоръженото насилствено “нормализиране“ на Чехословакия. Това й позволи да спаси избирателите си. А те бяха повече от 7 милиона! Объркани, младежите търсеха във всички посоки някаква нова идеология. Част от настоящите френски първенци по това време носеха костюми “Мао“ или си пускаха брадички “ала Троцки“. Улиците на Париж гъмжаха от португалски, испански и гръцки политемигранти. След убийството на Салватор Алиенде цели шартери пристигнаха от Чили. Идеологически спорове и политически препирни се водеха в някои квартали по цели нощи.
В ЕМИГРАЦИЯТА ИМАШЕ СЪПРОТИВА
Софийските интелектуалци често и много лесно въздишат: “Ние нямахме политическа емиграция“. Може би тя да не им се харесва, но имаше и политическа емиграция, и политическа борба. Една от причините за нейната скромност в сравнение с поляци и руснаци беше, че вътре в България нямаше “руски дисиденти и полски профсъюзи“. На Запад благодарение на стотици български политически емигранти излизаха редовно списания и книги. Най-известните от тях са:
„Бъдеще“, Париж
„Борба“, Ню Йорк
„Свободен народ“, Виена
„Освобождение“, Австралия
„Наш път“, Париж
„Лъч“, Лос Анжелес
„Зора“, Австралия
„Свободно Земеделско знаме“, Страсбург
„Завет“, Австралия
„Спектър“, Мюнхен
Бюлетин на Българската лига за правата на човека, Рим
„Народна воля“, Лондон
„Български воин“, Франкфурт
Вярно е, че между различните съставни части на емиграцията нямаше политическа воля за сътрудничество и обединение. Всеки работеше със собственото си обкръжение и средства. Но работеше! С повод и без повод представителите на емиграцията защитаваха пред западните институции правото на българския народ на свободно и демократично съществуване. Съставена преди всичко от земеделци, демократи, царски офицери, анархисти и свободно мислещи патриоти, тази емиграция помагаше активно на всички новопристигнали българи. С малки изключения, новата вълна нито се отблагодари на “старите“, нито изпълни политическия си дълг към Родината. Още по-лошо, между туристите, търсещи политическо убежище, Държавна сигурност беше вмъкнала свои представители. Убийството на Борис Арсов през 1974 г. – и още повече, на Георги Марков през септември 1978 г. – прокудиха всички “колебливи“ и сплотиха решилите се на борба докрай. Десетте последни години на агония на комунизма оправдаха изцяло предвижданията на българската политическа емиграция.
Самият Андрей Луканов, в стремежа си да имитира демократичния двуполюсен западен модел, дойде да преговаря с най-влиятелните български организации. Схванал бързо, че никой от емигрантите не е готов да изпълнява каквато и да било роля в неговия куклен театър, той се върна в София, за да създава СДС.
КОМУНИСТИТЕ НЕ БЯХА КОМУНИСТИ!
По това време се срещах редовно в Париж с един представител на родните средства за масова информация. Той естествено беше член на БКП. Споровете ни бяха на “високо“ равнище. Веднъж най-откровено той ми довери:
– Божидаре, престани, моля те, да ми говориш против комунизма, защото ние нямаме нищо общо с комунизма…
Сваляйки си картите предварително, той ме лиши от сигурна идеологическа победа. В същото време разбрах две неща: първо, че двуличието на Номенклатурата в ролята на авангард на партията на “работниците и селяните“ е общоприет факт и второ, че някои комунистически кадри бяха заместили стратегията на Будьони с тази на Макиавели. Защитата им срещу бъдещите политически противници нямаше да бъде фронтална, а под формата на изплъзваща се индианска нишка. “Заповядайте, седнете. Вярно, ние хапнахме, пийнахме и поживяхме на държавни разноски. Послъгвахме и приспивахме народа. Настанихме си децата да учат в чужбина. Но това не е комунизъм. Ние нямаме нищо общо с този остарял социален модел…“ Разбиването на модела се очертаваше много по-трудно, защото играта ставаше покварена…
ПОСТАНОВЧИКЪТ ЛУКАНОВ
Един приятел, взел участие в Кръглата маса, искрено убеден, че е помогнал на прехода към новото общество, ми призна:
“Да, Луканов ни даде хартия, пишещи машини и помещения за вестник “Демокрация“. Това ни се полагаше, ние също имахме право на печатен партиен орган. Не само комунистите!“
За какво става дума: за победа на демократични маниери или за лукава клопка?
Срещу комунистите на Кръглата маса са седнали самозвани антикомунисти, репресирани и поумнели марксисти с добри намерения.
– Вие, добронамерени господа, през януари 1990 година, говорите и подписвате от чие име?! Неформалните организации и комитети с по един файтон хора, които сте оглавили, не са България! Без никакъв национален мандат вие се изказвате от името на нацията?! Демократичната система, която почива върху избирателната бюлетина, не признава никакви кръгли маси. Никакви споразумения зад гърба на обществото. Дано с времето да си дадете сметка, че с присъствието си вие хълцахте от гордост, че сте влезли в един капан.
Още с първия гонг комунистите пъхат на противниците си една дебела динена кора, по която се пързаля до днес българският политически свят.
Представителите на партията-държава, които експлоатираха 45 години народа, заемат лявото пространство – или мястото на експлоатираните!
На “антикомунистите“ така им е втръснало от марксизъм и догматизъм, че всички леви тенденции ги плашат като венерически болести. Опитът на английската, германската или френската левица изобщо не ги интересува. Споразумели се с комунистите, най-вече да се държат цивилизовано, те напускат Кръглата маса, изваждат сини носни кърпички и махат с тях. Народът, който им се радва, мисли, че му махат на него. Но те вече махат към Европа, защото европейци им подсказаха, че “времето е тяхно“ и че синият цвят е по-привлекателен от всички други.
Но елегантните съветници пропуснаха да кажат, че в лъскавата и претенциозна Европа няма цветни бюлетини. Всички имена на кандидатите за народното доверие са отпечатани на бяла хартия с черно-бели букви. На гласоподавателите съвсем не им е лесно, защото вместо да пъхат бюлетината “слепешката“, позовавайки се на цвета, те се бъхтат с биографията на кандидата и търсят да разберат какво ще им донесат идеите му, ако гласуват за него.
В Европа също има десница и левица, но противоположни на българските. На Запад не действат злите гении на двойствеността, на парвенющината и на показността. Вниманието на избирателите не се насочва към цвят, а търси съотношението между приходите и разходите.
Хората, които притежават, гласуват на дясно. Политическата десница защитава интересите на собствениците, на заможните, на успелите. Тяхна постоянна грижа е да запазят това, което са наследили или придобили. Поради това те се наричат консервативни среди. Бедните или тези, които се надяват за ново, по-справедливо разпределение на националните богатства, са на ляво. Левицата е тази, която защитава техните права и интереси.
От Кръглата маса досега българската политическа класа не спря да върви наопаки спрямо европейската и световна политическа действителност. В България ограбените, онеправданите, излъганите, гласуват за десницата, а партията, която позволи на част от своите кадри да забогатеят, ограбвайки народа, е левицата!
ГРЕХЪТ НА КОМПРОМИСА
Фактът, че Демокрацията в България не дава очакваните резултати, не значи, че Тя е виновна. Виновно е приложението й. Въпреки различните избори, два пъти българският народ излезе на улицата и изрази ясно своето желание да свърши с комунизма. През декември 1989 година и януари 1997 година. И в двата случая водачите на опозицията, след като призоваваха народа да се разотиде, се затваряха да преговарят с комунистите. Преговорите на закрити врата, далеч от погледа и контрола на обществото, ще оставят завинаги неприятния вкус на пазарлъка, на компромиса, на нечистотията…
В условия на демокрация политическият конкурент не е враг, а противник. Борбата за власт е с правила, но въпреки това – безжалостна. Губенето или печеленето на властта не подлежи на пазарлък. Властта се печели от най-силния за обществото кандидат. Тя е златният медал на спортиста. Ако по време на състезанието конкурентите се затварят в съблекалнята за консенсусни споразумения, те опорочават резултата. Публиката или обществото остават с впечатлението, че са изиграни.
След повече от 20 години демокрация, в България не бе проведен нито един референдум. Нито един управник не посмя да се обърне пряко към народа. Държавната собственост се разпродава скришом.
Преимуществото на политическия пазарлък над политическата борба не е доказателство за цивилизованост, а за лов на риба в мътна вода. Поради компромисните тенденции на пъстроцветната политическа палитра, още продължава агонията на българската левица. Поради липсата на истински противници, комунистите не успяха да се разпаднат на идеалисти и паразити.
Петното от извършените поразии от еднопартийната система продължава да цапа болезнено българското подсъзнание. Възмъжала в комунистическите университети, властващата десница не разполага със социална, а само с емоционална база. По всичко изглежда, че тя не си дава сметка, че дърпа юздите на едноколка. За да запази привидно равновесие, сегашната система, подобно на предишната, не може без помощ отвън. Върнахме се отново в схемата на двойствеността, на имитацията и на привидността. Съставени от опортюнисти без никаква държавническа мисъл, изцяло зависими от чужди кукловоди, българските политически партии, в стремежа си “да приличат“ на европейските, се оказаха в социална безтегловност.
Пратениците на МВФ не се изреждат в “Шератон“ за нашето розово масло, а за да подпират политическата ни и икономическа каручка. За разлика от Форд, Рокфелер и Круп по времето на комунизма, те не носят заводи, а само лихварски тефтери.
Божидар Чеков
